Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (36)

36

Двете жени седяха на старата каменна пейка на Хълма на влюбените. Беше тих неделен следобед през септември. Времето бе топло и слънчево и лекият ветрец, който шумолеше в клоните на дърветата, гонеше белите облаци по свода на блестящото синьо небе.

Не забелязваха нищо. Седяха съвсем близко, почти опрели русите си глави една о друга, и мълчаха, след като бяха водили дълъг и мъчителен разговор.

По едно време Ники се отдръпна, погледна Ан в очите и рече с облекчение, сякаш камък й бе паднал от сърцето:

— Това е. Казах ти цялата истина. Сега вече знаеш всичко.

Ан стисна ръката й, извади кърпичка и избърса очите си.

— И така, моят син е мъртъв. Колко странно, но ми се струва, че след днешния ден повече няма да мога да плача. Просто сълзите ми пресъхнаха. Жалих за Чарлс цели три години и не ми останаха сили да преживея всичко още веднъж.

— Разбира се, Ан. Трябва да се успокоиш, да заживееш свой собствен живот заедно с Филип.

— Да, скъпа, напълно си права. — Ан се усмихна. — Току-що ми каза, че вече знам всичко, и това дължа на теб. Ала ти все още не знаеш всичко, Ники. Мисля, че трябва да ти разкажа за Наеф Ал Кабил и за онова, което се случи преди четирийсет и една години.

— Да, но само ако наистина чувстваш необходимост да ми се довериш, Ан.

— Разбира се, че искам. По-късно ще разкажа всичко и на Филип. Той също има право да знае.

В продължение на няколко минути Ан бе вперила поглед в далечината — лицето й бе спокойно, а очите й сякаш зареяни в друг свят.

Помня абсолютно всичко с най-малки подробности, като че ли беше вчера — най-накрая заговори тя. — По онова време баща ми беше известен политик, Ники. През Втората световна война работеше в много тясно сътрудничество с онзи велик човек, Уинстън Чърчил, двамата бяха политически съмишленици. По-късно, през 1948 година, баща ми взе активно участие в създаването на държавата Израел. Тогава двамата бяхме много близки; той беше вдовец — майка ми беше починала по време на войната — и имаше навика да ме взема със себе си, когато пътуваше в чужбина или отсъстваше за по-дълго.

През 1947 година заминахме за тогавашната Палестина. През януари 1948-а срещнах Наеф. Беше от стара, много добродетелна, известна палестинска фамилия от Газа. Притежаваха земи, портокалови плантации, бяха състоятелни и почитани. Наеф беше само няколко години по-възрастен от мен и двамата се влюбихме.

Неочаквано Ан замълча.

Ники стисна ръката й, но не каза нищо, тъй като забеляза, че другата жена полага усилия да се владее.

— Бяхме лудо влюбени, Ники. — Ан отново подхвана разказа си. — И за двама ни беше първа любов, а ти знаеш какво значи това. Бяхме абсолютно слепи за всичко, освен за нас двамата. Той беше прекрасен младеж — строен и грациозен, макар и не много висок; косата му бе сламеноруса и имаше изключително красиви, чисти и невинни светлозелени очи. Беше толкова добър и всеотдаен, толкова много ме обичаше, че станахме неразделни. През май 1948-а, тъкмо когато навърших седемнайсет години, разбрах, че съм бременна.

Ан замълча отново и изгледа многозначително Ники.

— По онова време всичко беше много по-различно. Дори и да исках, нищо не можех да направя. Естествено, бях ужасно притеснена и уплашена. Наеф и аз отидохме заедно при баща ми и Наеф му обясни, че ме обича и че иска да се ожени за мен. Същото повторих и аз. Но баща ми реагира много остро. Беше вбесен и моментално ме отведе в Англия. Бях отчаяна. Едва след седем години отново се срещнах с Наеф.

— О, скъпа Ан, колко жалко. Била си толкова млада, почти дете.

— Да, и двамата бяхме много млади и неопитни. Тъкмо тогава един от най-близките и добри приятели на баща ми беше британският индустриалец Хенри Девъру. Той ме познаваше от дете и много ме обичаше. Понеже беше вдовец и нямаше деца, прие молбата на баща ми и се съгласи да се ожени за мен. Сватбата ни беше през септември 1948 година. Можеш ли да си представиш ужаса, който съм преживяла — откъсната насила от Наеф, с негово дете в утробата си, омъжена за човек, когото едва познавах. Направо агонизирах, но трябваше да се подчиня на волята на баща си. Всъщност още тогава Хенри знаеше, че страда от болестта на Ходжкин — рак на лимфатичните възли и че няма да живее дълго. Но тъй като беше самотен и ме обичаше, сватбата му подейства стимулиращо. На него му беше приятно да се грижи за мен, да има млада компаньонка до себе си през няколкото години, които му оставаха да живее. Трябва да призная, че той беше много мил с мен и обичаше Чарлс като собствен син. Аз обаче не бях щастлива. А и как бих могла да бъда. Женитбата ни беше просто един фарс. Но когато се размисля сега, разбирам, че и аз съм имала вина за това. Вероятно защото ми изглеждаше твърде възрастен. Беше на годините на баща ми.

— И ти, естествено, си тъгувала за Наеф — промълви Ники и отново й стисна ръката.

— О, да, Ники, само да знаеш как съм копняла за него. Но не можех нищо да сторя. Пък и имах своя красив син Чарлс. Синът на Наеф. Обичах го лудо и тази любов ми помогна да преодолея болката. Постепенно се примирих. В края на краищата човек свиква с всичко, Чарлс се роди през февруари 1949-а, но едва когато навърши шест години, реших да го запозная с истинския му баща. Това не беше трудно, тъй като и Хенри, и баща ми вече бяха починали. И така, през 1955 година заведох Чарлс в Южна Франция, в Ница, за да се срещне с Наеф.

— Оттогава се е виждал редовно с баща си. Разказа ми за това в Париж.

— Точно така — потвърди Ан. — Бях му обяснила, че е нужно да пази тайна и че никой не бива да узнае за Наеф. Нали разбираш, безпокоях се да не научи брат ми Джофри. Трябва да призная, че Чарлс се справи отлично и запази тайната. Той обичаше Наеф, а и Наеф го обичаше не по-малко. Разбира се, нямах никаква представа, че му е влияел по подобен начин. — Въздъхна дълбоко и продължи: — Но и не бих могла да му попреча. След като навърши осемнайсет години, Чарлс ходеше където поиска, беше много независим и със силна воля. Но всъщност до днес, докато ти не ми каза, не знаех, че връзката помежду им е била толкова силна. Чарлс никога не говореше за това, предполагам, че е било твърде рисковано.

— А ти продължи ли връзката си с Наеф?

— Не. Макар всъщност да не е съвсем вярно. Срещахме се няколко пъти между 1955 и 1957 година. Продължихме оттам, където бяхме прекъснали, но нищо не се получи и накрая решихме да се разделим по взаимно съгласие. Просто нямахме никакъв шанс, мила. Наеф живееше в Ливан, а аз тук, в Пулънбрук, като междувременно той вече беше започнал да се занимава с политика и беше изцяло погълнат от идеите си. Мисля, че искрено вярваше в своята кауза.

— Чарлс ми спомена, че баща му е бил умерен политик. Вярно ли е?

— Абсолютно. Наеф не приемаше насилието и никога не е прибягвал към него. Беше убеден, че мирът може да бъде постигнат с други средства.

— А след теб женил ли се е втори път? Имал ли е и други деца?

— Не, не се е женил. Нито е имал други деца, доколкото ми е известно. Може би това бе една от причините, поради която държеше толкова на Чарлс. Той му беше единствен син и не е чудно, че предявяваше специални претенции към него, нали?

— Така е — съгласи се Ники, — но и Чарлс не е възразявал, макар да е имал възможност за избор.

— За всичко съм виновна аз, Ники. — Ан дълбоко въздъхна. — Ако не се бях влюбила като момиче в Наеф, това нямаше никога да се случи…

— Но тогава нямаше да имаш и Чарлс.

— Вярно е. — Ан се помъчи да се усмихне. — Е, добре, скъпа, нека да се приберем вкъщи. След малко ти и Клий трябва да тръгвате за летището. Освен това с Филип имаме да ви казваме нещо.

Двете жени се изправиха. На фона на синьото небе сияеше величествената сграда от времето на Тюдорите — старинна, неизменна и вечна. Те тръгнаха надолу към нея, хванати за ръце.

 

 

Няколко минути по-късно Ан и Ники влязоха в кабинета, където вече ги очакваха Филип и Клий.

— Ето ви и вас — възкликна Филип. — Тъкмо смятах да тръгвам да ви търся. Инес скоро ще сервира чая. Предполагам, че нямате нищо против.

— Благодаря, ще изпия един чай с удоволствие — рече Ники.

Ан само кимна с глава, отиде до бюрото и извади един плик от чекмеджето.

Ники погледна към Клий и се усмихна. Успокояваше я фактът, че е тук, до нея, и беше доволна, че по време на обяда бе успял да окуражи и останалите. Той проявяваше топлота и разбиране към всички, беше реалист и отношенията му с хората бяха открити и честни. Ники се радваше, че Ан го харесва и се чувства добре в компанията му, особено като си представеше колко разстроена беше в нощта на пристигането им от Париж.

Клий отведе Ники на един от диваните до камината в стил „Честърфийлд“. Ан й подаде плика, който току-що бе извадила от бюрото.

— Мисля, че трябва да прочетеш това, Ники. Пристигна миналия четвъртък.

Ники го взе и щом видя почерка на Чарлс, изтръпна. Писмото бе пристигнало в Пулънбрук в деня на неговата смърт. Преодолявайки първоначалното си смущение, тя огледа плика по-внимателно. От марката личеше, че е пуснато в Париж във вторник, на пети септември. Извади писмото и зачете бавно.

Понеделник вечер, 4 септември

1989 година, Париж

Мила мамо,

Преди три години си позволих да те накарам да мислиш, че съм се самоубил. Не можех да ти кажа истината, защото мнимото ми самоубийство би имало смисъл само в случай, че всички, и най-вече ти, повярвате, че действително е било извършено. Знаех, че постъпвам жестоко, но бях сигурен, че животът ми е застрашен. Трябваше да се укрия и да променя самоличността си, ако исках да живея. Преследваха ме разузнавателните служби на различни държави. Без ти да знаеш, бях възприел отдавна каузата на баща си и от 1979 година започнах да работя активно в неговата организация.

Известно ти е, че баща ми, когото силно обичах, беше умерен човек. В това отношение не се различавам от него. За съжаление някои от членовете на групата „Завръщане“, която той създаде, не се придържат към неговите принципи. В нея има една фракция, която е възприела насилието като метод на борба. Аз не мога и не искам да се съглася с това. Миналата година изказах мнението си по този въпрос многократно и то е добре известно на всички. Във връзка с това животът ми отново е застрашен — този път отвътре, от самата организация. Миналата седмица се опитаха да ме ликвидират, взривявайки самолета ми на летището в Мадрид.

Напоследък имаше твърде много убийства в Близкия изток. Смятам, че е крайно време да се сложи край на това. Палестинците и израелците трябва да се научат да живеят заедно, в мир. Тероризмът е гнусно нещо и веднъж завинаги трябва да бъде поставен извън закона.

Знам, че дните ми са преброени, остават ми само няколко седмици или най-много няколко месеца. Преди да умра, съм длъжен да направя нещо, с което бих могъл да помогна на невинните жертви в Близкия изток, независимо от това дали са араби или евреи. През последните десет години, без да се хваля, трябва да отбележа, че ръководех финансовата дейност на организацията много добре. Днес средствата й възлизат общо на триста милиона долара. Парите са депозирани на шифрова банкова сметка в Цюрих. Искам тези пари да бъдат използвани за благото на хората в Близкия изток, а не за нападения и убийства. Само аз знам банката и номера на сметката. Става дума за Цюрихската международна банка. А номера на сметката ще узнаеш, когато се сетиш за моята любима детска играчка. Името на играчката е шифрованият номер на сметката. Искам ти и Филип да отидете в Цюрих веднага след като получите писмото ми, да изтеглите парите и да ги депозирате в друга швейцарска банка. Използвайте пак шифрова сметка, но измислете свой собствен номер.

Искам парите да бъдат вложени за облекчаване страданията на децата от Близкия изток, при това на всички деца, независимо от раса, вяра или цвят на кожата.

Знам, че никога няма да можеш да ми простиш, мамо, но се надявам един ден да бъдеш по-благосклонна към мен.

Винаги съм те обичал.

Чарлс

Ники подържа писмото известно време в ръцете си, след това се обърна към Ан:

— Може ли да го прочете и Клий?

— Разбира се.

Клий прочете писмото и веднага го върна на Ники.

Тогава тя попита:

— Спомни ли си коя бе любимата му играчка, Ан?

— Да — неговото детско конче. Още го пазя в детската стая. Чарлс го наричаше Фокси. Ако всяка една от буквите, от които е съставено името, се замени с цифра, се получава номер: 6152425.

— Ходихте ли до Цюрих? — Въпросите на Ники валяха един подир друг.

— Да, още същия ден. С Филип се качихме на първия самолет от Лондон и успяхме да посетим банката в петък сутринта.

— Беше ли отгатнала правилно номера? — Ники вече се досещаше за отговора по израза на лицето й.

— Да — потвърди Ан.

— Изтеглихме парите — заобяснява Филип, — получихме чек за триста милиона долара и отидохме в друга банка, където депозирахме чека и открихме нова сметка. Със средствата ще създадем фонд, с който предвиждаме да изградим болници, училища и трапезарии за децата от Близкия изток, така както искаше Чарлс. Можете да бъдете абсолютно сигурни, че ще изпълним неговата воля.

— Дали постъпката му не е била нещо като акт на покаяние от негова страна? — попита замислено Ники.

— Навярно, Ники.

— А ти би ли могла някога да му простиш?

— Мисля, че да… вероятно… след време.

Малко по-късно, след като пиха чай, Ники и Клий се качиха в спалнята, където се бяха настанили предната вечер.

Докато прибираше дрехите си, Ники се обърна към Клий:

— Благодаря ти, че ме придружи. Беше наистина чудесен.

— Нали си доволна, че дойде, Ник?

Тя закопча чантата, свали я от леглото и я постави на пода.

— Да, много съм доволна. И ти благодаря, че ме накара. Бях толкова притеснена и в последния момент просто изгубих смелост.

Той стана от стола и постави ръце върху раменете й.

— Ники Уелс да загуби смелост? Никога!

— Е, да, но това е самата истина — усмихна се тя. — Ако не беше ти, Клий, нямаше да имам куража да застана лице в лице с Ан и да й кажа, че Чарлс е мъртъв.

— Но ти и бездруго й дължеше това, Ники, като имам предвид отношенията ви, значението, което тя има за теб, а и самия факт, че е прекрасна жена. — След което добави опечалено: — Бог знае дали някога ще можем да отидем в Прованс, все се явява някаква пречка: проблемите в бюрото ми, пристигането на Йойо, сега и всичко това, което се случи.

— Не се безпокой за Прованс — промърмори тя, като го гледаше в очите. — Отсега нататък, до края на живота си, ще можем да ходим във фермата, когато пожелаем.

— Нима това означава, че казваш „да“?

— Да, казвам „да“.

Той я прегърна, след което леко я отдалечи от себе си. Усмихна се широко и възкликна:

— Ако се ожениш за мен обаче, ще трябва да живееш в Париж. Какво ще стане тогава с блестящата ти кариера в американската телевизия?

— Арч да му мисли — засмя се тя и сви рамене. — Трябва някак да намерим начин да излезем от положението.

Клий се наведе и я целуна.

— Обещавам ти да бъда най-добрият съпруг.

— Вероятно това означава много за един мъж като теб, който по сърце и душа винаги е бил ерген?

— Не, вече не съм. Хайде да тръгваме!

Долу в малкото преддверие ги очакваха Ан и Филип.

— Колата ви току-що пристигна — съобщи Ан, — ще имате достатъчно време да стигнете до „Хийтроу“, така че не се безпокойте за самолета.

— Благодаря ти за всичко, Ан — рече Ники и я прегърна. Не се стърпя и й пошушна в ухото: — Ще се омъжа за Клий.

Ан леко се отдръпна и срещна две грейнали сини очи. Собствените й очи, които имаха същия син цвят, неочаквано се изпълниха със сълзи.

— Толкова се радвам за теб, скъпа Ники — усмихна се Ан. — Мисля, че ти си най-добрата ми приятелка.

— Без да искам, чух това, което ти пошепна Ники — намеси се Филип. — Поздравявам ви и двамата. — Стисна ръката на Клий, след това прегърна Ники. — Благодаря ти, че намери сили да дойдеш и да ни кажеш всичко, Ники.

— Мисля, че нямах друг избор.

Четиримата излязоха навън, казаха си „довиждане“ и Ники и Клий се настаниха в колата. Шофьорът включи стартера и те потеглиха бавно по застланата със ситен чакъл алея към големия портал. Когато стигнаха първия завой, Ники се обърна. Ан и Филип все още стояха на стълбите и им махаха с ръка, а зад тях, гален от чезнещите лъчи на следобедното слънце, проблясваше Пулънбрук. Когато дойдох тук за пръв път, помисли си Ники, аз се влюбих в един очарователен мъж, в една забележителна жена и в едно величествено имение, което можеше един ден да стане мой дом. Мислех, че животът ми ще протече тук, заедно с тях. Ала не било писано така и вероятно повече никога няма да се върна. Но аз оставих тук късче от сърцето си и винаги ще помня… всичко.