Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (35)

35

Двамата бяха застанали в средата на хола в сивия и мрачен апартамент, където току-що я беше довел.

— Какво, за бога, правеше в място с такава лоша репутация като Белвил? — попита навъсено Чарлс. — Не можах да повярвам на очите си, когато те видях.

— Преди да отговарям на каквито и да било въпроси — извика Ники, — искам аз да ти задам няколко.

— Добре, ще се постарая да ти отговоря, ако мога.

— Ами натика ме в кола, която профуча през цял Париж, зави в някаква уличка, на която дори не видях името, и ме домъкна в тази ужасна сграда. Нямам абсолютно никаква представа къде съм. Искам да знам къде се намираме!

— Апартаментът се намира на улица Жорж Берже, на североизток от Триумфалната арка, зад Парк дьо Монсо, встрани от булевард Курсел.

— А защо ме напъха в колата?

Защото не знаех какво би ти хрумнало да издрънкаш. Много по-удобно беше да дойдем тук, за да поговорим. А сега ми отговори: какво правеше в оня квартал? Белвил не е безопасно място. Да не би да си открила нещо сензационно? Да си вземала интервю от някого?

— Не, но какво имаш предвид? Случило ли се е нещо в Белвил?

— Откъде да знам — сви рамене той.

— Ами ти сам спомена!

— Просто не можех да си обясня за чий дявол си там и това е всичко. В този квартал живеят много араби, главно емигранти от Северна Африка. Предполагам, че ти е известно.

— Бях на гости на Мари-Терез Буре, французойката, която ме е отгледала. Сигурна съм, че съм ти говорила за нея.

— Да, спомням си.

— Преместила се е в Белвил заради приятеля си. Отишла е да живее в неговата квартира.

— Какъв е по националност — мароканец, тунизиец, алжирец?

— Не знам, никога не съм го виждала. — Ники моментално си спомни кускуса, който Мари-Терез бе поръчала за обед предната седмица, и името на ресторанта „Кафене Танжер“. — Ресторантът, от който излезе е северноафрикански, нали? — поинтересува се Ники.

— Марокански.

— Защо ме доведе тук? — настояваше Ники.

— Защото не исках да разговаряме насред улицата.

— А имаме ли какво да си кажем? — Тя спря за миг, погледна го в очите и добави: — Би трябвало повече да ми вярваш. Аз никога нямаше да те предам. Не си ли спомняш, че ти дадох честната си дума в Мадрид? Не бе нужно да фалшифицираш втори път смъртта си.

— Но аз нищо не съм правил! Освен това винаги съм ти вярвал, Ники.

— Смята се, че си бил в онзи частен самолет, който експлодира миналата седмица в Мадрид.

— Кой ти каза за експлозията? — изгледа я пронизващо той.

— Филип Роулингс.

— Срещала си се с Филип?

— Да, в началото на седмицата, по-точно бях в Лондон в понеделник. Посетих майка ти — беше много разстроена и объркана. Започнала бе да се съмнява във версията за твоето самоубийство, в това, че си мъртъв. Срещнахме се по обед в апартамента й и аз се опитах да я убедя, че подозренията й са безпочвени…

— А защо е променила първоначалното си мнение?

— Заради онези снимки от телевизионното предаване. Твоите снимки.

— Да, разбирам. Е, и какво?

— Разговорът ни продължи около час и най-накрая успях да я убедя, че си мъртъв. Тогава дойде Филип. Той именно съобщи новината за смъртта ти и обясни на майка ти, че аз всъщност съм била права. — Ники повтори всичко, което бе казал Филип, без да споменава името на Франк Литълтън.

— Предполагам, че Филип е научил за случилото се със самолета на мадридското летище от един свой стар приятел, който работи в разузнаването. Познавам много добре английската върхушка, и безотказното действие на системата на старите ученически връзки. — Чарлс посочи към двата стола в другия край на стаята и предложи: — Нека да седнем, мисля, че така ще ни е по-удобно.

Щом се настаниха, Чарлс продължи:

— Противно на онова, което мислиш, този път не съм правил нищо. Всъщност, ако в последния момент не бях променил първоначалните си планове, би трябвало да бъда на борда на експлодиралия самолет. Наложи ми се да остана в Париж, тъй като получих важно поръчение. Отстъпих мястото си на Хавиер, който искаше да посети за уикенда сестра си в Гибралтар.

— Нима намекваш за възможен саботаж? За опит да бъдеш убит?

— За нищо не намеквам. Само казвам това, което мисля.

— Кой според тебе е дръзнал да извърши подобно нещо?

— Засега не мога да кажа нищо определено, въпреки че имам някои конкретни подозрения.

— Мосад?

— Откъде ти дойде на ума името на израелската разузнавателна служба? — намръщи се Чарлс.

— Филип изрази предположение, че самолетът е бил взривен от тях и че е възможно да те преследват.

Чарлс замълча.

— Не съм казала нищо, нито на майка ти, нито на Филип. Премълчах и за срещата ни в Мадрид. Бях много внимателна и в реакцията си спрямо онова, което ни довери Филип. — Ники пое дълбоко въздух. — Нали разбираш, през цялото време вярвах, че си жив. Знаех го, така че не бих могла да те изложа на опасност, да рискувам живота ти. — Той отново не каза нищо. — Филип спомена и нещо много странно.

— Какво?

— Каза, че лицето, което в понеделник сутринта му известило за смъртта ти в Мадрид, между другото намекнало и това, че си терорист.

Чарлс седеше съвършено спокойно и гледаше замислено. Неочаквано изрече:

— Според едни — терорист, а според други — борец за свобода.

— Съжалявам, но не мога да разбера какво точно искаш да кажеш.

— Зависи от гледната точка, нали така?

— Да, подозирах, че имаш предвид именно това. — Тя го изгледа продължително, след което със стаена боязън попита: — Нима искаш да кажеш, че наистина си терорист?

— Разбира се, че не съм терорист!

— Точно така, ти си английски агент под прикритие — облекчено въздъхна Ники, — английски двоен агент, внедрен в терористична организация със седалище в Близкия изток.

— Не, не съм.

— Ти не си английски агент?

— Не. И никога не съм бил.

— Значи в Мадрид ме излъга?

— Да.

— Защо?

— Защото не исках да ти кажа истината.

— А каква е истината?

— Истината е, че съм свързан с една близкоизточна организация, Ники.

— Как се казва тя?

— Ал Авад, означава завръщане.

— Знам какво означава — извика тя и го погледна ужасено, — завръщане в родните земи, в Палестина. — Наведе се напред и напрегнато добави: — Това е терористична организация или по-точно палестинска терористична организация. Чувала съм за нея, макар да не е от ранга на Абу Нидал и някои други подобни групи.

— Не е терористична организация — отсече той.

— Моля те, престани! И за какво те използват? — попита ядосано тя. — Може би убиваш жени и деца, невинни хора?

— Казах вече, не съм терорист. Занимавам се с парите, с финансовите въпроси.

— Може и да не носиш „Калашников“ или „Берета“, но си оставаш терорист. Парите, с които се занимаваш, се хвърлят за финансирането на варварски действия, на тероризъм!

— Ники, Ники, нима мислиш, че британската разузнавателна служба, американската Си Ай Ей, израелската Мосад или френската ДСТ са с нещо по-различни? Тези служби са едни и същи навсякъде по света. Всички лъжат, мамят, убиват, умират. И за какво? Казват: заради любовта към родината. Но борците за свобода на Палестина също обичат родината си.

— Моля те, престани, не може ли по-малко реторика! — избухна гневно тя. Въвличането на Чарлс Девъру в палестинското съпротивително движение беше последното нещо, което можеше да си представи. Същевременно разбираше, че трябва да се контролира и да не дава воля на напиращото у нея възмущение, което лесно би могло да замъгли преценките й. Мисли с главата си, предупреждаваше се тя, задай му още няколко въпроса, за да стигнеш до истината, да разбудиш веднъж завинаги загадката Чарлс Девъру.

— И за какво вършиш всичко това? За пари? За какво?

Той се отдръпна леко назад и я изгледа презрително.

— Колко малко ме познаваш, Ники. Нима действително мислиш, че мога да бъда подкупен? Сътруднича на групата само защото вярвам в нея и в целите, които си е поставила.

— Вярваш в целите й! — Погледът на Ники блесна застрашително. — Може би искаш да кажеш, че вярваш в идеологията й? В това ли била работата?

— Да, точно в това.

— Но защо? Защо именно ти, англичанинът, аристократът? Не мога да те разбера.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Задаваш ми глупав въпрос, разбира се, че искам.

Чарлс се облегна назад, кръстоса крака и изпитателно я изгледа. Ники изведнъж разбра, че е с кафявите контактни лещи. Те наистина променяха израза на лицето му и целия му външен вид. Стори й се за миг, че няма почти никаква прилика с оня Чарлс, когото някога бе обичала.

След като помълча малко, той подхвана бавно и мъчително:

— Заради един мъж, когото обичах…

— Мъж!

— О, Ники, съвсем не е онова, което мислиш. — Чарлс продължи леко усмихнат: — Заради един мъж, когото обичах и който ме обичаше, аз се присъединих към Ал Авад и подкрепих палестинската кауза. Любовта му, влиянието, което упражняваше върху мен, и личното му обаяние — всичко това ме накара да възприема възгледите му и да последвам неговия пример.

— Той е палестинец, нали?

— Да, беше.

— Значи вече не е жив?

— За съжаление не е.

— Кой беше този човек?

Чарлс се поколеба за миг, след което каза:

— Баща ми. Моят баща.

Ники остана поразена. Едва след известно време успя да попита:

— Нима Хенри Девъру не е бил твой баща?

— Не.

— Значи са те осиновили?

— Не, Ан е моя майка.

— Родна майка?

— Да. По същия начин, по който мой роден баща е Наеф Ал Кабил.

— Нима Ан Девъру е имала любовна връзка с палестинец? — Гласът на Ники отекна, натежал от неверие.

— Да, имала е. Но това е въпрос, засягащ лично майка ми, и аз нямам намерение да разговарям по него. Ако искаш да научиш нещо повече, попитай нея.

— Но ти си роден и израсъл в Англия, получил си образование в Итън и Оксфорд. Как стана това? По какъв начин беше въвлечен… се свърза с баща си?

— Майка ми смяташе, че трябва да го познавам.

— Кога го видя за пръв път?

— Още като дете, на шест години.

— И оттогава ли започнаха да те обработват?

— Не, много по-късно, когато вече бях голям и в състояние всичко да разбирам. Но аз не бих нарекъл това обработка. По-скоро изпълних завета на баща си. Във вените ми тече неговата кръв. Аз съм негов син!

— Значи кръвта на баща ти за теб е по-важна от кръвта на майка ти?

— Да, мисля, че съм повече Ал Кабил, отколкото Клифърд. В края на краищата така излиза. Аз съм син на собствения си баща.

— Кога почина баща ти?

— Беше убит през 1981 година в Южен Ливан по време на военните действия.

— Оттогава ли стана привърженик на каузата му?

— Не, около две години по-рано, през 1979-а. Той се обърна към мен с молба да подпомогна финансово групата. Баща ми беше поставил началото на Ал Авад през 1958 година и ако се съди по действията на организацията, беше умерен политик. Вярваше в толерантността, а не в насилието, Ники, във воденето на мирни преговори.

Ники не обърна внимание на неговия коментар и продължи с въпросите си:

— Значи, когато се запознахме, ти вече си бил член на Ал Авад?

— Да.

— А защо тогава изобщо се обвърза с мен?

Той се поколеба за миг, след което продума тихо:

— Отначало общуването ни беше на чисто сексуална основа. Ти ми харесваше и аз исках да те притежавам. Но по-късно направих същата грешка като баща си.

— Какво имаш предвид?

— Той се бе влюбил в красива англичанка, а аз се влюбих в красива американка. Първоначално нямах намерение връзката ни да стигне толкова далеч, а по-късно, когато действително се ангажирах с теб емоционално, Ники, реших, че в тази сложна ситуация все пак ще мога да се справя по някакъв начин — с теб, с участието си в дейността на групата и дори със сватбата.

— Да, но след това промени решението си.

— Не, не съвсем.

— Тогава какво те накара да изчезнеш вдън земя?

— Не беше заради теб, макар че и нашите взаимоотношения ми създаваха известни проблеми. По онова време няколко разузнавателни служби бяха по петите ми и имаше опасност да бъда разкрит.

— Кои бяха тези служби?

— Си Ай Ей и Мосад.

— Би ли ми обяснил с какво точно ти създавах проблеми?

— Казах ти, че баща ми беше убит през 1981 година. Неговият заместник, който след смъртта му пое ръководството на организацията, разчиташе много на мен, в някои отношения дори повече от баща ми. Така, без да искам, аз хлътвах в нейната дейност — повече, отколкото първоначално възнамерявах, макар поначало да вярвах в каузата на баща си. Въпреки това…

— Едновременно си искал и да водиш нормален светски живот в Лондон?

— Да. Но през 1986 година, тъкмо когато се сгодихме, разбрах, че това не е възможно. Ти вече ми създаваше известни трудности. Освен това не желаех да съм несправедлив към теб и да те излагам на риск. Всичко това, съчетано с безпокойството, че по следите ми дебнат чужди агенти, ме убеди, че трябва час по-скоро да изчезна. Което и сторих.

— Майка ти нищо ли не знаеше?

— Не. И аз, и баща ми не искахме да я тревожим.

— А защо все пак ми разказа всичко това?

— Защото не виждам причини да не го знаеш.

— Ще наредиш ли да ме убият?

— Не говори глупости, Ники!

— Бих могла да те издам.

— Даже и да го направиш, сега това няма значение.

— Защо?

— Защото днес заминавам за Близкия изток и повече няма да се върна в Европа. Ще остана там до края на живота си.

— А какъв е мотивът за това твое решение?

— Тук е прекалено опасно за мен, а има и някои други неща, за които сега не мога да говоря.

— За Ливан ли заминаваш?

— Нали знаеш, че не мога да ти кажа.

В този момент някой почука. Чарлс погледна към вратата и каза с равен глас:

— Влезте.

Пиер — човекът, който бе претърсвал стаята й в Мадрид, стоеше изправен пред нея в цял ръст.

— Колата чака долу — рече той.

Чарлс кимна и неохотно стана от мястото си.

— Трябва да тръгвам — обърна се той към Ники. — Самолетът ме очаква на летище „Бурже“.

Ники също стана.

— Няма да казвам нищо на майка ти, нито пък ще споменавам за днешната ни среща.

— Недей. Това само ще я разстрои още повече.

Ники го погледна гневно, готова да избухне всеки момент, но успя да се овладее.

— Тя плака горчиво за теб миналата седмица.

— И аз я обичам, но… — Не довърши изречението, взе си куфара и тръгна към вратата. Ники го последва. Отвън на площадката той се обърна към нея: — Това наистина е последното ни „сбогом“, Ники.

— Ако си останал с впечатление, че съм готвила някакъв материал за тебе, знай, че не е вярно.

— Знам. Прекалено много обичаш майка ми и не би могла да я нараниш.

Когато излязоха на улицата, Чарлс неочаквано рече:

— Колко малък е светът, нали? Представяш ли си каква случайност бе днешната ни среща в Белвил.

— Да, наистина.

— Ще се качиш ли в колата?

— Не, благодаря, предпочитам да се поразходя.

Той плахо се усмихна.

— Сбогом, Ники.

— Сбогом, Чарлс.

Пиер вече беше качил багажа и след като Чарлс се настани на задната седалка, той седна до шофьора. Колата плавно потегли по тясната уличка.

Ники се обърна и тръгна по посока на булевард Курсел, опитвайки се да сложи мислите си в ред.

Въздушната струя от експлозията беше толкова силна, че я изхвърли на няколко метра върху паважа. За част от секундата тя остана зашеметена, а когато се изправи на колене и погледна зад себе си, от гърлото й се изтръгна сподавен вик. Колата, с която пътуваше Чарлс, бе избухнала на около трийсетина метра. Въздухът беше задимен, миришеше на изгоряло, а улицата беше осеяна с парчета метал, счупени стъкла и късчета плат. Откъм Парк дьо Монсо към нея тичаха един полицай и няколко минувачи.

Треперейки все още, Ники се облегна на стената на сградата и затвори очи. Не таеше никаква надежда да е останал жив в този ад. Експлодирала беше именно неговата кола, тъй като на улица Жорж Берже нямаше друго превозно средство.