Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (34)

34

Апартаментът на Ан на площад Итън, също като Пулънбрук, бе посвоему красив и внушителен. Беше оформен стилно и подреден преди много години от големия английски дизайнер Джон Фаулър — това бе една от последните поръчки преди смъртта му.

Холът беше просторен — с високи тавани; стените му бяха боядисани в избелял розов цвят, наречен от създателя му „розов еликсир“. Тафтените пердета на двата високи прозореца бяха в малко по-наситено розово и този щедро използван топъл цвят внушаваше цялостно впечатление за някакво особено розово излъчване. Английските антики, обюсонският килим и няколкото големи картини с коне на Стъбс допринасяха за дискретната елегантност на стаята.

И тук личеше неподражаемият почерк на Ан — маси с драпирани покривки и върху тях семейни снимки в сребърни рамки, саксии с високи бели орхидеи и навсякъде — много вази с цветя и бавно горящи благовонни свещи.

В утрото на този слънчев понеделник Ан и Ники бяха седнали на малко канапе до един от прозорците, който гледаше към площад Итън и зашуменото кътче в центъра на просторната градина.

Ан беше значително по-спокойна от предишния път, когато Ники я посети, и това бе изписано на лицето й. Бръчките около устните й бяха почти изчезнали и тя не беше така напрегната. Бе весела и в добро настроение.

Ники също беше доволна, че е в Лондон и че в известна степен бе успяла да утеши Ан, но пътуването й щеше да бъде оправдано само ако се увереше, че разчоплената от нея рана бързо зараства.

Двете жени очевидно много добре се разбираха и след напрегнатия едночасов разговор връзката между тях като че ли се задълбочи още повече.

— Ако знаеш какво означава за мен тази наша среща — рече Ан и стисна Ники за ръката. — Ти ми помогна да дойда на себе си и аз съм ти безкрайно благодарна, скъпа. Напоследък се чувствах много тъжна и угнетена. Даже бях започнала да се самосъжалявам, а това съвсем не е в стила ми. Не мога да търпя хора, които се вайкат, считам го за слабост и не им прощавам. Така че още веднъж ти благодаря, Ники. Ти стори чудо.

— Не е нужно да ми благодариш, Ан. За мен беше удоволствие да дойда — рече Ники и на свой ред стисна Ан за ръката. — Освен че те обичам и съм готова да направя всичко, което е по силите ми за теб, трябва да призная, че изпитвам и известно чувство на вина. Без да искам, аз отворих кутията на Пандора и събудих отново твоите мъки и страдания. Сега искам да изкупя вината си и да ти помогна, стига да съм в състояние.

— Ти направи всичко, което можа, и те моля да не се измъчваш повече. — Погледите им се срещнаха и Ан добави нежно: — Винаги съм те обичала като собствена дъщеря, каквато всъщност никога не съм имала, а и ти ме накара да повярвам отново в собствените си сили. — Усмивка озари лицето й. — Ти, така да се каже, ме върна към живота.

— Много се радвам, Ан. Истински се радвам. Толкова се тревожех за тебе вчера, просто усещах болката ти по телефона. Знам какво преживяваш. — Ники се поколеба за малко и след това продължи: — Преди две седмици в Пулънбрук ти ме посъветва да не се занимавам повече с Чарлс. Послушах те и сега те моля да направиш същото.

— Вече съм решила и ще го сторя, скъпа.

— Ан, имам да ти съобщя една хубава новина. Йойо, китайският студент, с когото се запознах в Пекин, е успял да избяга. Пристигна в Париж миналия четвъртък и Клий и аз вечеряхме с него в петък. Той е бодър, с много висок дух и изглежда фантастично.

— Толкова се радвам, че е успял да се измъкне и че сега е вън от всяка опасност — възкликна Ан и за пръв път в гласа й прозвуча нотка на оживление. — Много те моля да ми разкажеш повече за него.

Ники тъкмо приключваше с подробностите около пътуването на Йойо до Хонконг и тържествената им вечеря в хотел „Риц“, когато някой звънна на входната врата.

— Вероятно е Филип — каза Ан и стана да отвори. В средата на стаята се обърна и добави: — Бях много изненадана, когато той се обади по телефона и поиска да намине. Обикновено по това време обядва в клуба си. След това разбрах, че е заради теб. Ако знаеш само колко много те обича, Ники.

— Радвам се, че ще обядваме заедно. Аз също много го обичам. Той е прекрасен човек.

Минута по-късно Филип Роулингс влезе в стаята и прегърна първо Ан, после Ники.

— Мислех, че би трябвало вече да си в Прованс — рече той, като гледаше Ники леко учудено.

— Трябваше, но Клий беше зает в бюрото и ще пътуваме едва другата седмица.

— През този сезон е най-хубаво — промърмори Филип. Стана, отиде до подноса с напитки върху раклата и си наля. Обикновено не пиеше по обед, но днес направи изключение. Всъщност това не беше първото му питие. На идване се бе отбил в една кръчма и беше пийнал чаша уиски — нещо, което не му се бе случвало от години. Беше се почерпил в единственото заведение, което познаваше в района. Намираше се на площад Белгравия и се казваше „Гренадир“.

Фалшив кураж, помисли той, като си слагаше парче лед в кристалната чаша. Обърна се към Ан и Ники, които се бяха разположили удобно — едната на дивана, а другата на креслото до нея, вдигна чашата си за наздравица и я изпи до дъно. Безсмислено е да протакам, каза си той и като събра смелост, седна до Ан.

— Боя се, че обедът днес не е много изискан, Филип — отбеляза смутено Ан. — Тази сутрин дойдох сама, наложи се Пилар и Инес да останат в Пулънбрук. Първо спрях в „Хародс“, откъдето купих малко студено месо, направих и салата.

— Не се притеснявай, не съм много гладен.

— Вече съм по-добре, скъпи — рече Ан. — Ники ми действа просто като еликсир.

— Да, виждам.

— Говоря ти самата истина, Филип, чувствам се много добре.

— Току-що разказах на Ан за Йойо — намеси се Ники. — Нали си спомняш — онзи китайски студент, който ни помогна в Пекин. Успял е да се добере до Хонконг, а оттам до Париж, където се срещнахме миналата седмица.

— Значи е един от щастливците. — Филип поклати глава. — За съжаление доста от избягалите студенти, взели участие в движението за демокрация, бяха върнати в Китай от хонконгското правителство и сега никой не знае каква участ ги е сполетяла.

— Колко ужасно! — възкликна Ан. — Как сме могли да допуснем такова нещо!

Филип не отговори. Изля в гърлото си голяма глътка уиски и остави чашата върху старинния лакиран поднос. Лицето му придоби мрачен израз.

— Ан, трябва да ти кажа нещо важно. Радвам се, че и Ники е тук, тя също има право да го чуе.

Двете жени се спогледаха, озадачени от сериозния му тон.

— Става дума за Чарлс…

— За Чарлс? — учудено повдигна вежди Ан.

Ники изтръпна.

— Тази сутрин в моя отдел в Министерството на външните работи се получи информация, която, макар и поверителна, смятам за свое задължение да споделя с вас. Трябва обаче да ви предупредя, че нищо от това, което ще ви кажа, не бива да излиза извън тези стени. Разчитам на вашата дискретност. Искам обаче да ми дадеш дума, Ан. И ти също, Ники.

— Знаеш много добре, че никога и с никого не обсъждам служебната информация, която споделяш с мен, независимо от това дали е поверителна, или не — реагира Ан, гледайки го леко предизвикателно.

— Обещавам, че няма да кажа нищо — рече Ники. Беше разтревожена и недоумяваше какво ли би могъл да знае Филип.

Той кимна с глава, взе ръката на Ан в своята и започна:

— Когато Ники дойде да ни посети в Пулънбрук през август, тя е била напълно права във всичко, което ни каза, Ан. Човекът в онова предаване на Ей Ти Ен от Рим действително е бил Чарлс. Той наистина е инсценирал самоубийство преди три години.

Ан гледаше недоумяващо, с широко отворени очи. За момент се вцепени, след това възкликна:

— Нима искаш да кажеш, че е жив? Жив ли е моят син?

Филип не отговори веднага.

Ники седеше неподвижно, сключила ръце в скута си. Знаеше, че не бива да се издава.

— Жив ли е, Филип? Много те моля, отговори ми! Жив ли е Чарлс?

Филип въздъхна тежко и каза много внимателно:

— Не, Ан, не е жив. Чарлс е мъртъв.

— Нищо не разбирам! — извика тя, като вълнението й нарастваше застрашително. — Току-що каза, че Ники е била права, че Чарлс действително е подправил собствената си смърт и бил жив. Сега твърдиш, че е мъртъв. Как е възможно? Сигурен ли си в това, което каза?

— Напълно.

Ники не беше по-малко шокирана и полагаше невероятни усилия да се овладее. С престорено спокоен глас попита:

— Ти откъде знаеш, че Чарлс е мъртъв, Филип?

— Разбрах го от приятеля си Франк Литълтън. Франк и аз сме учили заедно в Хароу и Кеймбридж и оттогава сме много близки. Франк е сътрудник на тайната разузнавателна служба МИ-6, но не е на оперативна работа. Когато отидох в кабинета му, ми съобщи, че синът на Ан е бил убит.

— О, господи! Какво говориш? — Ан го погледна изумено. — МИ-6. Агенти. Разузнаване. Да не би Чарлс да е бил въвлечен в нещо опасно?

— Франк не ми изясни подробностите — тихо отвърна Филип, обмисляйки как да й помогне да понесе това ново изпитание.

— Току-що каза, че бил убит. — Ники изгледа втренчено Филип. — Значи не е умрял от естествена смърт. Нито е претърпял злополука. Да не е било предумишлено убийство?

Филип кимна в знак на съгласие и притисна Ан, която издаде сподавен вик, цялата разтреперана.

— Кога е бил убит Чарлс? — попита Ники едва чуто.

— Миналата седмица.

— Къде? — Ники стисна ръце, дишайки с мъка, в очакване на неговия отговор.

— В Мадрид. Намирал се е в самолет, който е избухнал на летището. Малък частен самолет, тип „Фолкън“.

— О, господи! — Ан закри устата си с ръка. — Моят син! Чарлс! — Обърна се умолително към Филип. — Обясни ми какво се е случило. Много те моля. Нищо не разбирам.

— Впрочем било ли е намерено тялото му? — отново се намеси Ники.

Филип замълча за миг и след това каза тихо:

— Експлозията е била много силна.

Ан хлипаше на рамото на Филип, който полагаше максимални усилия да я успокои.

— Спомена, че си научил за случилото се от своя стар приятел от МИ-6 — продължи Ники. — Това предполага, че Чарлс е бил агент на оперативна работа под прикритие. Ако е вярно, значи е бил убит от някое чуждо разузнаване. Такъв ли е случаят?

— Мисля, че да, Ники.

— Но май не си много сигурен?

— Франк ми съобщи само най-главното, всъщност не е бил длъжен да ми казва каквото и да било. Решил е да ме информира вероятно защото познава Ан и знае, че ще се женим. Заради мен е рискувал да бъде порицан служебно, но, разбира се, не е имал намерение да издава държавна тайна. Той и бездруго не би допуснал подобно нещо.

— Не даде ли поне някаква информация за убиеца или убийците? — не отстъпваше Ники.

Филип се поколеба за миг.

— Струва ми се, че е възможно да са израелски агенти.

— Мосад! — сепна се Ники. — За какво е потрябвало на хората на Мосад да убиват Чарлс Девъру? От това, което току-що ни каза, останах с впечатление, че е бил британски агент, а доколкото ми е известно, британците и израелците не се пречукват взаимно. Напротив, сътрудничат си.

Филип не каза нищо.

— Работил е за британските служби за сигурност, нали така? — продължи да упорства Ники, прилагайки цялото си журналистическо умение.

Филип поклати отрицателно глава.

— Не, по-скоро… Франк ми каза… — Той спря внезапно и очевидно променяйки първоначалното си намерение, завърши: — Мисля, че не е редно да говоря повече. А и няма кой знае какво да добавя.

— Само още един въпрос — настоя Ники. — Щом като Чарлс не е бил агент на британското разузнаване, значи е работил за някой друг. За кого?

— Франк не каза нищо конкретно, Ники. Само намекна, че Чарлс бил свързан с някаква организация със седалище в Близкия изток.

Ники го гледаше със зяпнала уста.

— Терористична организация? Това ли имаш предвид?

Филип кимна.

— Нима искаш да кажеш, че е бил терорист?

— Възможно е — рече Филип.

— За Организацията за освобождение на Палестина ли е работил? За Абу Нидал? За Народния фронт за освобождение на Палестина? За кого?

— Франк не спомена нито една от тези организации, но даде ясно да се разбере, че Чарлс е сътрудничил на палестинците.

— Не мога да повярвам! — извика Ники. — Просто не мога!

— Палестинците — повтори Ан, като се отдръпна внезапно от Филип и го погледна съвсем объркана. — Нима искаш да кажеш, че Чарлс е работил за палестинците?

— Да, Франк имаше предвид точно това.

Лицето на Ан побеля като тебешир, а очите и станаха безизразни. Тя гледаше в някаква далечна точка пред себе си, като че ли виждаше нещо, което Ники и Филип не биха могли да забележат. Седеше, без да помръдне, без да издава звук, сякаш бе изпаднала в транс.

Филип разтревожено погледна към Ники.

Тя му кимна с глава и опирайки се на онова, което беше научила от Чарлс в Мадрид, се обърна към Ан:

— Възможно е Чарлс изобщо да не е бил чужд шпионин, а да е работил просто под прикритие. — Британски агент, приел нова самоличност и прехвърлен на работа в чуждо разузнаване.

— Не зная — отговора Филип. — Но не е изключено, разбира се. Понякога тези операции се подготвят на много високо равнище. Често пъти и другите служители в службите не знаят нищо, от съображения за сигурност. Възможно е Франк да не е разполагал с пълна информация по случая.

— Именно — възкликна Ники. — И ако Чарлс е бил внедрен в чуждо разузнаване, значи е бил фалшив предател, нали така?

— Да — съгласи се с охота Филип и погледна към Ан, надявайки се, че казаното от Ники е достигнало до съзнанието й. Това наистина беше една реална възможност. Хипотезата беше напълно логична.

Ники се отпусна във фотьойла, като премисляше отново всички известни й факти. Наистина ли Чарлс бе мъртъв? Или за втори път бе подправил смъртта си?

Може би не ми се е доверил, за да не рискува, помисли тя. Страхувал се е да не го предам, без да искам. Вероятно е точно така. По някакъв начин отново е фалшифицирал смъртта си, за да може необезпокояван да продължи да работи за британското разузнаване!

Сърцето й се сви. Все пак не знаеше какво да мисли. Нима наистина този път той беше мъртъв? Нима хората на Мосад бяха допуснали грешка? Нима те наистина бяха убили британски агент?

 

 

В апартамента на Клий не се чуваше никакъв шум. Беше съвършено тихо и даже тиктакането на часовника не нарушаваше спокойствието. Беше късно, почти полунощ. Ники беше съвсем сама; Клий все още не се бе върнал от Брюксел, където бе командирован от „Пари Мач“. Преди малко беше разговаряла с него по телефона, без да се впуска в подробности относно престоя си в Лондон. Сега седеше сама в хола и размишляваше върху събитията от изминалия ден.

Необикновените разкрития на Филип по обясними причини не я бяха разстроили чак толкова, колкото Ан. Все пак тя се бе срещала с Чарлс само преди десет дни, чула бе неговото обяснение и напълно му вярваше. Освен това смяташе, че все още е жив. Човекът, когото познаваше като Чарлс Девъру и за когото някога бе сгодена, бе изключително находчив и много способен. Естествено беше да предположи, че той също така е и превъзходен агент, сред най-добрите в професията. Надяваше се, че не е пострадал заедно с останалите в самолета и че по някакъв начин е успял да създаде само видимост за това, очевидно с цел тя и всички останали да повярват веднъж завинаги, че е мъртъв. Беше сигурна, че в самолета „Фолкън“ вместо него е бил друг човек.

Но независимо дали бе жив или мъртъв, Ники не можеше да допусне, че Чарлс някога е работил за палестинската кауза. Искаше й се да сподели с Ан всичко, което знаеше за него, за да я успокои, но не се осмеляваше да го стори, за да не го изложи на риск, в случай че е жив.

Когато накрая Ан дойде отново на себе си, Ники й разказа още веднъж версията, че Чарлс е двоен агент, внедрен в чуждо разузнаване, а също и че приятелят на Филип — Франк Литълтън, вероятно не е разполагал с повече данни по случая.

Това като че ли я поуспокои, но много скоро тя се извини и се оттегли в спалнята си под предлог, че има нужда да остане за малко сама.

Ники поговори с Филип още един час, след което се отправи към „Хийтроу“, откъдето излетя за Париж. По едно време Филип се разтревожи, че е допуснал непростима грешка.

— Може би не трябваше да казвам нищо на Ан. Ники, не смяташ ли, че бях длъжен да запазя всичко в тайна?

Ала Ники го увери, че е постъпил правилно, и, изглежда, това го окуражи.

— Обичам я много, Ники. Обичам я от години. Не можех да повярвам в щастието си, когато най-накрая ми съобщи, че е съгласна да се омъжи за мен. Казах й за Чарлс, защото я уважавам и защото отношенията ни са искрени и честни. Между нас никога не е витаела и сянка от лъжа. Ан е зряла, интелигентна жена и има право да знае абсолютно всичко, което аз узнах за сина й, всичко онова, което Франк ми довери от приятелски чувства. Мисля също, че и ти трябва да знаеш истината, Ники.

В този момент Ники съвсем не беше убедена, че тъкмо това бе истината, но предпочете да каже:

— Да, ти си напълно прав, Филип, и действително постъпи по най-верния начин. Никоя жена не иска да бъде третирана като слабоумна от който и да било мъж.

 

 

— Ах, моя малка Ники, защо говориш с толкова заобикалки? — рече разочаровано Мари-Терез. — Как можа да кажеш, че не знаеш дали ще се омъжиш за този твой Клий? Ти би трябвало да имаш поне някаква представа за собствените си намерения!

— Та това е самата истина — запротестира Ники. — Той ми направи предложение едва миналата неделя.

— Да, но днес е четвъртък! — възкликна Мари-Терез широко усмихната. — Би трябвало вече да си наясно със себе си. А нали и той ще очаква отговора ти, когато утре се върне в Париж. Мисля, че следва да кажеш „да“, скъпа. Какво друго би могло да се направи в подобен случай?

— Ти си непоправима романтичка, Мари-Терез. — Ники се усмихна на своята стара приятелка от детинство. — Нали знаеш, че бих могла да кажа и „не“.

— М-м, да, така е. Но за какъв дявол е нужно да правиш това, след като толкова много го обичаш?

— А ти откъде знаеш?

— Изписано е на лицето ти, моя малка. Когато споменаваш името му, очите ти искрят от любов.

— Ще видим — въздъхна Ники. — Смятам да взема окончателно решение в Прованс. През последните няколко дни нямах време да мисля за това. — Ники погледна часовника си и възкликна: — Трябва да тръгвам! Обещах на Йойо да вечеряме заедно, а преди това имам да върша толкова много неща. Благодаря ти за чудесния обяд. Надявам се, че когато се върна от Прованс, гипсът ти ще е свален и тогава обезателно ще те заведа на онова фантастично място „Рьоле Плаза“.

— Но само заедно с Клий.

— Заедно с Клий — съгласи се Ники.

— В случай че си заета и не можем да обядваме заедно, обещай ми, че ще ми се обадиш по телефона, преди да отпътуваш за Щатите през септември, нали, Ники?

— Разбира се, но не се безпокой, бъди сигурна, че ще обядваме заедно. — Ники се наведе и целуна Мари-Терез. — Моля те, недей да ставаш, сама ще намеря изхода.

— Довиждане, скъпа.

— Довиждане и скорошно оздравяване.

Ники затвори вратата на апартамента и тръгна надолу по стръмното стълбище. Щом излезе на улицата, зави надясно, надявайки се да хване такси, и тъкмо в този момент се натъкна на група мъже, които излизаха от съседния ресторант.

— Извинявайте! — рече тя, когато, без да иска, се блъсна в един от тях.

— Няма защо, госпожице — отвърна мъжът, леко олюлявайки се, и се усмихна.

Ники зяпна от изненада — пред нея стоеше Чарлс Девъру.

— О, боже господи!

Чарлс я хвана под ръка и бързо я отведе до колата, паркирана наблизо.

— Довиждане, Бернар. Довиждане, Хаджи — извика той, като седна зад нея.

— Какво става? Къде ме водиш, Чарл…?

— Мълчи! — изсъска той. — Нито дума повече.