Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (30)

30

Беше сезонът на годишните отпуски, когато парижани заминаваха на курорт, а градът биваше завладян от туристи. Париж гъмжеше от чужденци, но това не правеше впечатление на Ники, беше й леко и радостно на душата, че е тук.

Тя не познаваше добре Мадрид, посещавала го бе само веднъж преди това злополучно пътешествие и нямаше никакво желание да се връща там отново. Последните четирийсет и осем часа оставиха дълбока следа в съзнанието й и особено след вчерашния разговор с Чарлс беше сигурна, че отсега нататък този град щеше да й навява само неприятни спомени.

Беше успяла да си резервира място в самолета, излитащ от Мадрид в събота късно следобед, и още същата вечер след пристигането си отседна в хотел „Плаза Атене“. Клий се връщаше в неделя и навярно щяха да се видят едва в понеделник. Във всеки случай Ники имаше нужда да остане за малко сама, да осмисли случилото се след последната им среща в Ню Йорк в началото на август.

Въпреки че сама преследваше упорито Чарлс Девъру, неочакваният сблъсък очи в очи с него и новината, че е английски агент, силно я шокираха. И макар да беше страшно уморена, цяла нощ се въртя и мята в леглото, та заспа едва призори.

Около десет часа се събуди много потисната, а към обяд мрачното й настроение, вместо да се разсее, граничеше почти с депресия. В стремежа си да се поразведри тя се облече и излезе от хотела.

Ники презираше подобни душевни състояния, беше оптимистка по природа и никак не бе склонна да се отпуска. Надяваше се, че една разходка из нейните любими места ще повдигне духа й.

Тя изпитваше някакъв духовен афинитет към Париж. Това бе нейният любим град по много причини. А и никога нямаше да забрави щастливото си детство, прекарано тук в началото на шейсетте години. Сега, когато крачеше енергично по неговите улици, й се искаше да възвърне отново младежкия си оптимизъм, а светлите спомени от миналото да й помогнат да прогони злите духове на настоящето.

Всъщност Ники страдаше не заради себе си, а заради Чарлс. Много отдавна, още преди да се запознаят, той бе тръгнал по опасен път, който вече не можеше да промени. Той бе направил своя избор, отвел го в крайна сметка в онази мадридска къща, където се срещнаха. С решението си да служи на своята родина той бе потънал в опасния свят на шпионажа, това подземно царство на непроницаеми тайни, двуличие, лицемерие, измама и смърт.

Макар че денят бе топъл и слънцето припичаше, Ники усети как я побиват тръпки. Подобен начин на живот трудно би могъл да предложи нещо или да хареса някому; сигурна беше, че Чарлс никога няма да се ожени, да има деца, нито да води нормално съществуване. Вероятно самотата и страхът, с който постоянно трябваше да се бори, силно го измъчваха, а сянката на съмнението, че всеки момент може да бъде разкрит или предаден, го държеше в постоянно напрежение. Едва ли някой би бил в състояние да издържи на подобен ужас, помисли тя, и отново неволно потръпна.

Ники продължаваше да върви с твърда крачка, ала мозъкът й работеше трескаво. Какви ли не мисли се блъскаха в главата й, но от една не можеше да се освободи: за какъв дявол му беше притрябвало на Чарлс да се захваща изобщо с нея, след като бе станал британски агент още на двайсет и пет годишна възраст и бе отдаден изцяло на работата си?

Искаше й се да поговорят за това, а също и да го попита защо не й бе оставил поне няколко прощални думи. Може би не е знаел какво да напише или просто не е имал какво да й каже; писмото му до Ан беше много кратко, типичен образец на мрачно епистоларно послание, каквото тя едва ли някога бе чела. Оттук насетне Ники никога нямаше да узнае отговорите на всички тези въпроси. Беше твърде късно, шансът беше пропуснат.

На излизане от хотела тя тръгна по булевард Монтен, зави по Шанз-Елизе, пресече огромния площад Конкорд и стигна парка Тюйлери. Забави крачка и се огледа. От години не бе идвала тук, а толкова приятни спомени от детството я свързваха с това място.

Сети се за Мари-Терез Буре — жената, която се бе грижила за нея като малка. Тя беше почти на седем години, а Мари-Терез — на седемнайсет, когато младата французойка дойде да живее у тях, и още тогава я възприе повече като своя по-голяма сестра, нежели като гледачка.

Любвеобилна, жизнена и весела по характер, Мари-Терез водеше Ники да играе из градинките почти всеки ден през лятото. Беше й показала и толкова други места през шейсетте години, докато майка й и баща й работеха в Париж. Именно с Мари-Терез посети Лувъра за пръв път и там видя прочутата Мона Лиза и други известни картини. Двете заедно се бяха качвали на Айфеловата кула, за да съзерцават Париж отвисоко, и както казваше младата бавачка — Ники сама се убеди, че Триумфалната арка твърде много прилича на главината на гигантско колело, от което големите авенюта и булеварди, проектирани от барон Осман, стърчат като спици.

А когато майка й я водеше на така наречените исторически разходки из дворците Фонтенбло, Версай и Малмезон, Мари-Терез винаги ги придружаваше. Тя също се ползваше от привилегията да слуша неповторимите уроци на майка й по френска история, които очароваха и разпалваха фантазията. Когато родителите й бяха заети, Ники винаги оставаше с Мари-Терез, пред нея бе сричала и първите си несвързани думи на френски език. За нея Мари-Терез действително бе цяло съкровище — тя искрено я обичаше и от нея Ники бе научила толкова много полезни неща за френската култура, Париж и френския начин на живот.

Те и досега поддържаха тясна връзка и често се виждаха, когато Ники идваше в Париж. Мари-Терез се омъжи на двайсет и три годишна възраст и година по-късно роди син. За нещастие съпругът й Жан-Пиер загина при автомобилна катастрофа в Мозамбик, където работеше като инженер. Синът й, който бе навършил двайсет и две години и се бе оженил наскоро, беше инженер също като баща си.

Трябва да й се обадя на всяка цена, помисли Ники. Ще й звънна по-късно от хотела и ще я поканя утре на обед. Дано да е свободна. Мисълта, че евентуално ще види жената, която й бе толкова скъпа и която бе изиграла такава важна роля в живота й, я ободри и й стана малко по-леко.

След като се поразходи из парка, Ники продължи покрай градината Карузел и мина по Моста на изкуствата, единственият метален мост в Париж; познаваше го добре от една картина на баща й, рисувана от Жак Буису, официален художник на френската флота.

Когато стигна до крайбрежния булевард Малаке, Ники се поколеба; чудеше се дали да тръгне надолу по Сена към катедралата „Нотр Дам“, или да се шмугне в някоя от тесните улички встрани от булеварда. Апартаментът, в който живееше по онова време с родителите си и Мари-Терез, заемаше двата най-горни етажа на една къща от осемнайсети век на остров Сен Луи, близо до старинната катедрала. Ники обичаше много тази част на града и реши по-късно да се поразходи и из нея.

Тръгна по улица Бонапарт към Сен Жермен де Пре. Наполеон Бонапарт, повтаряше наум тя и си мислеше колко често се споменаваше това име в семейството й. Чувала го бе още като малка и сега то събуди у нея рой спомени. Майка й проявяваше специален интерес към Бонапарт и след продължително и задълбочено изследване бе написала чудесна биография на този забележителен пълководец и пръв император на Франция.

За Ники това беше изключителна книга, която тя оценяваше като най-добрата творба на майка си. Бе успяла да извае един реалистичен и балансиран образ, достъпен и разбираем от съвременна гледна точка. Обрисувала го бе като много човечен, а също и Жозефина — голямата му любов, единствената жена, която истински бе обичал. Но любовта им била погубена от неговата безгранична амбиция, бракът им бил анулиран и той се оженил за по-млада жена само за да има син, който да наследи империята.

Според майка й това печално решение съсипало живота и на двамата. Без опората на Жозефина късметът на Наполеон секнал, а Жозефина се поминала от мъка след първото му абдикиране и заточение на остров Елба през 1814 година. „Те никога не са престанали да се обичат — повтаряше майка й, докато работеше върху книгата — и именно в това се състои трагедията им.“

Ники въздъхна. Мъките, които си причиняваха мъжете и жените едни на други, и ужасните неща, вършени в името на любовта, винаги я удивляваха. Нищо не се е променило и няма да се промени, помисли тя, защото човешките същества са абсолютно същите, както и преди стотици години. В това отношение ние не сме научили кой знае какво от опита на човечеството.

Онова, което й бе сторил Чарлс, беше жестоко и безсъвестно, колкото и благородна да бе каузата му. При съществуващите обстоятелства дори мисълта за женитба от негова страна е била неморална. Постъпката му бе егоистична. „Но нима повечето хора не са егоисти?“ — запита се тя.

Когато стигна Сен Жермен, Ники беше запотена, уморена и с отекли крака. Влезе в едно кафене откъм сенчестата страна на площада и си поръча кафе с мляко, хляб, салата от домати, студено пиле и бутилка вода. Напоследък не се хранеше редовно и сега внезапно усети, че е много гладна.

Келнерът донесе веднага бутилката с вода. Ники изпи жадно пълна чаша и се настани по-удобно на стола. Продължителната разходка й се бе отразила чудесно — почувства, че довечера ще спи като къпана, а утре ще бъде с Клий. Тази мисъл я изпълни с топлина и предчувствие за наслада. Искаше й се час по-скоро да го види.

Ники свали слънчевите си очила, примигна няколко пъти и се огледа наоколо. Мястото, където се намираше, беше много оживено. Хората се разхождаха или като нея седяха в кафенетата, убиваха времето си и се наслаждаваха на приятния неделен следобед. От всички посоки се чуваха весели разговори и смях. Погледна към площад Сен Жермен и неволно помисли за това колко нормално и естествено изглеждаха и се държаха всички.

Обстановката я успокояваше и я караше да забрави Чарлс Девъру и неговия тайнствен и циничен свят. Ненадейно й хрумна, че с изчезването си той всъщност й беше сторил добро. Действително колко ужасен щеше да бъде нейният живот, ако се бе омъжила за него.

 

 

Мари-Терез живееше в другия край на Париж, на една пресечка на булевард Белвил. Мястото беше сравнително далеч от „Плаза Атене“ и Ники бе предвидила половин час път с такси, още повече, че бе понеделник. И все пак малко позакъсня поради голямото разстояние и оживения трафик.

Докато изкачваше дългите извити стълби, които водеха към апартамента й, Ники се мъчеше да си обясни какво бе накарало приятелката й да дойде да живее в тази част на града. Белвил на френски означава красив град, но това наименование в никакъв случай не отговаряше на действителността.

Районът не бе особено уютен, без следа от елегантност и силно занемарен. Стори й се неподходящ за жена като Мари-Терез, свикнала да живее при много по-добри условия. Но след като се прегърнаха и целунаха в малкото антре, Ники се огледа и забеляза, че холът е просторен и добре обзаведен. Долови някакво радостно настроение и една много приятна атмосфера.

Самата Мари-Терез беше жизнена и хубава както винаги — големите й тъмни очи сякаш танцуваха, а сочните й устни потръпваха от едва сдържан смях.

— Предполагам, вече разбра защо се придвижвам трудно. — Тя посочи левия си крак, който беше в гипс до коляното. — Едва се качвам и слизам по стълбите.

Ники съчувствено поклати глава.

— Съжалявам искрено за случилото се и за това, че няма да можем да обядваме заедно в „Рьоле Плаза“. Но все пак се радвам, че можах да те видя и че изглеждаш прекрасно, Мари-Терез.

— Наистина съм щастлива, скъпа моя, ако не смятам това. — Почука по гипса с бастуна си и направи лека гримаса.

— Ето нещо за теб. — И Ники й подаде черен найлонов плик.

— Нямаше нужда, Ники! Ах, колко мило. Купила си ми нещо от „Шанел“.

— Надявам се, че ще ти хареса. Тази сутрин минах през бутика им. Казаха, че можеш да го смениш, ако не ти хареса.

— Сигурна съм, че подаръкът ти е прекрасен. Благодаря ти, мила. Но защо стоим, ела да седнем. Нямам търпение да го видя. Ти винаги си била щедра, малко мое момиче.

Щом се настаниха една срещу друга в двете големи кресла, Мари-Терез отвори кутията с надпис „Шанел“ и извади красив копринен шал в бяло и червено. Ники остана много доволна, тъй като по израза на лицето й разбра, че подаръкът й достави истинско удоволствие.

— Благодаря ти, Ники, много си мила. — Привдигна се, отиде при нея и я целуна. — Имам бутилка бяло вино и малко от любимия ти домашен пастет.

— А оставила ли си ми от киселите краставички? — попита засмяна Ники.

— Разбира се. Не бих се осмелила да ти сервирам пастета без тях. Знам колко ги обичаш. Ами че ти и приятелката ти Натали ги хрускате като бонбони.

— Така е. — Ники избухна в смях. — Не съм им забравила вкуса. Също и Натали.

— А къде е сега прелестната Натали?

— Живее в Лос Анжелос и има голям успех в киното.

— Още от дете беше толкова хубава, сякаш родена за филмова звезда.

— Тя и сега е красавица, но вече не играе, ангажирана е зад камерата, в производството на филми.

— Но затова пък ти си пред камерата, моя Ники, и си направо фантастична. Една френска телевизионна компания показа наскоро твой документален филм за жените на Бейрут и отношението им към войната. Силно ме развълнува и се почувствах горда заради теб.

— Благодаря ти — смънка Ники. — Доколкото си спомням, филмът беше дублиран на френски.

— Да, точно така беше — потвърди Мари-Терез, подскачайки из хола на един крак. — А сега ще ида да взема виното от хладилника и ще си пийнем.

— Дай да ти помогна! — Ники се изправи чевръсто.

— Благодаря ти, скъпа.

Двете минаха през антрето и по къс коридор стигнаха до кухнята, където Ники отвори виното и го постави върху подноса заедно с парче пастет, препечен хляб и кисели краставички. Мари-Терез прибави няколко книжни салфетки и Ники отнесе всичко в хола.

Щом се отпуснаха в креслата и изпиха по чаша вино, Ники отново заоглежда приятната обстановка в стаята.

— Наистина тук всичко е много изискано, но все пак не мога да разбера кое те накара да се преместиш. Доколкото си спомням от лявата страна на реката се чувстваше добре, нали?

— Да, така е, но там разполагах само с една спалня и беше твърде тясно за трима.

— Трима? Нима Пол и жена му живеят при теб?

— Не, скъпа моя, те си имат отделен апартамент. Тук съм заради приятеля си Марсел. Той е вдовец, има син и това жилище е негово. Беше по-лесно аз да се пренеса при тях. Е, първо го постегнахме… — Тя сви рамене. — Мисля, че и тримата сме доволни.

— Искрено се радвам за теб — отвърна Ники. Изведнъж забеляза, че Мари-Терез изглежда доста по-млада за своите четирийсет и шест години. Късата й къдрава коса все още нямаше бял косъм, лицето й бе розово, а топлите й кафяви очи, които помнеше така добре от детството си, светеха от щастие. — Гледай ти каква била работата! По всичко личи, че си лудо влюбена в приятеля си Марсел! Изписано е на лицето ти.

Мари-Терез почервеня като младо момиче и смутено кимна в знак на съгласие.

— Убедена съм, че Марсел напълно ти подхожда — продължи Ники.

— Вярно е — съгласи се Мари-Терез. — Отдавна не съм била толкова окрилена. Марсел е добър и благороден човек и двамата сме наистина щастливи.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Вероятно да. Но засега не бързаме. — Тя повдигна леко рамене. — Ще се оженим, когато му дойде времето. — Мари-Терез се наведе малко напред и попита: — А при теб как вървят нещата, Ники? Снощи спомена по телефона, че си имаш приятел в Париж. Затова ли си тук? Да го видиш ли си дошла?

— Да. Той е фотожурналист. Запознахме се в Бейрут преди две години. А след като се върнахме от Китай, където отразявахме събитията на Тянанмън, ние… тъй да се каже, връзката ни се задълбочи. Това стана в края на юни.

— Никога не съм мислила, че би могла да се влюбиш във французин. Като малка беше типично американско момиче.

— Смятам, че и сега не съм по-различна — засмя се Ники. — Приятелят ми също е американец, макар че живее тук. Казва се Клийланд Доновън или за по-кратко Клий. Сигурна съм, че си виждала някои от снимките му в списание „Пари Мач“.

— Да, да, сещам се — възкликна Мари-Терез. — Действително съм ги виждала. Е, и ще се омъжиш ли за него?

— Може би — промълви Ники.

— Колко ще се радвам, ако дойдеш да живееш в Париж… Ще имаме възможност да се виждаме много по-често — замечтано каза Мари-Терез и се обърна към Ники: — Пристигнал е обядът, който поръчах в съседния ресторант. Би ли отишла да го вземеш?

Ники скочи веднага, а Мари-Терез, опитвайки се да я догони, извика след нея:

— Всичко е платено предварително. Трябва само да сложиш ястията във фурната. Включена е.

— Разбрано — извика Ники и отвори вратата. Взе отрупания с лакомства поднос от келнера и му благодари. В това време докуцука и Мари-Терез.

— Благодаря ти, Оливие, много ти благодаря!

— Няма защо, мадам Буре — отвърна той и изчезна надолу по стълбите. Докато Ники слагаше яденето във фурната, Мари-Терез я наблюдаваше, облегната върху рамката на вратата.

— Поръчала съм кускус с пиле. Много е вкусен — обясни тя.

— Мирише страхотно — не се сдържа Ники и повдигна палавия кичур коса, която закриваше лицето й.

— А сега нека се върнем в хола и пийнем по още една чаша вино, а ти ще ми разкажеш всичко, което желаеш, разбира се, за приятеля си Клий — предложи Мари-Терез.

— С удоволствие — усмихна се Ники, показвайки белите си зъби. — Ще започна с това, че той е наистина прекрасен.

— Ах, да, разбирам. Изглежда, ти също си не по-малко влюбена!

— Напълно възможно е — закачливо отвърна Ники.