Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (3)

3

Клийланд Доновън седна на площадката, опасваща Паметника на героите, и се загледа в Богинята на демокрацията. Десетметровата статуя беше издигната от студентите в центъра на площада, точно срещу гигантския портрет на Мао Дзедун, провесен над портата „Тянанмън“^[1]. Предизвикателната бяла фигура от пластмаса и стиропор бе изработена от студентите и преподавателите в Академията по изящни изкуства и тържествено докарана на площада.

На Клий тя напомняше Статуята на свободата. Стори му се познато не толкова лицето, колкото позата, а също драпираната тога, обгръщаща тялото й, и високо издигнатите ръце с факела на свободата. Статуята бе грозновата, но това нямаше особено значение, по-важен бе символът, който внушаваше.

Когато преди три дни студентите я откриха тържествено, той беше на площада, видя ги как пеят „Интернационала“ и скандират: „Да живее демокрацията!“ Церемонията беше много емоционална и дълбоко го развълнува. Макар да бе забранено, успя да заснеме няколко филма с цената на три свои фотоапарата, счупени от полицията. За щастие имаше още няколко резервни, включително един „Никон-Ф4“, застегнат за рамото му под широкото памучно яке.

Вечерта, когато докараха статуята, времето се влоши. Задуха силен вятър и заваля дъжд, но тя остана непокътната до сутринта, по нея нямаше дори драскотинка. Колко време щеше да се извисява на площада обаче, беше друг въпрос.

Клий знаеше, че Богинята бе раздразнила и възмутила китайското ръководство повече от всичко, което бяха направили студентите досега. Представители на правителството бяха осъдили постъпката им като унизителна и обидна за такова историческо място, каквото се смяташе площад Тянанмън.

От друга страна, статуята стимулираше и вдъхновяваше борбата на студентите. За да я запазят, младежите бяха опънали палатки около нея и се редуваха да дават дежурство.

Правителството обаче ще я събори на всяка цена, помисли Клий и въздъхна дълбоко. Люк Майкълс, който беше седнал до него, го изгледа и запита:

— Да не би да се е случило нещо лошо?

— Просто си мислех дълго ли ще остане тук — рече той и посочи към статуята.

— Не зная. — Люк сви рамене, прокара ръка през тъмночервените си коси и обърна сериозното си, изпъстрено с лунички лице към Клий. — Вероятно завинаги.

Клий глухо се засмя.

— Давам й не повече от два дни. Гарантирам ти, Люк, че до една седмица статуята няма да я има на това място.

— Навярно си прав. Тя е трън в очите на Дън. Трън е в очите на всички. Бандата на старците не може да я гледа. Смята я за открито предизвикателство. Действително бе наивно от моя страна да допусна, че статуята би могла да бъде оставена като символ и признание за справедливостта на младежките искания.

— Никой няма да им отдаде дължимото освен ние, журналистите. Трябва да продължаваме да информираме света за тях и за борбата им, трябва да направим всичко възможно, за да изпълним дълга си.

Люк кимна утвърдително с глава и леко се отмести, облегна се назад върху камъка и притвори очи. Смелостта на журналисти като Клий и Ники, готови всеки момент да рискуват живота си, за да разкрият на хората истината, го изпълваше с възхищение. Особено се възхищаваше от Ники Уелс. Тя, както би се изразила майка му, бе душата на екипа. Той все още не беше женен и нямаше никаква сериозна връзка, но наближеше ли времето да се задоми, сигурно щеше да си потърси жена като Ники. В нея имаше нещо топло и успокояващо; беше от онзи тип жени, чието поведение не подвежда и не мами мъжете.

Люк беше в екипа на Ники повече от година и в съвместната си работа с нея беше видял и научил много. На двайсет и седем години, пет от които в телевизионния бизнес, той знаеше, че в много отношения все още е твърде зелен. Ники обаче беше много мила с него и още от самото начало му помагаше и го третираше като равен. Тя държеше на точността, беше изключително взискателна към себе си и понякога нервите й не издържаха. Но беше истинска професионалистка и той бе готов на всичко за нея.

Искаше и тя да успее да си намери подходящ партньор. Понякога изглеждате натъжена — очите й добиваха хладен израз, сякаш си спомняше нещо мъчително. Носеха се слухове за някакъв мъж, в когото била влюбена още преди да се бе присъединил към екипа. Очевидно този човек се бе отнесъл зле с нея. Арч и Джими явно не желаеха да разговарят за това, а и той самият не искаше да проявява излишно любопитство. Все пак беше жалко, че е сама. Каква безсмислена загуба на време за една толкова очарователна жена!…

— Люк! Люк!

Звукооператорът подскочи изненадано, когато чу името си. Погледна към основата на паметника, където както обикновено се тълпяха най-много хора, тъй като там се намираше командният център на студентското движение. Чуждестранните журналисти също предпочитаха да се събират на това място, така че винаги беше много оживено. Викаше го неговият приятел Тони Марсдън.

Люк му махна с ръка и се изправи.

— Ще ида да видя какво иска Тони — рече той на Клий. — Вероятно е узнал нещо ново, получил е допълнителна информация. Ще се върна веднага.

— Не бързай — извика след него Клий, като наблюдаваше внимателно площада. Той знаеше, че скоро ще напусне Китай, че краят на събитията наближава.

Със забити в коленете лакти, мрачно подпрял глава на ръцете си, той изпитваше ужас за съдбата на младежите, които бяха такива идеалисти, толкова невинни и смели. Когато преди шест седмици пристигна в Пекин, те бяха въодушевени и изпълнени с надежда. Произнасяха вълнуващи слова за свобода и демокрация, пееха песни и свиреха на китара.

Тази вечер китарите им бяха стихнали, скоро щяха да стихнат и гласовете им. Клий потрепери леко и почувства, че го побиват тръпки. Не му се искаше повече да мисли за тях, защото знаеше, че се намират в голяма опасност. Макар с никого да не бе споделял тези мрачни мисли, в това число и с Ники, всички усещаха, че на студентите не им остава много време.

Внезапно Клий видя, че Ники крачи през площада по посока на паметника. Също като булевард Чанан, и Тянанмън беше отлично осветен от многобройни високи улични лампи, всяка от които осеяна с гроздове крушки, по девет в едно гнездо, покрити с бели кръгли абажури. На площада беше светло като ден, виждаше се всичко и дори спокойно можеше да се чете книга.

Щом видя Ники, радостна усмивка озари очите му. Скочи от площадката и провирайки се между тълпата, се втурна да я посрещне. Тя го забеляза и му махна с ръка.

— Сигурен бях, че ще дойдеш — усмихнат извика той, когато я приближи.

— Трябва да съм тук, Клий — кимна с глава Ники. — Чувствам, че скоро обстановката ще се взриви.

— И то със страшна сила — потвърди Клий. Хвана я за ръка и я отведе встрани от паметника. — Хайде да се поразходим. Вече цял час стоя тук и имам нужда да се поразтъпча.

— Съгласна съм. Тъкмо си помислих за същото, а може да срещнем и Йойо. Обикновено той е заедно с Чай Лин и някои други студентски ръководители и вероятно е чул нещо ново.

— В постоянна връзка е с Летящите тигри. Преди малко ги видях да бръмчат наоколо с моторите си — подметна Клий. — Това е отряд мотоциклетисти, съставен от млади хора, главно от частния бизнес. Обикалят из Пекин, пренасят информационни материали, следят за движението на армията и действията на полицията, с една дума, играят роля на нещо като разузнаване на студентите.

— Предполагам, че Йойо е в палатковия лагер. Да отидем нататък, а? — предложи тя.

— Нямам нищо против.

— А къде е Люк? Арч ми каза, че сте заедно.

— Току-що отиде при оня приятел от Би Би Си, Тони Марсдън. Някъде наблизо са. Държиш ли много да го видиш?

— Не, просто исках да зная къде е. И понеже спомена за Би Би Си, виждал ли си случайно Кейт Еди?

Клий поклати отрицателно глава, а Ники рече:

— Странно, обикновено тя винаги е била с едни гърди пред мене.

Клий се засмя под мустак.

— Твоята британска колежка е много често заедно с тебе на мястото на събитието, понякога е с едни гърди зад тебе, но никога преди тебе.

— Колко мило, че си пристрастен и че имаш незаслужено добро отношение към мене — усмихна се Ники.

— Изглежда, че е така. Във всеки случай, Кейт е някъде наоколо, в тълпата. Тази вечер има прекалено много чуждестранни журналисти, вероятно са надушили, че ще става нещо.

Ники го погледна.

— Не мислиш ли, че катастрофата е надвиснала над главите ни?

— Мисля. Студентите и правителството са стигнали до задънена улица и сега някой трябва да отстъпи. Страхувам се, че ще са студентите и че срещу тях ще бъде употребена сила.

Въпреки топлата вечер Ники потрепери.

— Къде ти е фотоапаратът?

— Под сакото, застегнат е за рамото ми. Колегите от „Магнум“ и от „Асошиейтед прес“, както и повечето фотографи, правят същото.

— Клий, имай предвид, че много скоро тук ще стане опасно.

— Съгласен съм с теб и затова, преди да си казала още нещо, ти обещавам, че ще бъда предпазлив. — Слаба усмивка се плъзна по устните му. — Ще бъда предпазлив колкото тебе.

— Аз никога не рискувам напразно, макар че Арч, изглежда, е на обратното мнение. Просто се стремя да не предизвиквам съдбата.

— В това отношение си приличаме — рече Клий.

— Само в това ли?

— Е, и двамата сме с железни нерви.

— Струва ми се, че си прав — съгласи се тя като се усмихна. — В процеса на работата ще се закалим още повече. Трябва да развием у себе си и шесто чувство, което да ни предпазва от опасностите.

Клий само кимна утвърдително с глава и двамата продължиха да вървят един до друг, без да говорят няколко минути. Когато стигнаха палатковия лагер, Ники рече:

— Не смяташ ли, че това място е започнало да живее свой собствен живот с тези палатки и автобуси? Прилича на малък град и…

— На циганска махала — прекъсна я Клий.

— Прав си. Пак ли се усеща миризмата тази вечер?

— Предполагам, че вече са почистили боклуците. Във всеки случай оттам духа приятен ветрец.

— Оня ден, когато търсех Йойо, направо вонеше, това е точната дума. Миризмата беше отвратителна — на гниеща храна, немити тела и бог знае какво още. Направо ми призля.

Когато влязоха в лагера и минаха покрай няколко автобуса, в които живееха студенти, въздухът беше изненадващо свеж, а целият район изглеждаше току-що почистен. Наоколо не се виждаха никакви боклуци.

Ники беше смаяна и от спретнатите редици маслиненозелени просторни палатки, изпратени от Хонконг. Бяха подпрени една зад друга почти с военна прецизност, като над всяка отделна група палатки бе обозначено откъде е пристигнал съответният студентски контингент. Имаше делегации от почти всички китайски университети.

Още преди няколко седмици бе забелязала, че повечето студенти спят през деня, за да са готови за акции нощем. Сега палатките бяха полупразни. Само тук-таме се мяркаха някои закъснели, които току-що ставаха.

Навъртаха се продавачи на бутилирана вода, сладолед и дребни курабийки.

— Да ти купя ли сладолед? — полита Клий.

Тя направи гримаса и поклати отрицателно глава.

Младият китайски студент Чин Юню, по прякор Йойо, беше застанал с една млада жена в самия център на лагера, близо до своята палатка. И двамата бяха в сини джинси и с бели памучни ризи. Момичето имаше приятна външност и изглеждаше на възрастта на Йойо, на около двайсет и две години. Ники се запита дали това не е същото момиче, за което й бе споменал, че било на гости за няколко седмици при свои близки в Шанхай. Йойо беше увлечен в разговора, но щом ги забеляза, спря да говори и им махна ентусиазирано с ръка; след това пошепна нещо на момичето и изтича при тях.

Ники се бе запознала със студента по изящни изкуства Йойо съвършено случайно на площад Тянанмън, когато пристигна за пръв път в Пекин. В този ден правеше опити да разговаря с младежите, като се надяваше да намери някой, който разбира английски език. Йойо се приближи усмихнат и й каза на доста сносен английски, че е готов да й помогне, ако има нужда от нещо. По-късно той действително се оказа изключително полезен — разпространяваше получените информации, запознаваше я с други студентски ръководители като например Чай Лин и Уър Кайси, държеше я в течение на всичко, свързано със студентите и ръководителите на движението. Беше не само истински приятел, но и много интелигентен, и тя, Клий и целият екип веднага го обикнаха. Тревожеха се за Йойо, за това, което можеше да се случи, след като всичко свърши.

— Ники! — извика оживено Йойо и разпери широко ръце.

— Здравей, Йойо! — подаде му ръка тя. — Убихме се да те търсим.

— Добър вечер, Клий.

— Здравей, Йойо! Как е положението? — пое ръката му Клий.

— Идат лоши неща — отвърна мрачно младежът. — Армия ще хвърли кутии сълзотворен газ от хеликоптери. Тази нощ. На площада. Ще видите. Имате ли маски? Войската иде.

— Тази нощ? Войската ще дойде тази нощ? — В гласа на Ники се прокрадна напрежение и тревога.

Йойо кимна.

— Войската се крие в сгради, близо до площада. Те идат. Много сигурно. Ще има лоши неща. Вие ще кажете на света, нали?

— Разбира се, че ще продължим да информираме света, Йойо — успокои го Ники. — Но нима смяташ, че армията ще стреля по хората?

— O, да! Да! — енергично, поклати глава той. — Някои студенти казват — не, невъзможно. Народна армия — наша армия, казват: Няма да стреля. Те са глупави. Армия много дисциплинирана. Армия изпълнява заповеди, зная това.

Ники го изгледа внимателно:

— Трябва веднага да напуснете площада! Докато все още е възможно.

— Това е много умно, да — съгласи се Йойо. — Но не всички ще си отидат. Трудно е да накараш всички да си отиват. Тази вечер ще има кръв.

Ники потрепери и извърна поглед към Клий.

— Какво правят Чай Лин и другите ръководители? — запита Клий. — Не могат ли да убедят студентите да напуснат площада?

— Не зная — сви рамене Йойо.

— А къде са те сега? — не отстъпваше Клий.

— Не съм виждал тази вечер. Искате вода? Сода?

— Не, благодаря — отвърна Клий.

Ники също отказа.

Младият китаец ги погледна замислено, после рече:

— Движение губи дух, след като обявили военно положение. Студенти много потиснати. Вярно, трябва да напускат, но няма да могат. Край ще бъде лошо нещо.

— Ела с нас — подкани го Ники. — Ела с нас при Паметника на героите. Вземи един от рупорите и предупреди студентите. Те ще те послушат. Ти си едни от техните ръководители. Кажи им да си вървят, помоли ги, ако е необходимо. И ти трябва да си идеш с тях. Ако успеете да напуснете Тянанмън, докато все още не е късно, ще си спасите живота. Моля те, Йойо, направи го. Ще извършиш едно добро дело. Много те моля, Йойо, недей да оставаш тук. Може да те убият.

Изглежда, думите й му подействаха.

— Аз идвам до паметник. Скоро. Ще доведа моя приятелка Май. Върви, Ники. Идвам скоро. Обещавам.

— Чакам те, но моля те, не се бави, Йойо. Нямаме много време.

Ники и Клий се върнаха при Паметника на героите, където ги очакваше Люк. Разказаха му за Йойо и за онова, което им бе съобщил — че навярно войската ще пристигне още тази нощ или в ранните утринни часове.

— Боже господи! — извика Люк. — Ако това се случи, студентите нямат никакъв шанс.

— Всъщност те са само едни удобни мишени — рече Ники. — Съсредоточени са на сравнително малко място, ако се вземе целият площад, който в по-голямата си част е полупразен. В случай че армията дойде от другата страна, няма да срещне по пътя си никакво препятствие.

— За жалост така е — промърмори Люк.

— Да се надяваме, че Йойо ще успее да убеди студентите да се оттеглят навреме — рече Клий.

Ники мълчеше напрегнато. После внезапно се оживи.

— Слава богу, той вече е тук. Дано успеем да го накараме да се качи на паметника и да говори. Може поне да предупреди младежите.

Йойо и Май дотичаха, хванати за ръце.

— Това е приятелката ми Май — представи я Йойо. — Английският й не е много добър!

— Не се притеснявайте — топло отвърна Ники. Когато погледна Май, остана удивена — досега не бе забелязала колко е красива. Черните й огромни очи с форма на бадем се открояваха върху невинното младо лице. Косата й беше дълга и лъскава, а тялото — тънко и нежно; цялото й същество излъчваше някакъв особен финес и деликатност. Приличаше на очарователна малка кукла.

— Приятно ми е да се запозная с тебе, Май — подаде ръка Ники.

Момичето се усмихна срамежливо, показвайки съвършено белите си зъби. Ники се изненада от силата, с която стисна ръката й.

— Намери ли рупор? — обърна се тя към Йойо.

— Не е необходимо. Аз няма да говори. Чай Лин говори. По-късно.

— А ти видя ли я? — повиши глас Ники.

— Да, близо до Богинята. Чай Лин ще каже на студенти да си вървят вкъщи. Тя обеща.

— Дано изпълни обещанието си — обади се Клий. — А сега предлагам всички да седнем.

Петимата се скупчиха в долната част на паметника и зачакаха Арч и Джими. Надяваха се да дойде и уважаваната лидерка на студентското движение Чай Лин — главнокомандваща демонстрантите на Тянанмън, аспирантка по психология в Пекинския университет.

Беше около един часа сутринта на трети юни, когато най-после се появиха Арч и Джими. Те притичаха от другия край на площада и щом приближиха, Ники моментално долови тревогата по лицата им.

— Какво има? — извика тя, като се вглеждаше ту в Арч, ту в Джими.

Арч едва си поемаше дъх.

— Войската! — промълви той. — Идат по булевард Чанан. Видяхме ги, когато пресичахме площада.

— Хората се опитват да ги спрат — намеси се Джими.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го с недоумение Ники.

— Гражданите на Пекин са блокирали пътя с телата си. Мъчат се да попречат на армията да се добере до студентите. Засега успяват — поясни Джими.

— По дяволите! — изруга Люк.

Клий и Ники скочиха и се затичаха към Вратата на небесното спокойствие, отвъд която бе булевард Чанан. Следваше ги Йойо, хванал здраво Май за ръка, а след тях Люк спринтираше с такава скорост, че скоро ги догони. Арч и Джими изчакаха няколко секунди и също се втурнаха към изхода за булеварда.

Ники и Клий първи се добраха до тълпите народ, изпълващи Чанан, и моментално бяха разделени от водовъртежа на човешкия поток.

Тя никога през живота си не бе виждала подобно нещо. Казаното от Джими беше абсолютно вярно. Гражданите наистина преграждаха пътя на армията и не й позволяваха да се придвижва напред, като в буквалния смисъл я задържаха с телата си. Същински щит от човешки тела. Внезапно забеляза, че те дори изблъскват войниците назад. Та що за войници бяха това? С учудване видя, че са почти деца, че изглеждат по-млади дори и от студентите.

Без да мисли за себе си, Ники се смеси с тълпата; трябваше да бъде там, където се творят събитията. За секунди бе обградена от хора и изтикана назад от силата и движението на телата им. Всички се бутаха и блъскаха, на няколко пъти се олюляваше, за малко да падне. В един момент я притиснаха много силно и тя отчаяно сграбчи някакъв човек за ръката. Човекът гневно се обърна, но след това й помогна да запази равновесие. Когато тълпата отново се понесе напред по посока на войската, една млада жена се вкопчи с всички сили за сакото й. Ники на няколко пъти залитна, защото китайката се облягаше на нея с цялата си тежест, но по някакъв начин все успяваше да се задържи на краката си; и двете се придвижваха напред, като се подпираха една о друга. Човешките маси ставаха все по-агресивни и Ники се боеше, че всеки момент биха могли да я съборят и стъпчат.

Точно когато в съзнанието й за пръв път замъждука уплаха, че ще бъде смазана от тълпата, някой силно я дръпна за лакътя. Когато се обърна, видя зад себе си Арч.

— Благодаря ти — въздъхна тя облекчено. Сетне извика колкото й глас държи: — Войниците, изглежда, не са въоръжени!

— Освен това май са много уплашени.

Последва нов тласък, чуха се гневни викове и гражданите на Пекин се втурнаха вкупом напред. Приличаха на огромна вълна, която със страшна сила повлече Ники и Арч.

Пред тях бяха войниците, същински деца, на не повече от осемнайсет години. Докато ги изтикваха назад, хората ги удряха, блъскаха и ругаеха. Ники с почуда забеляза, че разярените столичани им се карат като на собствени деца. Повечето от тях, напълно объркани, се въртяха в кръг, а някои бяха загубили самообладание и плачеха.

Ники се притисна плътно до Арч и възкликна:

— По дяволите, тези хлапета нямат абсолютно никаква представа защо е всичко това!

— Убеден съм, че е така — съгласи се Арч и я прихвана през кръста, решен на всяка цена да я изведе от тълпата.

В този момент забеляза Джими да си проправя път към тях. Как ги беше открил, Ники не можеше да си обясни. Той изскочи пред нея, като че ли идваше от небитието, хвана я за ръката и задъхано продума:

— Трябва да се измъкваме по-бързо!

Като се блъскаха с всички сили, Джими и Арч успяха да проправят път на Ники и на себе си през пъплещите маси и олюлявайки се, изтощени до краен предел, излязоха на Чанан. Тримата спряха под дърветата покрай широкия булевард, за да отдъхнат и да оправят дрехите си.

— Нищо във вида на тези млади войници не подсказваше, че имат намерение да стрелят по нас — рече Арч. — Но съществуваше реална опасност да ни стъпчат.

— Най-добре е да изчакаме тук и да видим какво ще стане — предложи Ники.

— Хей, Ники — учуди се Джими, — какво ти става, някога да ти е минавало през ум, че би могла да наблюдаваш събитията отстрани? — И без да дочака отговор, продължи: — Всъщност права си, тук е много по-безопасно. Да се намираш сега сред тълпата, е истинско безразсъдство. Погледни само що за армия е това. Екипирани са за лагеруване — с манерки и раници, нямат никакво оръжие.

— Вече ти казах, че не са въоръжени — обади са Ники.

След няколко минути към тях се присъедини и Клий. Косата му беше разрошена, сакото — скъсано. „Никонът“ висеше на врата му, а тъмните му очи святкаха победоносно.

— Направих няколко страхотни снимки — радостно съобщи той.

— А не е ли опасно да показваш апарата си? — попита Джими. — Всеки момент могат да го отскубнат от врата ти и да го натрошат на парчета.

— Тези хора няма да сторят подобно нещо, защото са на моя страна. На наша страна. Те искат да ги снимам. Непрекъснато скандират едно и също — кажете на света, кажете на света.

— А полицията… — Арч внезапно млъкна. — Надявам се, че наоколо няма полиция.

— Съмнявам се — отговори Клий.

— Може би ще е по-добре да изтичам да взема камерата и да се опитам да заснема с Ники нещо на живо — предложи Джими, като следеше реакцията на Арч.

— Не! — отряза Арч.

— Нека да снимаме по-късно на балкона, Джими, както се бяхме уговорили. Ще направя репортаж по телефона. — Ники беше убедена, че е безполезно да спори с Арч, когато той изпитваше някакви съмнения. Придружавала го бе до самата огнева линия на бойното поле, знаеше, че окото му не трепва и че дори не споменава думата „опасност“, но този път още с идването им в Пекин постоянно ги предупреждаваше да внимават и тя не можеше да си обясни на какво се дължи тази промяна в поведението му. Реши да го попита по-късно, тъй като сега очевидно моментът не беше подходящ за въпроси. Огледа се наоколо с надеждата да зърне Люк, но не го видя. Нямаше ги и Йойо и Май. Тълпата ги беше погълнала.

За голяма нейна радост по едно време Люк се появи, следван от Йойо и Май. Май накуцваше, вероятно си беше наранила крака, и Йойо я придържаше.

— Какво се е случило? — попита Ники, като изтича да ги пресрещне.

— Нищо сериозно — рече Йойо. — Човек стъпил върху крак на Май. Сега тя добре.

Ники прегърна младата китайка и четиримата се отправиха към останалите.

— Колко чудно, че никой от нас не пострада — забеляза Люк. — Ти си добре, нали, Ники?

— Благодаря ти, Люк. Чувствам се отлично.

След малко седнаха под дърветата откъм страната на булеварда да си починат и да се разхладят. Въпреки лекия ветрец беше топло и задушно и Ники и Клий си съблякоха якетата; Арч предложи цигари, но всички отказаха, с изключение на Йойо.

— Успя ли да научиш нещо? — обърна се Ники към Йойо. — Откъде са тези войници? Какво изобщо става?

Йойо дръпна от цигарата и заобяснява:

— Тази войска идва от много далече. Извън Пекин. Те се придвижвали много часове. Казвали им, че отиват на маневри. Казвали им, че трябва да спират размирици. Те обаче не разбира. Те се страхува. Те млади момчета. Хора убеждават тях да не прави нищо лошо на студенти. Войници не познават този Пекин. Те не знаят къде се намира. Те няма да се бият, Ники. Те много уплашени.

— Слава богу! — възкликна Ники. — И все пак какъв неочакван завършек!

— А хеликоптерите къде са? — попита Клий, като погледна първо нощното небе, след това Йойо.

— Сега няма да дойде — рече Йойо със самочувствие на добре информиран. — Няма да има сълзотворен газ.

Настъпи кратка пауза, после Ники обобщи:

— Тази вечер китайската народноосвободителна армия пристигна в Пекин, за да смаже студентската демонстрация, но бе спряна от населението. Не бе даден нито един изстрел.

Няколко часа по-късно с тези думи тя започна поредното си предаване за Съединените щати.

 

 

Съботното утро бе ясно и слънчево.

Объркани и обезкуражени, младите войници най-после започнаха да отстъпват по булеварда.

Жителите на Пекин се прибраха по домовете си или тръгнаха за работа. Студентите се оттеглиха в палатките и автобусите, за да се наспят, а на булевард Чанан и на площад Тянанмън настъпи привидно спокойствие.

Ники знаеше, че това спокойствие е илюзорно и че развитието на събитията само се задържа с десетина часа. Убедена беше, че китайското правителство ще прецени отстъплението на армията като унизително и ще възприеме твърда линия. Представителите на властта неминуемо щяха да обвинят студентите, макар че не те, а жителите на града се противопоставиха на армията и не й позволиха да се придвижи до площада. Инстинктивно усещаше, че зад привидно спокойната обстановка цари напрежение и страх, и тя сподели мрачните си мисли с Клий, с когото бяха седнали в този късен съботен следобед в Западния салон на хотел „Пекин“.

— Разгромът е предстоящ, сигурна съм.

— Аз също — съгласи се Клий. Отпи от кафето си и продължи с приглушен глас: — Правителството иска от младежите да напуснат площада незабавно. То не може да се примири с мисълта, че е загубило собствения си престиж в очите на Запада. Ще ти кажа и още нещо, Ники — когато му дойде времето, всичко ще приключи много бързо. Впрочем до понеделник операцията ще завърши, а последиците ще са ужасни — арести, репресии, процеси и бог знае какво още.

— Много се боя за Йойо — сподели Ники. — Той е в центъра на нещата и е един от лидерите. Трябва да му помогнем да се измъкне от Пекин.

— Мисля, че ще успеем — рече Клий. — Между другото ти ми взе думите от устата. Тъкмо щях да ти кажа, че смятам да му дам пари за самолетен билет до Хонконг. Бихме могли дори да пътуваме заедно. Ще има възможност да остане с нас няколко дни и да реши какво ще прави по-нататък.

— Поемам половината цена на билета.

— Няма нужда. — Но като улови решителния й поглед, отстъпи: — Добре, споразумяхме се.

— И още нещо.

— Какво?

— Май. Йойо няма да напусне Пекин без Май.

— Тогава ще му дадем пари за два самолетни билета. Няма да си простя, ако го оставим тук, а съм сигурен, че и ти мислиш същото. Убеден съм, че и Арч и другите са на нашето мнение и добре разбират, че това е най-малкото, което можем да направим в този момент. — Погледна я усмихнато. — Значи решено. И Май идва с нас. Колкото повече, толкова по-весело.

— Ти си добър човек, Клий Доновън.

— Ти също, Ники Уелс. — За миг настъпи тишина, след което Клий попита: — Къде смяташ да отидеш, когато си тръгнем оттук?

— Имаш предвид от Хонконг? В Ню Йорк. А ти?

— Връщам се в Париж. Но бих могъл да отскоча до Ню Йорк в края на този месец. Когато снощи разговарях с агенцията, или по-точно тази сутрин, Жан-Клод ми съобщи, че са ми предложили командировка от списание „Лайф“. Разбира се, необходимо е съгласието ми, но мисля, че никак няма да е лошо да прекарам няколко седмици у дома си, в Щатите.

— Хайде да вървим — подкани го Ники. — Да се върнем на площада и да видим какво става. Страшно се изнервям, когато не съм там дълго време.