Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Remember, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Станислав Баев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- NMereva(2017)
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Брадфорд
Заглавие: Ще помня…
Преводач: Станислав Баев
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хемус“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“ — София
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-428-030-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1213
История
- —Добавяне
27
Същия следобед Ники излетя от Рим за Атина.
Полетът траеше само час и половина и някъде около пет самолетът кацна на летище „Елиникон“. След митническата проверка Ники намери носач, който й помогна за багажа, и след няколко минути тя се озова навън, под лъчите на изгарящото слънце, на опашката за такси.
Пътуването до Атина не беше дълго, само половин час, но когато пристигнаха в хотел „Великобритания“ на площад Синтагма, Ники се почувства изтощена. Таксито не беше с климатик, а август е доста горещ месец в Гърция.
Апартаментът й бе широк и просторен, с изглед към Акропола. За щастие климатичната инсталация беше включена до краен предел и много скоро я лъхна прохлада. Ники извади малко дрехи от ръчната си чанта, взе един душ, оправи грима си, среса се и си сложи бели памучни панталони, бледосиня памучна блуза и бели сандали.
Искаше да й е приятно и удобно. Преметна бялата си кожена чанта през рамо, излезе от апартамента и се качи в асансьора. Когато минаваше покрай рецепцията, спря и се усмихна на двамата млади мъже в тъмни костюми, които стояха наблизо. Те й отвърнаха, разкривайки блестящи бели зъби на фона на загорелите си средиземноморски лица.
— Аз съм Ники Уелс от Ей Ти Ен, Ню Йорк — представи се тя, а погледът й привлече по-ниският от двамата, който бе по-близо до нея.
— Да, госпожице, знам. Казвам се Коста Теопопулос, а това е колегата ми Аристотел Гаврос. С какво бихме могли да ви бъдем полезни? — любезно попита той.
Ники кимна с глава в знак на благодарност.
— Търся един свой стар познат и бих желала да зная дали е отседнал в хотела ви. — Отвори чантата си и извади една от снимките на Чарлс.
Коста я разгледа за няколко секунди и поклати отрицателно глава.
— Никога не съм виждал този господин. — След това се обърна към колегата си. — А ти, Аристотел? — И му подаде снимката. Докато той я изучаваше, Коста попита: — Как се казва този човек, госпожице?
— Чарлс Девъру — отвърна Ники. Но тъй като беше сигурна, че Чарлс не би използвал истинското си име, добави: — Трябва да имате предвид обаче, че господин Девъру често пътува инкогнито и затова съществува голяма вероятност да се е регистрирал с друго име — ето защо ви показах снимката му.
— Ооо — реагира Коста и я погледна някак особено. — За какво може да му е притрябвало да постъпва по този начин?
Ники предварително беше готова с отговора си.
— Господин Девъру е известен писател. Много, много известен и затова се стреми към анонимност. Крие се зад различни имена.
— А какви са те? — попита Коста.
— Едно от имената, които най-често използва е Смит. Чарлс Смит — съчини бързо Ники. — Другото е Чарлс Диксън.
Докато тя говореше, Коста записваше. После вдигна глава и каза делово:
— Ще проверя в регистъра. — И се оттегли.
Колегата му Аристотел се приближи и й подаде снимката.
— Виждал съм този човек — рече тихо той — или пък някой, който прилича на него.
— Значи съм била права — извика Ники. — Бях почти сигурна, че моят познат е отседнал тук.
Аристотел поклати отрицателно глава.
— Миналата събота се сблъсках с един, който приличаше много на човека, за когото говорим. Тъкмо влизаше в „Г. Б. Корнър“, но не мисля, че е гост на нашия хотел.
— А какво е това „Г. Б. Корнър“? — едва потискайки нетърпението си, попита Ники.
— Ресторант за леки ястия и закуски вдясно, точно срещу рецепцията.
В този момент се появи Коста.
— Нито едно от имената, които ми дадохте, не фигурира в регистрационната книга, госпожице. Много съжалявам.
— Все пак ви благодаря. Аристотел каза, че е виждал моя познат да влиза в „Г. Б. Корнър“ миналата събота. Вие случайно не сте ли го срещали?
— Тогава не бях на работа. Имах почивен ден.
— Разбирам. — Ники леко сви рамене. — Исках да ви запитам: освен вашия хотел и „Хилтън“ какви други големи хотели има в Атина?
— Няма други — отговори Аристотел вместо Коста, който отстъпи встрани.
— Разбира се, има доста малки, но… Съмнявам се, че споменатият господин би отседнал в някой от тях. Има обаче няколко хубави хотела във Вулиагмени. Опитайте там.
— Къде се намира Вулиагмени?
— Е, не е много далеч оттук. На около четирийсет и пет минути с кола — обясни Аристотел.
— Бихте ли ми поръчали кола и шофьор за утре? — помоли Ники. — Няма да е лошо да посетя това място.
— В колко часа искате да тръгнете?
— Около десет.
— Съвсем подходящо време, госпожице. Няма да е много горещо. — Аристотел се усмихна, извади едно тефтерче и си записа.
Ники се опря на бюрото му и го отрупа с въпроси за Вулиагмени. Улисана в разговора, тя не забеляза, че Коста се бе оттеглил в малкия офис зад рецепцията и набираше някакъв телефонен номер. Беше напрегнат, от време на време мърмореше нещо в слушалката и не сваляше нито за миг погледа си от Ники.
— Това е името на зет ми, госпожице. — Аристотел й подаде късче хартия. — Той е много добър шофьор. Много внимателен. Говори английски. Ще му кажа да бъде утре тук точно в десет.
— Благодаря ви за помощта.
Той се приближи до Ники и пошепна:
— Цената, която взема, е прилична, много по-ниска е от тази на някои други шофьори.
Тя му се усмихна и потърси с очи Коста. Видя го, че говори по телефона, и му махна с ръка.
— Благодарете на Коста от мое име — помоли тя Аристотел.
— Добре, госпожице.
Ники се отправи към „Г. Б. Корнър“ в дъното на фоайето и влезе вътре. Поговори с един от келнерите и извади снимката. Той поклати отрицателно глава, но я взе, тъй като явно искаше да й помогне. Показа я на другите келнери, след това я върна на Ники и рече:
— Нищо не мога да направя, госпожице, не сме го виждали този човек. Дори и да е бил тук в събота, никой не го е забелязал. Съжалявам.
Ники взе едно такси и пристигна в хотел „Хилтън“. Там повтори цялата рутинна операция, като зададе същите въпроси на тримата служители на рецепцията и на касиера, показвайки им снимката на Чарлс.
Получи същите отговори. Никой не бе виждал този човек и нито едно от споменатите от нея имена не беше открито в регистрационната книга. Разбира се, това бе напълно естествено. Тя и не очакваше току-така да го намери. Всичко, което правеше, беше тактическа маневра от нейна страна, чрез която искаше да придаде по-голяма легитимност на собствената си версия за търсенето на Чарлс. Действително би било странно да се интересуваш за свой близък познат, без дори да можеш да му съобщиш името. А този въпрос й задаваха навсякъде.
Когато излезе от атинския „Хилтън“, Ники се почувства потисната. Искаше й се да се върне веднага в хотела, но в края на краищата промени решението си и взе едно такси до Плака.
Най-старият квартал на Атина беше изпълнен с оригинални малки магазинчета, с барове, ресторанти и кафенета. Разходи се из тесните му улички за около час, като постоянно се оглеждаше. Знаеше, че животът е низ от случайности, и не изключваше възможността да срещне Чарлс в някое от кафенетата или ресторантите на открито.
Както обикновено през август, кварталът гъмжеше от туристи и на Ники скоро й омръзна да бъде мачкана и блъскана в нетърпимата горещина. Отказа се от своето първоначално намерение, като си призна, че да търси Чарлс по този начин е загуба на време. Прецени, че все пак е за предпочитане да оправи настроението си в по-комфортна обстановка, и взе такси обратно за хотел „Великобритания“.
След като се поосвежи в добре охладения апартамент, Ники си поръча за вечеря риба на скара, пресни плодове и газирана вода. После отиде до прозореца, дръпна завесите и впери очи в Акропола.
Знаеше, че храмът горе на върха се нарича Партенон. Беше го научила от баща си по време на една от семейните им екскурзии до Гърция. Тази вечер, както обикновено през лятото, Партенонът бе ярко осветен и на фона на тъмното небе античните развалини изглеждаха още по-внушителни и тайнствени.
Ники се сети, че тъкмо в този момент тече поредното представление на „Светлини и звуци“. Докато светлините се меняха, публиката, разположила се на хълма срещу Акропола, слушаше със затаен дъх епизоди от историята на древна Гърция. За миг тя се пренесе в миналото и си спомни как преди години бе посетила подобен спектакъл с баща си и майка си, който тогава й се бе сторил особено вълнуващ. Беше й направил много силно впечатление и тя никога не го забрави.
Нейните познания за Гърция се ограничаваха с разказите на баща й, който беше заклет пътешественик. От него бе научила много легенди от гръцката митология. Известна представа за елинската цивилизация бе придобила и от прекрасните романи на Мери Ренолт. На шестнайсетгодишна възраст прочете на един дъх книгата й „Огън от небето“ и ето че сега отново й се прииска да попрелисти нещо, написано от нея. Подозираше, че най-вероятно ще прекара още една безсънна нощ.
Името на шофьора беше Панайотис — весел, възпитан младеж, сравнително добре говорещ английски, с широка усмивка, която сякаш не слизаше от лицето му.
Дойде да я вземе от хотела точно в десет на следващата сутрин. Тя се зарадва, когато видя почти новия „Мерцедес“ с превъзходна климатична инсталация. Докато навън бе вече непоносимо горещо, вътре в колата се дишаше съвсем спокойно.
— Аристотел ми каза, че имате намерение да посетите хотелите „Астир Палас“ във Вулиагмени — обърна се към нея Панайотис, потегляйки от площад Синтагма.
— Да, точно така. От него разбрах, че хотелите са три.
— Това е… как го казвате… комплекс. Да, има хотели и бунгала. Мястото е много приятно. Много красиво. За четирийсет и пет минути сме там. Какво ще кажете? Удобно ли се чувствате, госпожице?
— Благодаря, чувствам се отлично. — Ники се облегна на меката кожена седалка.
— Обичате ли музика, госпожице? — попита Панайотис. — Ако искате, мога да пусна радио.
— Защо не — отвърна тя, беше й все едно.
Погледна през прозореца и се запита не беше ли направила глупост, идвайки в Гърция. Вчера загуби цял ден, макар Аристотел да й беше казал, че е разпознал Чарлс. Всъщност имаше ли това някакво значение? Също като Рим Атина беше огромен град и ако бе честна пред себе си, би трябвало да признае, че шансът да го намери е нищожен, дори и да бе тук. Може би щеше да е по-добре да послуша съвета на Арч и да замине за Париж. Вместо това продължаваше да упорства, като се вслушваше единствено в своя вътрешен глас. Беше пристигнала тук главно заради онова, което й каза Дженифър Алън. Но какво всъщност целеше? Как щеше да постъпи, ако случайно открие Чарлс? Вече не бе сигурна в нищо. Въздъхна дълбоко. Очевидно не можеше да се отърси от мисълта, че Чарлс Девъру е жив. Най-малкото — още не беше готова да стори това.
Когато наближиха Вулиагмени, Ники разбра, че се намира в курортно място. Наоколо имаше малко пристанище с яхтклуб, а дълъг криволичещ път водеше към върха, осеян с остри скали, откъдето на известно разстояние един от друг се подаваха хотелите. Цялата местност всъщност представляваше голям и добре разработен комплекс, като трите хотела бяха построени стъпаловидно между скалите. От едната страна на най-ниския хотел се намираха бунгалата; имаше и кокетни ресторанти, тенис корт, плувни басейни и плажове. Курортът беше наистина невероятно красив, кацнал високо над брега на Средиземно море. Тъмносиньото море на Омир, помисли Ники, вперила омагьосан поглед през прозореца на колата. Тази сутрин то бе яркосиньо и блестеше като стъкло под лъчите на златистото слънце, чието отражение беше толкова силно, че лесно можеше да заслепи човек.
Най-после Панайотис спря пред хотела, разположен най-горе.
— Ще почакам тук — усмихна се той и й подаде лист от тефтерче, който извади от джоба на панталона си. — От моя зет Аристотел е. Попитайте за този човек.
— Много ви благодаря. — Ники взе листа, на който Аристотел беше драснал няколко реда: „Демостенес Зулакис е заместник-управител. Приятел е на баща ми. Ще помогне, ако има възможност. А. Г.“
Само секунди след като попита на рецепцията, тя вече разговаряше с господин Зулакис, който й стисна ръката и широко усмихнат, й обясни на безупречен английски, че Аристотел вече му е съобщил всичко по телефона.
— Бихте ли ми показали снимката на приятеля си, когото търсите, госпожице Уелс? — рече той, като си слагаше очилата.
— Да, разбира се, веднага. — И Ники бръкна в чантата си.
Господин Зулакис я взе, разгледа я внимателно и леко се намръщи, погледна я още веднъж и поклати отрицателно глава.
— Този човек никога не е отсядал в нашите хотели. Работата ми е такава, че държа да познавам всеки гост, при това съм добър физиономист.
— Но вие направихте гримаса, сякаш го познавате — не се стърпя Ники, от чийто поглед не бе убягнала първоначалната му реакция.
— Да, така е, госпожице Уелс. За част от секундата ми се стори познат и нищо повече. Възможно е да съм го срещал в някой ресторант или в друг хотел. Може да съм го виждал на плажа или в басейна. Но дори и да е така, срещата ни е била мимолетна. — Той се усмихна и я поведе през фоайето. — Елате с мен, госпожице Уелс, ще ви покажа хотелите по-долу и ще поговорим с тамошната администрация. Може би те знаят нещо повече.
— Благодаря ви, господин Зулакис, много сте любезен. Ще ви бъда задължена.
— Няма защо, госпожице Уелс, няма защо. — Демостенес Зулакис се стараеше да помогне на тази красива американка, която очевидно беше някаква важна клечка.
Два часа по-късно тя бе съпроводена до мерцедеса от любезния заместник-управител, който искрено желаеше да й помогне, но без резултат.
— Съжалявам, че нищо не можахме да направим за вас, госпожице Уелс — извини се той. — Вероятно вашият познат само е минал през Атина, на път за друго място.
— Напълно е възможно — съгласи се Ники и му благодари още веднъж.
Както пресичаше централната част на фоайето на хотел „Великобритания“, Ники изведнъж замръзна на мястото си. За част от секундата, докато минаваше покрай павилиона за вестници, забеляза, че снимката на Клий е отпечатана на корицата на едно списание.
Клий беше най-известният военен фотограф в момента и появяването му на корицата на списание би могло да означава само, че нещо му се е случило. Той се намираше в Лайпциг и макар че там не се водеха военни действия, постоянните демонстрации правеха обстановката изключително напрегната. Не вярваше да е бил застрашен животът му, защото предната вечер бяха разговаряли по телефона. Допускаше, че може би е спечелил награда за снимките си от Пекин. Това бе напълно възможно. Но ако беше така, защо не й спомена нищо по телефона? Вероятно поради вродената си скромност! Клий беше сред най-скромните хора, които познаваше.
Ники рязко се обърна и се запъти към павилиона. Извади портмонето си и подаде пари на продавача. След това изтегли едно списание от купчината на щанда и му го показа.
Човекът поклати одобрително глава, преброи рестото и го пусна в протегнатата й ръка.
Ники се отдалечи на няколко крачки и погледна списанието. Казваше се „Тахидромос“ и беше от типа на „Лайф“ и „Пари Мач“. От корицата му се усмихваше Клий с леко разкопчана риза и изтъркано кафяво кожено яке. Само че… каква изненада, та това не беше Клий, а актьорът Кевин Костнър. Двамата поразително си приличаха и не беше никак трудно да бъдат объркани.
Щом влезе в апартамента си, Ники хвърли списанието на масичката за кафе и се приближи до минибара. Извади бутилка кока-кола и си наля. След като отпи няколко глътки, взе чашата и седна на дивана.
Боже господи, Кевин Костнър наистина прилича много на Клий на тази снимка, помисли Ники, като внимателно разглеждаше корицата на списанието. Те са като две капки вода. Сякаш са близнаци. Някъде дълбоко в съзнанието й изплуваха думите на Филип: „Казват, че всички хора имат свои двойници някъде по света.“
Ники се сепна. Мина й през ума, че след като е могла да сбърка Клий Доновън с Кевин Костнър, е напълно възможно да е допуснала същата грешка и спрямо Чарлс Девъру.
„По дяволите — тихо прошепна тя. — Дали пък не гоня само празни химери?“ Скочи, ядосана и недоволна от себе си, застана на прозореца и мисълта й трескаво заработи.
Беше много вероятно човекът от заснетия в Рим репортаж да й е абсолютно непознат. Поне Ан и Филип бяха убедени в това. И наистина, кой би могъл да оспори тяхното мнение? Никой не поддържаше собствената й версия, че човекът от снимката е Чарлс. Колко жалко, че Кристофър Нелд е в отпуск. Беше сигурна, че съдружникът на Чарлс щеше да я подкрепи. Въздъхна леко и опря глава о стъклото на прозореца. Признай, че е безполезно да продължаваш да го търсиш, каза си тя и в миг изтръпна. Сети се нещо, което по-рано не й бе идвало на ума. Познаваше един човек, който със сигурност би могъл да й помогне, ако му покажеше снимките — Дон Педро Алехандро Перес, испанският съдружник на Чарлс.
Това беше последната й възможност. Ще опитам и нея, помисли Ники. Бързо отиде до бюрото и си взе тефтерчето. За по-малко от десет минути намери телефонния номер на Педро, позвъни в Мадрид и успя да разговаря с една от чиновничките в компанията. Тя я уведоми, че Педро ще отсъства до понеделник и че е най-добре да позвъни отново в пет часа следобед, за да разговаря със секретарката му сеньорита Лопес.
Ники постоя така известно време, разколебана, без да знае какво да предприеме. Би могла да остане в Атина и рано сутринта да отпътува за Мадрид, но в гръцката столица беше непоносимо горещо, а и тук не познаваше жива душа. В Мадрид Ей Ти Ен разполагаше със сравнително голямо бюро и макар шефът му Питър Колис да не й беше много близък, все пак се знаеха от доста отдавна. Тръгвам за Мадрид, реши тя. И то още днес, ако е възможно.
От многобройните пътувания с родителите си като дете беше научила едно: ако искаш да ти бъде свършена някаква работа, при това много бързо, винаги се обръщай за помощ към портиерите. Те са най-добре информирани и разполагат със собствена агентура във всички по-важни хотели в Европа. Ники позвъни на рецепцията и потърси старши портиера. Линията беше заета. Без да губи минутка, тя излезе от апартамента си и се отправи към фоайето.
Старши портиерът Янис я поздрави любезно и я попита с какво може да й бъде полезен.
— Трябва още днес да пътувам за Мадрид. Няма значение с коя самолетна компания. Искам също да ми бъде запазен апартамент в хотел „Риц“. Бихте ли могли да ми направите тази услуга, Янис?
— Разбира се, веднага, госпожице Уелс. Щом уредя всичко, ще ви телефонирам в апартамента. — Той погледна часовника си. — Багажът ви готов ли е, госпожице?
— Не съвсем.
— Часът наближава три. След малко трябва да тръгнете за летището. Знам, че има полет за Мадрид късно следобед, и ще се опитам да ви резервирам едно място.
— Благодаря ви, Янис — усмихна се Ники и се отправи към рецепцията, напомняйки си, че трябва да се обади на Жан-Клод в бюрото на „Имаж“ и да му остави телефонния си номер в Мадрид. Не можа да намери Аристотел, но затова пък Коста беше на поста си. Почувства, че я наблюдава през цялото време, докато разговаряше с портиера.
— Здравейте, Коста. Благодаря ви за готовността да ми помогнете вчера.
Той сведе почтително глава и попита:
— Успяхте ли да откриете нещо във Вулиагмени?
— Не, за съжаление не успях. Моля да ми уредите сметката, Коста.
— Напускате ли ни, госпожице?
Ники кимна утвърдително.
— В Америка ли се връщате?
— Не. Отивам в Мадрид.
— Мадрид? — повтори той, явно смутен.
Ники го погледна с любопитство. Той така се бе втрещил, че събуди у нея дълбока почуда.
— Какво странно има в това?
За част от секундата младият служител изглеждаше объркан, след което измърмори:
— Извинете ме, не разбирам.
— Но вие толкова се изненадахте, когато казах, че отивам в Мадрид…
— Съвсем не — отрече той. Усмихна й се малко пресилено и добави: — Ще ви приготвя сметката, госпожице. Веднага.
Тя бръкна в чантата си, извади шепа драхми и ги подаде на Коста.
— Благодаря ви.
— И аз ви благодаря, госпожице — отговори той, като прибираше парите.
Коста я проследи с очи, докато пресече фоайето и стигна до асансьорите. Когато се изгуби от погледа му, отиде при старши портиера.
— Смяташ ли, че ще можеш да резервираш място на госпожица Уелс в самолета за Мадрид?
— Разбира се, че ще мога — малко рязко отвърна Янис, явно раздразнен от прекаленото му любопитство.
— А хотел? Намери ли й подходящ хотел?
— Старши портиерът на „Риц“ е много добър мой приятел и смятам, че няма да има проблеми — похвали се Янис. — А ти защо се интересуваш?
— Ами много е хубава — ухили се Коста и му намигна. — Пък и дава добри бакшиши. Искам да съм сигурен, че всичко е наред.
Янис кимна я се обърна да вдигне един от телефоните, който не преставаше да звъни.
Коста се върна на рецепцията, но там друг негов колега разговаряше с клиент. Тогава той се вмъкна бързо в офиса и грабна телефона.
— Тръгва — измънка в слушалката. — Заминава за Мадрид. Какво е успяла да открие във Вулиагмени, не е ясно, но вероятно знае нещо. Има намерение да отседне в хотел „Риц“. Кажи му.