Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (25)

25

В понеделник вечерта Ники хвана последния полет за Рим.

Когато самолетът излетя, тя се намести по-удобно на мястото си, извади едно тефтерче и започна да преглежда бележките, които бе нахвърляла сутринта в стаята си в хотел „Клариджис“. Много скоро обаче пъхна тефтерчето обратно в чантата си и посегна към чашата бяло вино, което стюардесата току-що й беше донесла. Отпи няколко глътки, за да се успокои, но мисълта й не преставаше да работи трескаво.

Въпреки разговорите с Ан и Филип в Пулънбрук и тяхното категорично становище, някакъв вътрешен глас й подсказваше, че човекът, чийто образ бе запечатан на лентата на Ей Ти Ен, не е друг, а самият Чарлс Девъру. И понеже баща й винаги бе твърдял, че трябва да разчита на собствения си инстинкт, в момента се опитваше да стори тъкмо това, вярна на неговите съвети.

Ники остави чашата на масичката и бръкна отново в чантата си. Този път извади снимката, направена в студиото от Дейв. Намръщи се и още веднъж внимателно я огледа, за кой ли път от миналата сряда насам. Колкото и да се мъчеше да се самоубеждава в противното, в края на краищата винаги стигаше до първоначалния си извод, че този човек е Чарлс Девъру.

Вчера в Пулънбрук се почувства малко разколебана, несъмнено поради силното влияние, което й оказваха къщата и нейната вековна история, престижът на семейството и не на последно място, разбира се, самата Ан Девъру. Как би могла да спори с Ан, след като тя беше убедена, че човекът от снимката не е нейният син. И така, в неделя следобед Ники промени мнението си, като неочаквано за Ан и за приятеля й се съгласи с тях.

Но тази сутрин, щом пристигна в „Клариджис“, отново я завладя предишната увереност и тя се върна на първоначалната си позиция.

Вероятно нищо друго не отрезвява така, както студените отблясъци на понеделнишка дъждовна утрин в Лондон, помисли Ники и прибра снимката. Ан и Филип я убеждаваха, че човекът от Рим само малко приличал на Чарлс. Не можеше да приеме подобно твърдение, тъй като приликата очевидно беше къде-къде по-чувствителна. Ако това наистина не бе Чарлс, тогава би трябвало да е негов брат близнак.

Тази сутрин в хотела, премисляйки отново случилото се, си зададе въпроса как ли би реагирал неговият съдружник, ако му покажеше снимката. Кристофър Нелд и Чарлс бяха приятели от години, работеха заедно и бяха много близки.

Взе телефона и потърси Крис във фирмата, но новият му секретар Майкъл Кронин й каза, че е на почивка. Поиска информация, ала й отговориха, че господин Нелд „обикаля островите на Полинезия, връзката с него е невъзможна, а самият той ще се върне в Англия не по-рано от средата на септември“. Разочарована, Ники каза, че ще позвъни отново следващия месец.

Именно тогава реши да се свърже с бюрото на Ей Ти Ен в Рим. Може би шефът на бюрото, Тони Джонсън, би могъл някак да й помогне; допускаше, че е възможно да има и кадри, които не са били излъчени по сателита в Ню Йорк.

И ето, сега тя летеше за Рим и се питаше дали усилията й няма да отидат на вятъра. Как би могла да открие човека, който преди три години бе успял така умело да изчезне и да се укрие — човека, който очевидно не желаеше да бъде намерен и за чието съществуване тя бе узнала само благодарение на щастливата случайност, късмет, съдба — все едно. Ако онази вечер операторът на Ей Ти Ен не беше показал едно лице от тълпата и ако точно в този момент тя не следеше внимателно онова, което ставаше на екрана, вероятно никога нищо нямаше да разбере. Това беше шанс, който се случва веднъж на един милион, помисли тя, потрепервайки при спомена за лицето, което се бе мярнало само за няколко секунди. Колко лесно би могла да го пропусне, ако бе отишла до кухнята за чаша вода например или пък ако говореше по телефона, с гръб към телевизора. Животът обаче беше именно такъв — пълен със случайности и съвпадения. Писано било да се случи, каза си тя и неволно потръпна. Явно да търси Чарлс Девъру беше все едно да търси игла в купа сено.

Ники се размърда в креслото, погледна мастиленото нощно небе през илюминатора и се запита защо ли продължава да се занимава с тази история и как би могла да обясни собствената си настойчивост. Естествено, не й беше трудно да намери отговора — като личност и журналистка тя трябваше да знае истината, нуждаеше се от нея. Всъщност тази черта й беше присъща още от детството. Ала имаше и нещо друго — вероятно искаше да приключи с онзи период от живота си, който бе свързан с Чарлс Девъру. Не че таеше някакви чувства към него, те бяха отдавна изстинали, но нямаше никакво желание да бъде преследвана от призрак.

Още повече, че в нейния свят се бе появил Клийланд Доновън, човекът, който й беше станал толкова скъп през последните два месеца. За нея той бе начало на нов живот. Съществуваше прекрасна възможност да заживеят заедно, ако, разбира се, всичко между тях потръгне добре. Напоследък все повече й се струваше, че това е постижимо с малки отстъпки и от двете страни.

Клий беше бъдещето. Нейното бъдеще. Именно заради това не биваше да допуска върху нея или върху тях двамата да падат сенки от миналото. Искаше, имаше нужда да е истински свободна — в сърцето, мисълта и душата, — да е свободна за Клий, да не е обременена с нищо.

Както се случваше често напоследък, без да иска, мислите й литнаха към него и тя усети как по тялото й се разлива приятна топлина. Фактът, че Клий съществуваше и че я обичаше, я изпълваше с чувство за пълнота, макар в момента да не беше до нея.

За късмет, късно следобед бе успяла да му се обади в хотела в Западен Берлин и да му съобщи, че ще пътува до Рим за няколко дни по работа.

Поради естеството на професията им той не бе особено изненадан, нито пък прояви излишно любопитство относно целта на пътуването й.

— Какво си си наумила пак? — смееше се той. — Предполагам, че ти е дошла някаква нова идея, Ник, че си замислила някое екзотично предаване.

Тя му обясни накратко, че не става дума за нищо такова, а по-скоро за подготовката на един материал, посветен на Европейската общност и на очакваните последствия от отварянето на границите.

— По-нататък ще интервюирам известни политици, но засега само ще проуча обстановката в Рим, както вече сторих това в Лондон — рече тя, прибягвайки до дребни, безобидни лъжи.

Клий не се усъмни ни най-малко и след това двамата обсъдиха предстоящото му пътуване до Лайпциг, като се уговориха при нужда да поддържат телефонна връзка чрез „Имаж“. Обещаха си да се срещнат в Париж след една седмица.

— Чао, Ник. Горя от нетърпение да те посрещна на двайсет и осми.

— И аз също, скъпи — успя да каже тя, преди връзката да прекъсне.

Ники затвори очи. Усети, че й се доспива, и реши, че се дължи на виното. Клий й липсваше повече от всякога, повече от всеки друг.

Изведнъж й хрумна, че той би могъл да й се разсърди, ако разбереше истинската причина за пътуването й до Рим, и подскочи в креслото. Но после се запита необходимо ли е изобщо да му казва, когато се видят. Не знаеше как да постъпи. Надяваше се до следващия понеделник да получи отговор на всички въпроси, свързани с Чарлс Девъру, но не биваше да изключва и обратната възможност. Най-разумно бе да вземе решение дали да сподели с Клий, или не едва когато се срещнат, не по-рано. Смяташе, че трябва да му разкаже всичко, очи в очи, а не по телефона. Беше сигурна, че ако му бе загатнала сега, той щеше веднага да зареже работата си и да долети в Рим. А на нея съвсем не й беше нужно да стърчи наоколо, докато търси Чарлс, нито пък желаеше миналото й да влиза в конфликт с настоящето.

 

 

Два часа и половина по-късно самолетът се приземи на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Ники премина митническата проверка и се насочи към терминала, където почти веднага откри шофьора на лимузината, който държеше табелка с нейното име.

След четирийсет и пет минути колата спря пред хотел „Хаслър“, близо до черквата „Тринита деи Монти“, кацнала на самия връх на прочутите и изключително красиви Испански стъпала. За пръв път родителите й я бяха довели тук още като дете и оттогава винаги, когато идваше в Рим, предпочиташе да отсяда в „Хаслър“. Дежурният администратор я позна веднага, регистрира я и я изпрати до стаята й, бъбрейки любезно.

Щом остана сама, Ники отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна навън. Пред очите й се откри поразителна панорама — оттук Рим приличаше на същинско море от трепкащи светлини на фона на осеяно със звезди мастиленосиньо небе. Живееше ли Чарлс Девъру някъде тук, във Вечния град? И ако наистина беше така, имаше ли изобщо някаква надежда да го намери? С болка на сърце трябваше да признае, че подобна вероятност почти не съществуваше.

 

 

На следващата утрин, след, като закуси с чай, препечени филийки с масло и конфитюр, Ники телефонира в бюрото на Ей Ти Ен. Попита за Тони и зачака. Жената, която вдигна слушалката не прояви особен интерес към името й, така че когато след малко се обади шефът на бюрото, той на свой ред я запита:

— На телефона е Тони Джонсън. С кого имам честта да разговарям?

— Тони, тук е Ник. Какво правиш?

Последва кратка пауза, след което той учудено извика:

— Ники Уелс? Ти ли си, Ники?

— Разбира се, че съм аз! Нима познаваш и друга жена на име Ники?

Тони се засмя, очевидно доволен да чуе гласа й.

— Хей, Ники, как си? Откъде се обаждаш?

— От съседния ъгъл.

— Искаш да кажеш, че си тук? В Рим?

— Тъкмо това искам да кажа.

— Боже господи! Изглежда, цялата телевизионна компания е решила именно днес да ми се изтърси на главата.

— Какво имаш предвид?

— Как какво, ами един твой приятел току-що пристигна, Ники. В момента се опитва да изтръгне слушалката от ръцете ми; гори от нетърпение да разговаря с теб. Но преди това искам да те поканя на обяд още днес. Съгласна ли си?

— Разбира се, много ще се радвам, Тони. Но кой е този, който толкова много иска да разговаря с мен?

Смехът на Тони отново отекна в слушалката.

— Чао, Ник.

— Здравей, Ники, какво правиш в Рим? — попита Арч Левърсън с нескрито любопитство.

— Бих могла да ти задам същия въпрос, Арч — отвърна тя, силно изненадана, като полагаше усилия да запази самообладание.

— Паметта, изглежда, ти изневерява, скъпа. Още миналата седмица ти казах, че ще прекарам отпуска си на Капри. Спрях тук само за два дни, да се поразходя и да видя стария си приятел Тони. — Арч действително й бе споменавал нещо такова, но в първия момент не можа да направи връзка между Капри и Рим. Пък и миналата седмица беше толкова заета.

— Съвсем бях забравила — призна тя.

— Последния път, когато разговаряхме с теб, Ники, ти казваше, че ще ходиш в Лондон, за да проучиш възможностите за реализирането на специално предаване, посветено на Маргарет Тачър. Какво правиш в Рим?

— Дойдох да си купя обувки — импровизира тя не особено успешно, тъй като в момента не можеше да измисли нищо по-подходящо.

Арч прихна.

— Хайде, моля те, престани да ме будалкаш. Знаеш с кого разговаряш! Тръгнала си да купуваш обувки толкова, колкото аз да ловя риба. Кажи какво става, Ники?

— Засега не мога да влизам в подробности — бързо съчини тя, за да печели време.

Този отговор, изглежда, задоволи Арч и той се ограничи само с още един въпрос:

— А Клий с тебе ли е?

— Не, той е в Берлин, утре ще бъде в Лайпциг, а в неделя — в Париж. Ще се срещнем там в понеделник и ще заминем заедно за Прованс към края на седмицата.

— Много се радвам за тебе, Ники. В такъв случай се надявам да те видя на обеда с Тони. Нали ще дойдеш?

— Ами това е най-доброто предложение, което съм получила за днес. Къде ще се срещнем? В бюрото ли?

— Отлична идея! Впрочем ти къде си отседнала?

— Както винаги в „Хаслър“, а ти?

— В хотел „Идън“. Слушай, Ники, имам и друго предложение — да вечеряме заедно. И без това заминавам утре рано сутринта за Капри при Патриша и семейство Грант, които са наели една малка вила за летния сезон. Чакай, сетих се още нещо. Защо не дойдеш и ти? Тук нямаш кой знае колко работа, нали? Всички много ще се радват да те видят поне за няколко дни.

— Благодаря, но наистина не мога. Поканата ти за вечеря обаче приемам с удоволствие.

— Значи уговорено. Чакаме те в бюрото към един и половина.

— Окей.