Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (24)

24

В неделя следобед Ники излезе да се поразходи из имението Пулънбрук. Малко преди това тя, Ан и Филип едва се бяха преборили с обеда, стараейки се всячески да не разговарят за Чарлс. Само Филип проявяваше някакъв интерес към сервираните ястия. Двете с Ан чоплеха в чиниите си, а когато донесоха пудинга, Ники използва момента да се извини и да напусне масата, като се отказа от кафето.

Беше почувствала остра нужда да остане за малко сама. Щом излезе навън, усети, че диша по-леко и че постепенно се освобождава от обзелото я през последните дни напрежение.

Неочаквано я завладяха сладостни спомени и тя тръгна импулсивно към розовата градина. Стигна до старинната дървена порта, сгушена между зеленясалите каменни стени, и завъртя дръжката от ковано желязо. Шест каменни стъпала водеха надолу към градината и щом я облъхна нежното благоухание, тя спря, прехласната от красотата, която се разкриваше пред очите й.

В Пулънбрук имаше много и най-различни градини, но според Ники тази безспорно беше най-хубавата. Оградена с високи сиви каменни стени, тя беше чудесно планирана — разпределена на парцели с различни видове рози и други цветя.

Ники бе чувала от Ан, че елегантната им композиция, както и красивите мотиви, образувани от сливането на цветните лехи с пътеките, датират още от осемнайсети век.

Пълзящи рози покриваха старинните стени, преливащи от нежнорозово до яркочервено. Покрай стените растяха червени и бели рози, които Ан беше оградила с лавандула. Имаше и лехи с други цветя и билки: исоп, чубрица, мащерка и розмарин, примесени с теменуги, карамфили, виолетки и лавдан. Ан й бе споменавала, че комбинацията на билки с различни цветя е била характерна за стила на градините от епохата на Тюдорите и Стюартите.

Освен с вълшебството и аромата си това царство на красотата омайваше Ники и с нещо друго. Тук тя за пръв път бе срещнала Чарлс и именно тук по-късно разбра, че го обича. Една вечер, когато се разхождаха из алеите на градината, той й направи предложение да се оженят.

Ники се почувства омаломощена от опияняващия дъх на розите. Интуитивно тръгна към старата дървена пейка до стената под сянката на един стар чинар. Седна, затвори очи и се отдаде на мислите си. Но много скоро се съвзе и погледна нагоре.

Небето беше ясно, прозрачносиньо, с цвят на великденче, който според Чарлс напомнял най-много цвета на очите й. Ароматът на розите ставаше все по-омайващ, а някъде наблизо се чуваше бръмченето на пчела, танцуваща във въздуха. В такъв ден бе срещнала за пръв път Чарлс Девъру.

Изведнъж рой спомени нахлуха в главата й. Точно преди четири години, в един петъчен следобед през юни 1985 година, Чарлс влезе в живота й. Затвори отново очи и си припомни всичко, което й се бе случило в онзи ден…

 

 

Каква прекрасна роза, помисли си Ники. Това е най-съвършената роза, която някога съм виждала. Едра, бледожълта, напълно разцъфнала и съвсем свежа. Тя се наведе, докосна внимателно с върха на пръстите си едно кадифено листенце и вдъхна дълбоко прекрасния му аромат.

Тъкмо в този момент чу зад гърба си стъпки по пътеката и се обърна. Един млад мъж, вероятно около трийсетте, крачеше към нея. Когато доближи, тя забеляза, че не е много висок, около метър и седемдесет и два, строен и стегнат блондин, с бронзов загар, а светлорусата му коса на места беше силно изрусяла от слънцето. Имаше много приятна външност — скулест, слаб, с тънък аристократичен нос.

— Предполагам, че сте дъщеря на Андрю — рече той, като я разглеждаше внимателно, без да прикрива очевидния си интерес.

— Ники Уелс — представи се тя и му подаде ръка.

— Чарлс Девъру — отговори той и й стисна здраво ръката.

Ники се почувства в плен на чифт зелени очи, най-бистрите зелени очи, които някога бе виждала. Двамата стояха, вперили поглед един в друг, без да пускат ръцете си. Ники изпита някакво спонтанно, силно привличане.

Чарлс не сваляше очи от нея и тя разбра, че и той е завладян от същите чувства. Стана й горещо и усети, че се изчервява.

— Вие се смущавате, госпожице Уелс. Не сте ли свикнали да ви гледат с открито възхищение?

Ники го погледна объркано, без да знае как да постъпи. Несъмнено беше твърде непосредствен и необременен от социални условности. Биеше право в целта. Доста нетипично за англичанин, при това аристократ, помисли си тя и се усмихна. Всъщност харесваше неговата освежаваща, макар и малко груба дързост. Особено й се нравеше изисканият му английски глас — колоритен, с богати интонации и ритми, пленителен като на актьор от времето на Шекспир. Същински Ричард Бъртън, помисли си тя. Звучи като гласа на Ричард Бъртън.

— За бога! Защо мълчите, госпожице Уелс? Да не би да съм ви притеснил с нещо?

— Не, не сте. Само че предпочитам да ме наричате Ники.

— А пък аз ви моля да ми простите лошите маниери. Предполагам, знаете, че сте необикновено красива? Убеден съм, че сте най-красивата жена, която някога съм срещал.

— Пазете се от любезни англичани, които ви обсипват с комплименти — промърмори тя и се отдръпна назад, като го изгледа с явно любопитство.

— Казаното от мен е самата истина. Желаете ли да вечеряме заедно в Лондон този понеделник? Само ние двамата. Иска ми се да ви опозная по-отблизо.

— С удоволствие — почти машинално отговори Ники.

— Чудесно. Интимна вечеря в малък, тих ресторант. Оставете това на мен. Знам най-подходящото място. В хотел „Клариджис“ ли сте отседнали с родителите си?

— Да.

— Ще дойда да ви взема в седем часа. Моля ви само да сте точна. Не понасям жени, които закъсняват. И се облечете по-скромно, неофициално. Мястото, където ще вечеряме, не е много луксозно.

— Винаги ли разговаряте с такъв диктаторски тон, господин Девъру?

— Наричайте ме Чарлс и… не, не разговарям така. Моля да ме извините. Съвсем не съм искал да изглеждам толкова непоносим.

— Вярвам ви. Наистина ви вярвам.

— Бих желал да ви призная нещо.

— Нима? Та ние току-що се запознахме! — пошегува се Ники, като го гледаше учудено.

— Да, не ти липсва чувство за хумор — засмя се Чарлс. — А и лицето ти е прекрасно. Човек просто да не повярва. — Засмя се отново и заговори с мелодичния си глас: — Преди една седмица отидох да взема родителите ти от хотела и да ги докарам тук за уикенда. В стаята им видях твоята снимка. — Пое дъх и добави предпазливо: — Бях наистина поразен.

Ники не знаеше какво да каже.

Чарлс продължи:

— Майка ти ме завари да разглеждам снимката и ми разказа всичко за теб. — Тя го стрелна право в зелените очи. — Страхувам се, че оттогава не мога да те прогоня от мислите си.

— Това са най-красивите думи, които чувам за себе си от доста време насам — рече Ники леко подигравателно.

— Но аз действително мисля така — засмя се Чарлс. — Когато преди петнайсет минути пристигнах в имението, първото нещо, което направих, беше да попитам майка ми къде си. И щом ми каза, веднага дойдох при теб.

— Чарлс — отрони Ники, но после рязко спря. Изведнъж осъзна, че вероятно това, което той казваше, беше самата истина, че очевидно бе съвсем сериозен, и едва промълви: — Честна дума, просто не зная какво да кажа, как да реагирам. Ти си толкова прям и откровен, дори малко агресивен, че ме изваждаш от равновесие.

— И ти също.

Много внимателно Ники освободи ръката си и я погледни. Беше я стиснал толкова силно, че по кожата й личаха червени отпечатъци от пръстите му.

Чарлс проследи погледа й и започна да се извинява:

— Съжалявам, но понякога не контролирам достатъчно силата си. Може би съм попрекалил с ръкостискането. — Взе нежно ръката й, поднесе я към устните си и леко я целуна.

Ники имаше чувството, че ще излезе от кожата си. Докосването му й подейства като шок. Дръпна бързо ръката си и извърна лице встрани, щом усети, че хладните му зелени очи я наблюдават напрегнато.

Двамата мълчаха известно време и накрая Чарлс попита:

— Е и какво, по дяволите, правеше тук?

— Разглеждах розите — отвърна Ники и за да бъде по-убедителна, добави: — По-специално изучавах ето тази. Тя е самото съвършенство. — Докосна жълтите листенца и се обърна към него: — Кажи, не е ли така?

Чарлс погледна първо розата, след това нея и възкликна:

— Очите ти имат цвета на великденчета!

— Какви са те?

— Малки, светлосини, почти прозрачни цветенца.

Неочаквано Чарлс хвана Ники за лакътя и я поведе към дървената врата в другия край на градината.

— Няма да е лошо да пием по един чай. Това е най-безобидното, което бихме могли да сторим сега.

През следващия един час Чарлс беше плътно до нея, излезе само за десетина минути, докато пиеха чай в гостната. Ники усещаше, че той непрекъснато я наблюдава. Това не остана незабелязано от Ан и майка й, които си разменяха многозначителни погледи. Само баща й, който беше изцяло погълнат от разтвора си с Филип относно Маргарет Тачър и английския политически живот, не долови нищо.

По-късно, когато Ники се качи, за да се преоблече за вечеря, първото нещо, което видя в стаята си, бе жълтата роза от градината, поставена в малка кристална вазичка на нощното й шкафче. До нея имаше плик с името й. Бележката вътре беше написана с изящен, равен почерк: „Не съм имал намерение да те притеснявам или обиждам. Не ми се сърди. Ч. Д.“

Ники пусна бележката на леглото, вдигна вазата и допря розата до лицето си, като вдишваше дълбоко аромата й. Разбра, че е покорена от Чарлс Девъру. Той ще е моята гибел, помисли тя и въздъхна, осъзнавайки, че в момента не е в състояние да направи нищо. Вече беше твърде късно. Тя се бе влюбила в него само в течение на няколко часа, пленена от външността, от гласа и обаянието му, а донякъде и от властния му характер. Притежаваше чар, самоувереност и невероятно хладнокръвие. Изключителен е, реши тя, докато се обличаше за вечеря. Никога досега не съм срещала мъж като него.

След малко двамата се сблъскаха във фоайето пред гостната и Ники му благодари за розата. Той изрече тържествено с лека усмивка:

— Съвършенството изисква съвършенство. — И до края на вечерята кръжеше около нея и я обсипваше с такова внимание, че направи впечатлеше дори на баща й. Когато майка й се прибра, баща й я последва в стаята, хвана я нежно за раменете и й заговоря с тих глас:

— Недей да мислиш, че се меся в работите ти, Ники, но познавам Чарлс от няколко години и искам да те предупредя, че той е доста обигран светски мъж. Свикнал е винаги да получава от жените онова, което иска.

— Разбирам много добре, татко. — Ники го погледна в очите, които имаха същия син цвят като нейните, и в тях улови тревога. — Татко, успокой се! Аз мога сама да се грижа за себе си! — Засмя се и го целуна по бузата. — И не забравяй, че съм издръжлива и упорита журналистка, че си ме научил да съм независима и да мога да се справям с всякакви трудности.

— Не се съмнявам, че майка ти и аз сме възпитали у теб всички най-хубави качества, ангелче. Не се съмнявам също, че можеш сама да се грижиш за себе си. През всичките тези години ти неведнъж си рискувала в професията си, излагала си се на сериозни опасности. Но това сега няма нищо общо с твоята работа, а и Чарлс Девъру е особен тип човек. Завършил е „Итън“ и „Оксфорд“, представител е на английската върхушка — типичен аристократ с благороден произход и безупречно минало. Не забравяй, че дядо му беше член на Камарата на лордовете, че чичо му е граф и майка му също има благородническа титла.

— Не разбирам какво точно искаш да кажеш, татко.

— Британската аристокрация живее в свой собствен свят, твърде снобски и затворен в себе си, недостъпен за останалите.

Ники прихна.

— Не мога да повярвам, че това ми го казваш ти, Андрю Уелс! Да не би да смяташ, че мога да бъда преценена като неподходяща за Чарлс Девъру само защото съм американка?

— Не е точно така — засмя се Андрю. — Ако питаш мен, ти си подходяща за всеки, мое момиче. И притежаваш много повече качества, отколкото повечето мъже заслужават.

— Говориш като истински, предан и любящ баща.

— Само се опитвам да ти обясня, че той произхожда от друг свят, по-различен от твоя. Исках също да те предупредя, че Чарлс пада малко плейбой, това е всичко.

— Мога сама да се оправя, татенце, повярвай ми.

— Знам. Но все пак внимавай.

— И да си отварям очите. Помня тези твои думи от детските си години. Внимавай и си отваряй очите, Ник. Тъкмо това съм правила и никога не съм забравяла наставленията ти — усмихна му се подкупващо тя.

Андрю сложи ръце на раменете й и я прегърна.

— Ти си най-добрата и най-хубавата, Ник. Най-добрата и най-хубавата на света. Ти си най-свидното, което имам, и не желая да бъдеш наскърбявана без нужда. А сега лека нощ, скъпа.

В събота Ники и Чарлс прекараха целия ден заедно. Сближиха се още повече, докато той я развеждаше из имението със своя „Ландроувър“. Скоро разбра, че е много начетен, образован и добре информиран по въпросите на световната политика, че е изключително интелигентен и ерудиран. Установи, че й харесва не само като мъж, но и като личност.

Същия ден Ан даде вечеря, на която бе поканила няколко тукашни двойки. Прекараха много приятно. Чарлс отново беше изключително внимателен към нея и почти не забелязваше останалите гости. Тя също бе силно увлечена, но се стараеше да се държи по-сдържано, защото усещаше, че баща й през цялата вечер я наблюдава.

Когато се прибра в стаята си, беше силно възбудена и с приповдигнато настроение. Съблече се, седна до прозореца и зарея поглед към градината, озарена от мека лунна светлина. Мислите й бяха погълнати от Чарлс. Неочаквано чу леко потропване. Спусна се да отвори и никак не се изненада, когато го видя. Без да каже дума, той влезе бързо в стаята й и затвори вратата.

— Извинявай, че те безпокоя толкова късно — рече припряно, — но не можах да заспя. Трябваше на всяка цена да те видя, макар и за малко. — Пристъпи към нея, хвана я за ръката и я притегли към себе си. — Изпитвах остра, отчайваща нужда да те прегърна и да ти пожелая лека нощ. — Погледна я в очите, усмихна се и я целуна силно по устата. Ръцете й обвиха шията му и той я притисна още по-плътно. Миг по-късно я освободи от прегръдката си и й прошепна нежно в косите: — Искам да те любя, Ники. Позволи ми да остана при теб тази нощ…

Тя мълчеше.

Чарлс я целуна отново, този път по-горещо, и тя не можа да устои и се сгуши в него.

— О, мила моя — шепнеше той и леко докосваше с устни страните й. — Позволи ми да остана.

— Но аз едва те познавам — измънка тя, а гласът й ставаше все по-слаб и неуверен. Чувстваше се объркана и смутена. Чарлс Девъру упражняваше върху нея могъщо въздействие и тя внезапно разбра, че лесно би могъл да я съсипе.

Той обгърна с две ръце лицето й, погледна я в очите и промълви нежно:

— О, Ники, Ники! Нека не се измъчваме взаимно. И двамата сме зрели, интелигентни хора. — Слаба усмивка заигра по устните му. — Нима действително си мислиш, че ще ме опознаеш по-добре до понеделник? Какво значение има дали ще се любим тази вечер, или ще чакаме дотогава? — Доближи устните си до нейните и я целуна продължително и страстно, след това я освободи от прегръдката си и тя остана като закована в средата на стаята.

Той се обърна кръгом, отиде до вратата и я заключи. Съблече копринения си халат, хвърли го върху един стол и започна да разкопчава горната част на пижамата си. Застана пред нея и заговори с плътен, натежал от съблазън глас:

— Сама знаеш, че ме желаеш точно толкова, колкото и аз тебе, Ники. Изписано е на лицето ти. — Окуражен от мълчанието й, я хвана за ръка и я поведе към заслоненото с балдахин легло.

 

 

Ники седна на пейката в градината и извади от джоба слънчевите си очила. Когато ги сложи, усети, че страните й са влажни, и с изненада разбра, че беше плакала. Нямаше намерение да пролива повече сълзи за Чарлс Девъру. Достатъчно беше тъгувала за него.

Изправи се и тръгна надолу по пътеката, стараеше се да забрави миналото и да прогони спомените си. Стигна до старата порта, завъртя дръжката и излезе от градината.

Пред погледа й се изпречи имението Пулънбрук.

Не можеше да се освободи от магическото му въздействие — толкова необикновено красиво изглеждаше то, окъпано от лъчите на късното следобедно слънце. Обилната светлина стопляше сивите му каменни стени, караше прозорците му да блясват и угасват и от това цялата сграда като че ли оживяваше.

Оня ден, когато говориха за къщата, Ан беше казала истината — Ники действително бе обикнала имението още от момента, когато го бе видяла за пръв път.

В онзи съдбоносен петъчен ден — помисли тя, вперила очи в огромната старинна сграда, цялата пропита от английската история и от историята на семейство Клифърд — бях обладана от обаянието на един мъж, на една жена и на едно величествено имение. Да, Ники наистина се бе влюбила в тях от пръв поглед. Все още обичаше Ан и къщата, а що се отнася до любовта й към Чарлс, тя бе угаснала преди три години.

Когато след няколко минути влезе в големия салон, там цареше тайнствена тишина. Погледът й се спря на големите семейни портрети, които висяха на стената над камината. Изведнъж си помисли: „Чарлс Ейдриън Клифърд Девъру е потомък на благородници, крупни земевладелци и воини, служили на британската Корона. Той е истински аристократ в най-добрия смисъл на тази дума. Честта и благородството са в кръвта му, справедливостта и добродетелността са му присъщи по рождение. Чарлс беше добър, високо морален човек. Как бих могла да го обичам, ако не беше такъв? Как бих могла да обичам човек със съмнително поведение, човек, който хладнокръвно фалшифицира собствената си смърт по причини, известни само нему, който жестоко и безотговорно наранява майка си и мен — жената, която обичаше? Никога не бих могла да поискам да се омъжа за такъв човек. Никога. Никога.“

Шум от стъпки накара Ники да се обърне.

Ан се приближи към нея с угрижено лице.

— Добре ли си, скъпа?

Ники поклати утвърдително глава и се усмихна.

— Ти така се втурна навън, толкова бързаше да се махнеш, че се разтревожих за теб. Нали не ни се сърдиш?

— Разбира се, че не се сърдя. Тъкмо обратното. Мислех си за Чарлс и като си спомних някои неща, стигнах до известни изводи. Ти си напълно права, Ан. Не е възможно Чарлс да е симулирал собствената си смърт. Той просто не беше способен на такава нечестна постъпка. Напълно съм убедена в това. Съгласна съм с теб и с Филип, че човекът, когото видях по телевизията, само е приличал поразително на Чарлс.

Ан изглеждаше леко смутена, но бързо се съвзе.

— Пълен обрат в позицията ти. Надявам се, че не си променила мнението си само за да ме успокоиш, нали?

— Не, не съм. Мисля, че ме познаваш добре. Аз съм дъщеря на родителите си и също като тях държа много на истината. Не само в работата, но и в личния си живот. Във всичко.

Ан се отправи към вратата, която водеше към уединената част на къщата, без да промълви дума. Ники я настигна и пъхна ръката си в нейната.

— Съжалявам много, ако съм те разтревожила, наистина съжалявам. Не съм искала да ти причинявам болка с идването си, с моите подозрения и със снимките.

— Зная, при тези обстоятелства ти постъпи по единствено правилния начин.

— Нямах никакво намерение да те занимавам с всичко това точно днес — призна Ники. — Повярвай ми. Смятах да ти кажа утре, тъй като не желаех да ти развалям празника. Но тази сутрин бях толкова разтревожена, след като цяла нощ не бях спала, че за жалост думите сами се отрониха от устата ми и аз не можах да ги спра.

— Нищо страшно не се е случило, радвам се, че намери сили да ми се довериш… — усмихна се Ан, а лицето й излъчваше обич. — Тази история те върна отново в живота ми, Ники.

— Да, вярно е.

— Абсолютно сигурна съм, че Чарлс се е самоубил — кротко заговори Ан… — Защо го е направил — никога няма да разберем; целият живот беше пред него. Напоследък все повече мисля, че най-вероятно е бил болен. Имам предвид физически болен, от някаква неизлечима болест — рак, тумор в мозъка, левкемия, нещо ужасно, което, разбира се, никога с никого не е споделил. Убедена съм, че е посегнал на живота си, за да ни спести болката от евентуалното си страдание и смърт в резултат на страшната болест. За мен лично това е единственото логично обяснение.

— Смъртта на Чарлс ще остане завинаги загадка — промълви Ники сякаш на себе си.

 

 

Тя се качи в стаята да си почине преди вечерята, а Ан се върна да заключи предната врата. Преди малко двамата с Филип бяха пили чай в гостната, но сега, когато надникна през отворената врата, него вече го нямаше.

Вероятно и той е отишъл да си почине, помисли Ан и продължи по коридора. Искаше по-скоро да вземе неделните приложения на вестниците, преди Инес да ги е изхвърлила.

Вратата на библиотеката беше полуотворена и тя едва разпозна гласа на Филип, който говореше с някого по телефона. Ускори крачка, изгаряйки от нетърпение да му разкаже за неочаквания обрат в позицията на Ники. Отвори вратата и видя Филип, седнал на ръба на бюрото с гръб към нея. Преди да успее да му се обади, го чу да казва:

— … и не го оставя. Като куче, захапало кокала… — Последва кратка пауза, след което продължи: — Не, не! Рим.

Ан го прекъсна:

— Филип, искам да говоря с теб.

Той рязко се обърна и по израза на лицето му разбра, че го е сепнала. Кимна с глава и каза в слушалката:

— Вече трябва да свършвам. Ще ти се обадя утре… Дори може би ще е най-добре направо да се видим. — И набързо приключи разговора.

Ан се доближи до бюрото, леко намръщена.

— Ставаше дума за Ники, нали, Филип. С кого говореше по телефона?

— Със сина си. С Тимоти, мила моя.

— С Тимоти — за Ники? — Ан не можеше да повярва.

— Да. Преди два дни телефонирах на Тим, тъкмо когато той се беше върнал от Лайпциг, и му обещах, че тази вечер ще се видим и ще вечеряме заедно. Току-що му отказах. Искаше да знае причината и аз просто му обясних онова, което се е случило с Ники, разказах му за странното й видение в предаването от Рим.

— А защо си отменил вечерята? Знаеш, че не е било нужно. Би могъл да отидеш, нямаше да имам нищо против.

— Нима не разбираш, скъпа, че тази вечер не мога да те оставя сама? Ти си толкова разстроена от тази история, че би трябвало през цялото време да съм тук, до тебе. Желая да съм с тебе. Бих могъл да видя Тим и някой друг път.

— Разбирам — промълви тя и го изгледа продължително.