Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (22)

22

Един час по-късно, около седем, Ники се преоблече в тъмносиня копринена рокля, сложи си перлена огърлица и слезе в гостната за вечеря. Отначало не видя никого, но когато се извърна към прозореца, забеляза навън силуета на Ан. Ники прекоси малкото фоайе и излезе през страничната врата на терасата, откъдето се откриваше прекрасна гледка към Хълма на влюбените и възвишенията Саут Даунс.

Щом чу стъпките на Ники зад гърба си, Ан се обърна и усмивка озари лицето й.

— Ето те и тебе, скъпа. Тъкмо си мислех колко е хубаво, че ще прекараме уикенда заедно.

— Щастлива съм, че ми се удаде възможност да те посетя, Ан — отвърна Ники. По време на последната им среща във Франция Ники се почувствува виновна, че не се беше обаждала и затова бе твърдо решила да мине оттук през септември, на път за Париж и Прованс. Когато обаче онази вечер неочаквано видя лицето на Чарлс Девъру по телевизията, прецени, че трябва незабавно да дойде в Пулънбрук и да разговаря с Ан.

Ники се изкашля и заговори бавно:

— Съзнавам, че съм виновна, загдето не ти се обаждах година и половина. Съжалявам, Ан, знам, че нищо не може да ме извини. Разбера се, бях много ангажирана, пътувах непрекъснато, все не свършваха ужасните бедствия и войните по света, ала този път нямам намерение да се оправдавам с работата си, както винаги досега. Истината е, че за мене лично беше много по-лесно да не те виждам.

— Зная — тихо промълви Ан. — При това, струва ми се, разбирам защо. Всяка среща с мен, независимо дали тук или в Ню Йорк, само удължава мъката ти по Чарлс. При съществуващите обстоятелства мисля, че постъпваш правилно, като се опитваш да забравиш случилото се и да започнеш живота си отново.

— Вярно е. Но все пак трябва да призная, че в известен смисъл бе егоистично от моя страна. — След малка пауза Ники продължи: — Кажи ми как… как успя да надмогнеш мъката си през тези две години?

— Откровено казано, много ми помогна Филип, а също брат ми и неговото семейство. Къщата също ми помогна… — Ан поклати глава. — Боже господи, отново говоря за къщата като за живо същество. Исках да кажа, че бях ангажирана с един проект, свързан с имението, който поглъщаше голяма част от свободното ми време. Всъщност продължавам да работя по него, все още не съм го завършила.

— Какъв проект? — полюбопитства Ники.

— Отнася се до библиотеката. Просто реших да въведа ред в целия този хаос и да направя каталог на хилядите книги. Някои от тях са редки издания и, естествено, се наложи да потърся компетентна помощ. Още от самото начало попаднах на дневниците на фамилията Клифърд, водени в продължение на векове от жените в рода. Бях чувала за тях от дядо си, но никога не ги бях чела. Струва ми се, не е нужно да ти обяснявам колко силно ме впечатлиха тези жени от различни поколения, преминали през безброй изпитания, загубили толкова много близки хора: съпрузи, синове, бащи, братя… дъщери, майки и сестри. Само като си помислиш, моите предшественички са преживели нападението на Испанската армада, Гражданската война, голямата чума и колко ли още събития — по-малки войни, резки промени в политическия живот, семейни трагедии. Но никога не са се предавали и са съумявали да оцелеят. Така и аз просто отказах да се предам на тъгата и да се самосъжалявам. Без съмнение жените от семейство Клифърд ми помогнаха много.

Ники кимна и тъкмо се канеше да я попита още нещо за дневниците, Ан въздъхна дълбоко и сведе очи. Силна болка се изписа на лицето й и на Ники за миг се прииска да протегне ръце и да я прегърне, но се въздържа.

След малко Ан заговори отново:

— Ужасно е да загубиш дете. Човек никога не вярва, че би могло да му се случи подобно нещо. Като родител винаги смяташ, че ще умреш първи, и това е напълно в реда на нещата… — Гласът й отекна в нощта. Тя погледна в далечината и сякаш на себе си промълви: — Винаги съм мислила, че децата са смисълът на живота, че заради тях си струва човек да живее.

Ники разбираше огромната мъка на другата жена и очите й се изпълниха със сълзи. Преглътна мъчително, хвана импулсивно ръката й и силно я стисна.

Ан се извърна, погледна Ники и по устните й заигра лека усмивка.

— Нямаш представа колко много се зарадвах, когато те видях в Ле Бо с друг мъж, Ники. Просто ми олекна на сърцето. За мен това означаваше, че си преодоляла кризата, свързана със смъртта на Чарлс. Вярвам, няма да ми се сърдиш, ако те попитам сериозна ли е връзката ви.

Ники се поколеба за миг, преди да отговори:

— Не съм съвсем сигурна, но по-скоро — да. Клий ми каза, че ме обича.

— А ти, Ники? Ти обичаш ли го?

— Познавам Клий от две години и той ми е най-добрият, най-близкият приятел. Помежду ни съществува интимна връзка едва от няколко седмици и лично аз останах много изненадана, когато това се случи. Ах, да. И за да ти отговоря на въпроса, искам да споделя, че и аз също започвам да се влюбвам в него.

— Радвам се да чуя това от тебе. А що се отнася до Клий, сигурна съм, че те обича. Долових го в начина, по който те гледаше. — Ан стисна леко ръката й и продължи: — Той те обожава, Ники!

— Да, но само любов понякога не стига, за да се създаде семейство. От значение са още толкова други неща, ако човек е решил да прекара с някого остатъка от живота си.

— Така е — съгласи се Ан, — но по всичко изглежда, че се чувствате добре заедно, разбирате се и което е много важно — работите в една и съща област. Права ли съм?

— В общи линии, да. Но, от друга страна, кариерата ми би могла да породи някои проблеми и аз…

— Нищо на света не може да замени един добър мъж — прекъсна я Ан и тихичко се засмя, като че ли на себе си. — Но какво право имам да ти говоря тези неща, след като аз самата толкова дълго държах в напрежение един толкова добър мъж. Аз… — Приближи се до Ники и продължи: — Послушай ме, не допускай моята грешка. Не се колебай. Едва днес разбрах, че е трябвало да се омъжа за Филип още преди много години. — Погледът й сякаш прониза Ники, а гласът й прозвуча твърдо. — Трябва да воюваш за живота, Ники. Сграбчи го с две ръце. Живей пълноценно. Защото, без да усетиш, годините минават, ставаш на средна възраст, след това остаряваш, а тогава вече е много, много късно. След трийсетте годините, изглежда, наистина летят. Започнах да забелязвам това съвсем отскоро. Има и нещо друго — продължаваше Ан, — никога не жертвай своя любим заради кариерата си. Накрая можеш да се окажеш съвсем самотна. А повярвай ми, Ники, самотата е най-страшното нещо. Тя е другият лик на смъртта.

Ан се облегна на парапета и впери очи във възвишенията Саут Даунс. Ники си помисли, че никога не е изглеждала толкова красива. Беше в тъмнорозова копринена рокля, която чудесно подхождаше на цвета на лицето й, с двоен наниз перли и с перлени обеци. С гъстата си руса коса и невероятна кожа, с гъвкавата си фигура и стройни крака с тънки глезени, Ан Девъру лесно би могла да мине за жена в средата на четирийсетте.

Изведнъж тя се изправи и погледна към Ники с малко тъжна усмивка.

— О, Ники, ако знаеш колко глупаво постъпих преди години. Много скоро след като останах вдовица, в живота ми се появи човек, когото силно обикнах и за когото можех да се омъжа. Той много настояваше, но имаше и сериозни пречки. Накрая го отблъснах и след това съжалявах. Двайсет години по-късно, на трийсет и осем, се влюбих в друг мъж. Бяхме много привързани един към друг, но и него не приех заради… Всъщност има ли значение защо? Мисля, че не е толкова важно. И в двата случая предпочетох да остана сама и прекарах няколко ужасни години, докато накрая срещнах Филип.

— Моето име ли споменавате? — намеси се шеговито той, излизайки на терасата.

Двете жени се обърнаха и Ан заговори първа:

— Здравей, скъпи. Тъкмо обяснявах на Ники колко самотна и нещастна бях, преди да се появиш в живота ми.

Филип изглеждаше трогнат от думите й, но не каза нищо. Само кимна с глава, приближи се до нея и нежно я прегърна.

Ан го погледна с влюбени и ласкави очи.

— Току-що казах на Ники колко се радвам за нея и Клийланд Доновън. Всъщност колко много се радваме и двамата.

— И колко по-спокойни сме сега — добави Филип. — Ние сериозно се тревожехме за тебе, скъпа. — След това се обърна към Ан: — Шампанското вече ни чака в гостната. Ще влезем ли?

Ан се засмя и го хвана за ръка.

— Да вървим.

 

 

По-късно, след като изпиха шампанското, тримата се преместиха в малката столова, която Ан ползваше само за най-близки приятели. Инес сервира леката вечеря, приготвена от Пилар, и между студената картофена супа, калкана на скара и пудинга Филип и Ан отрупаха Ники с въпроса за работата й.

Ники им разказа за престоя си в Пекин и за някои от по-важните неща, които се бяха случили там. Двамата бяха особено трогнати от историята на Йойо и Май, от нейната смърт и изчезването на Йойо.

— Клий, Арч, аз и целият екип се надяваме, че той ще се появи отново. Иска ни се да вярваме, че е успял да използва парите, които му оставихме. Клий смята, че Йойо на всяка цена ще се добере до Хонконг и аз споделям неговото мнение.

— Най-вероятно той е прав. — Филип замислено поклати глава. — Знам, че съществува нелегална организация, която действа между Пекин и Хонконг. Ако Йойо има „гуанси“, тоест връзки, ще успее да се измъкне.

— Както би казал баща ми: „от твоята уста в божиите уши“, Филип. Йойо е много находчив и съм сигурна, че ако съществува и най-малка възможност, той няма да я пропусне.

— Колко ужасно, че младата жена е била убита — промълви Ан. — От това, което ни разказа, Ники, излиза, че китайската армия е била безпощадна.

— Бяха много брутални и Клий има доказателства за това. Той успя да направи стотици снимки, защото военните бяха така увлечени в избиването на собствения си народ, че не им остана време да му строшат фотоапарата. Всъщност само няколко дни преди разгрома властите му бяха счупили три фотоапарата и въпреки това той успя да направи невероятна книга със снимки, посветена на събитията на Тянанмън, а аз написах предговора към нея. Казва се „Децата на пекинската пролет“ и когато я видите, съм сигурна, че ще ви настръхнат косите. Щом излезе, ще ви изпратя един екземпляр.

— Благодаря ти — рече Ан.

— Гледахме предаванията на Кейт Еди по Би Би Си за студентските демонстрации — обади се Филип. — Ан и аз бяхме отвратени от жестокостта, от кървавата баня, която се развихри. Това беше голяма черна точка за Китай и светът открито декларира неодобрението и погнусата си.

— Да, и въпреки това китайското правителство продължава да нарушава грубо човешките права — подчерта Ники.

Филип кимна в знак на съгласие и отпи глътка „Пуйи Фуме“. Огледа внимателно Ники и смени темата на разговора.

— А защо си в Англия, Ники? По работа или на почивка?

— По малко и от двете — отговори припряно Ники, като трябваше да положи големи усилия да не засегне темата за Чарлс. — Смятам да направя едно задълбочено интервю с министър — председателя — импровизира тя, — не сега, догодина. Но Арч иска да проведа някои предварителни разговори, нали разбираш, да подготвя почвата.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Филип.

— Още не зная. Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да формулирам основните моменти в предаването, да помисля както за текста, така и за визуалното му покритие. — Ники с облекчение си помисли, че критичният момент е отминал.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — рече Филип. — Знаеш, че ще направя всичко, което мога.

— Благодаря ти, Филип, много си мил.

— Ще пием ли кафе в гостната? — попита Ан, като отмести стола си и стана.

Когато излязоха от столовата, Ан хвана Ники за ръката.

— Работата ти е много опасна, Ники, а и ти си прекалено дръзка, поне на мен така ми се струва. Не се ли боиш понякога, скъпа?

— Докато снимаме — не, страхът идва след това — призна Ники. — Клий и много други журналисти реагират по същия начин, Ан. В разгара на събитията сме толкова погълнати от работата, че нямаме време за страх.