Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (20)

20

Ники не бе посещавала имението почти три години и когато преди два дни реши да се срещне с Ан Девъру, изпита боязън при мисълта, че отново ще се озове между стените му.

Но още с пристигането в Пулънбрук страховете й се разсеяха. Това се дължеше на топлината и обичта на Ан, на добрината и непринудеността на Филип, които я посрещнаха много сърдечно.

Вярваше в тяхната искрена привързаност и обич и им отвръщаше със същото. Ето защо много скоро се отпусна и се почувства като у дома си.

Оставаше да преодолее отчуждението, което изпитваше към самата сграда. Щом пристъпи прага на големия салон, отново я завладя неговото безмълвно спокойствие. Никога не бе успявала да се отърси от особената, почти осезаема тишина, която и сега я обвиваше като плащ.

Хрумна й, че ако стените на тази старинна къща от времето на Тюдорите, свидетелка на толкова много събития през вековете, заговореха, те очевидно щяха да разбулят безброй невероятни загадки.

Не неволно потръпна. Какви ли тъмни тайни за живота и смъртта на на Чарлс Девъру бяха заровени тук? Нима наистина той бе жив? И ако беше така, какво го бе накарало да инсценира собствената си смърт?

Ники се постара да отхвърли тревожните мисли, които я терзаеха. Беше дошла в Пулънбрук, за да каже на Ан, че преди четири дни бе видяла Чарлс по американската телевизия и че имаше сериозни основания да смята, че той е в Рим. Но усети, че моментът не е подходящ да отваря дума за това и предпочете да изчака до вечерта.

Ники и Ан бяха седнали в приемната и пиеха чай. Ники се любуваше на изяществото на тази стая и на съвършения начин, по който бяха съчетани всички оттенъци на бледозеленото. Те създаваха чуден фон за прекрасните старинни предмети и за картините, сред които преобладаваха пейзажи на Търнър и Констабъл. Ники винаги се бе възхищавала от изискания вкус на Ан, от умението й да подрежда и поддържа къщата — нещо, което без съмнение изискваше огромно усилие.

Погледна крадешком към дървената масичка в средата на стаята, върху която беше поставена ваза с бели рози, оградена със семейни портрети в сребърни рамки. Имаше и нейни снимки — сама, с родителите си, с Ан и Филип и, разбира се, с Чарлс. Извърна глава и видя на друга масичка пред камината годежната им снимка в златна рамка. За няколко секунди погледът й спря върху нея, но бързо го отмести, като се стараеше да запази абсолютно спокойствие.

— Какво така си се умълчала, Ники? — тихо, стремейки се да не я смути, забеляза Ан и й поднесе чаша чай.

— Благодаря — усмихна се Ники. — Ей богу, вярвам, не си ме помислила за невъзпитана, както глупаво се бях зазяпала, сякаш съм тук за пръв път. Просто се бях унесла, наслаждавах се на атмосферата. Признавам, бях забравила колко красива е тази стая и цялото имение.

— Ти винаги си обичала къщата — промълви Ан и лека усмивка заигра на устните й. — По същия начин я обичам и аз. Имаш верен усет за Пулънбрук и аз разбрах това още при първото ти посещение. Привързана си към имението чисто емоционално. Ето защо искам да те успокоя, че къщата те приема и те приветства, Ники.

Ан отиде до дивана и продължи:

— Имай предвид, че тя невинаги постъпва по този начин, понякога може и да отблъсква. — Внезапно се засмя стеснително. — Боже господи! Представям си как ти звучат думите ми. Вероятно мислиш, че съм се превърнала в изкуфяла старица.

— Напротив, много добре те разбирам. Какво говориш? Ти — изкуфяла старица! Не, Ан, ти си невероятна.

— Благодаря ти. — Ан се наведе леко към нея и й прошепна доверително: — През април станах на петдесет и осем години, ала трябва да призная, че изобщо не ги чувствам. Но да довърша мисълта си. Знам, че разбираш отлично какво имам предвид, когато ти говоря така за къщата — как тя те кара да се чувстваш, сякаш й принадлежиш от първия миг, в който прекрачиш прага й.

— Именно това изпитах днес — тихо рече Ники. — И още нещо — за мен къщите са като живи същества. Те имат своя собствена атмосфера и излъчват вибрации: някои — добри, други — много лоши. Според мен това място тук излъчва положителни вибрации.

Ан кимна утвърдително с глава.

— Ние с теб сме необичайна двойка, Ники, ала винаги сме се разбирали отлично. — Отпи глътка чай и възкликна: — О, скъпа, толкова се увлякох в разговор за къщата, че забравих да ти предложа сандвич, или може би предпочиташ пандишпан?

— Не, благодаря, Ан. В момента съм на диета, след онази „калорична“ почивка във Франция.

— Боже мой, колко добре те разбирам — засмя се Ан.

Точно в този момент в стаята влезе Филип. Бяха го извикали на телефона и след като се извини, че се е забавил, се обърна към Ан:

— Беше Тимоти, скъпа. Току-що е пристигнал в Лондон и ти изпраща много поздрави.

— Радвам се, че се е прибрал благополучно — усмихна се тя.

Филип пое чашата чай, която Ан му беше наляла и седна до Ники.

— Наскоро синът ми започна работа като журналист в „Сънди Таймс“ и беше в командировка в Германия. Вероятно знаеш, че там стават важни събития, кипи бурен политически живот…

Ники се замисли за миг и рече предпазливо:

— Онзи ден казах на Арч Левърсън, че съвсем скоро под краката ни ще забоботят тектоничните пластове на историята. Предстоят огромни промени, особено в страните отвъд Желязната завеса.

— Много проницателно от твоя страна, Ники. Налучкала си сърцевината на проблема! — възкликна Филип.

Ники се усмихна. Беше й приятно, че той споделя и одобрява оценката й за развитието на световните събития. Все пак Филип Роулингс не беше случаен човек във Форин офис.

И по-рано, когато се срещнеха, Филип и Ники неизбежно се впускаха в политически прогнози, така че днешният разговор не правеше изключение. Те продължиха в този дух още десетина минути, след което Филип изведнъж прекъсна разговора:

— Ето че отново отегчаваме Ан с тази суха материя, от която в този момент тя изобщо не се интересува. Извинявай, скъпа — каза той умолително и я погледна приятелски.

— Но това съвсем не е вярно! — измърмори Ан. — Никак не съм отегчена. Изглежда, забравяте, че целият ми живот е бил свързан с политиката и че собственият ми баща навремето беше известен политик.

— Не съм забравил, но знам, че точно в този момент те вълнуват други неща. — Филип стана и се премести до Ан на дивана. Взе ръката й и рече: — А сега да минем към по-важните неща. Съобщи ли на Ники радостната новина?

— Нямах възможност. Освен това мисля, че ще е по-правилно да й кажем заедно.

— Какво да ми кажете? — Ники поглеждаше ту Филип, ту Ан, изгаряща от нетърпение.

— Днес Филип ми предложи да се оженим.

— Вероятно за двайсети път — намеси се той.

— И аз приех предложението му — тържествено изрече Ан със сияещо лице.

— Най-накрая. Най-накрая се съгласи да ми стане съпруга и дори вече определихме датата на сватбата. Смятаме да се венчаем по Коледа тук, в малката църквица в Пулънбрук.

— О, Ан, Филип, та това е прекрасна новина! — извика Ники и се спусна да ги поздрави.