Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (15)

15

Клий стоеше облегнат на рамката на вратата на библиотеката и със задоволство наблюдаваше Ники.

— Здравей — усмихна се тя и тръгна към него.

Роклята й беше с кръгло деколте и без ръкави, а от раменете надолу падаше свободно и изящно. Делфиновосиният цвят се съчетаваше отлично с прекрасните й очи и при всяко движение леката копринена материя кръжеше около нея като облак. Голяма перлена огърлица обвиваше врата й, на ушите й блестяха кръгли обеци, които се открояваха върху загорялото й лице, и в този момент на Клий му се стори, че със златните си коси и искрящи очи тя сякаш излъчва особено сияние.

Когато се приближи, забеляза, че всъщност от нея струи излъчването на жена, разцъфнала под полъха на дълбока и споделена обич. Ники притежаваше изтънчена сексуалност — свежа руменина на кожата, сочни устни и умно, многозначително изражение, безпогрешно разпознавано от мъжете.

— Изглеждаш страхотно, Ники — рече той, като я хвана уверено за голата ръка и я целуна по бузата.

— И ти не изглеждаш зле — отвърна му тя, огледа го от глава до пети и моментално забеляза чудесната кройка на кремавото му спортно сако, фината муселинена риза, подчертаваща бронзовия му загар, скъпата копринена връзка, добре ушитите ленени панталони и лъснатите до блясък черни мокасини. След като го огледа още веднъж с грейнали от възхита очи, одобрително добави:

— Може да бъдеш изяден.

— Дай да го отложим за по-късно, а? — усмихна се той. И като я побутваше леко към вратата, продължи: — По-добре е да тръгваме. Едва успях да запазя маса и нямам никакво намерение да я загубя.

След няколко минути Клий потегли с колата и излезе на автострадата.

— Къде отиваме? — попита го Ники. — Изглеждаш ми много тайнствен.

— Нима? Съвсем не съм искал да оставям такова впечатление. — Погледна я за миг с крайчеца на окото си и съсредоточи вниманието си върху пътя. След малко заобяснява: — Отиваме в град Ле Бо, недалеч оттук, близо до Сен Реми. Ресторантът се казва „Л’Усто дьо Боманиер“. Мястото е очарователно, а храната превъзходна. Зная, че пак ще се оплачеш, загдето прекаляваш с яденето, но ти съвсем не си длъжна да ядеш много. Само опитай онова, което ти сервират, Ник. Отдавна исках да те заведа на това място, тъй като е наистина уникално, а тази вечер имаме и празник.

— Какво ще празнуваме? — полюбопитства Ники.

— Ще отпразнуваме вашата книга, на която вече измислихме заглавие, а също и някои други неща.

— Кои например?

— Ще ти кажа по-късно.

Клий включи магнетофона и те се потопиха в звуците на Гершуиновата „Рапсодия в синьо“. Чувстваха се свободно и непринудено, макар че почти не разговаряха, само от време на време си разменяха по някоя реплика.

Когато минаваха покрай Сен Реми, Ники каза:

— Спомних си нещо, свързано с името Ле Бо. Мисля, че майка ми го споменава в една от книгите си. Но не мога да се сетя в коя точно и по какъв повод.

— Ле Бо е много стар град — поясни Клий. — Селище от феодален тип, което съществува повече от неколкостотин години. Разположено е върху голи възвишения. Почти цялото е развалини и прилича по-скоро на призрачен град. Има запазена доста внушителна крепост и е било особено известно през Средновековието, между единайсети и петнайсети век, когато в този район са господствали бароните Бо. Били са сурови, жестоки и груби, но именно те са покровителствали трубадурите…

— Сетих ce! — извика Ники. — Точно така! Трубадурите. Майка ми споменава фамилията Бо в книгата си за Алиенор д’Акитен, в която разказва как Алиенор е покровителствала Бернар дьо Вантадур, един от най-известните трубадури на всички времена. Именно в Ле Бо се е родила традицията да се уважават благородните дами и красотата им да се издига в култ. Това е родното място на първите трубадури.

— Съвършено вярно — възкликна Клий. — В апогея на своя разцвет и величие крепостта Ле Бо е била известна с така наречения „Съд на любовта“ и с кавалерството към жените.

— Ах, как се радвам, че ще посетим това чудесно място, Клий. Майка ми ще бъде очарована, когато й разкажа.

— Само че тази вечер нямам намерение да те водя до крепостта — бързо изрече Клий и я погледна въпросително. — Доста трудно е да се ориентира човек, а и да не ти казвам колко е стръмно. С тези токчета никога не би могла да се изкачиш.

— Не се притеснявай — засмя се Ники. — Тази вечер нямам особено желание нито да разглеждам, нито да се катеря нависоко.

 

 

Скоро Клий спря пред „Л’Усто дьо Боманиер“, под белите каменни скали в подножието на старинния град.

Паркира колата и въведе Ники в прочутия ресторант. Оберкелнерът, който очевидно добре познаваше Клий, ги посрещна сърдечно и им предложи да вземат аперитива си на терасата.

Десет минути по-късно Клий вдигна чашата с шампанско и звънко докосна нейната.

— Пия за тебе, скъпа Ники!

— И за тебе, Клий! — Ники отпи глътка от студеното шумящо вино и попита с едва сдържано любопитство: — А сега ще ми разкажеш ли какво друго празнуваме освен книгата?

Той протегна ръка и ласкаво я постави върху нейната.

— Празнуваме, че сме живи, че сме заедно и че сме имали щастливата възможност да преживеем живота си така, както сме искали… поне до този момент. И което е най-важното, че се обичаме и че сме приятели.

— О, Клий, тези прекрасни неща наистина заслужават да бъдат отпразнувани. Освен това ние сме щастливи, нали? Малко хора могат да се похвалят с това.

— Така е за съжаление.

— Благодаря ти, че ме доведе тук тази вечер. — Тя се огледа наоколо: терасата бе окичена с цветя, градината — окъпана в зелено, а дърветата под белите каменни скали бяха отрупани с цвят. — Тук е толкова красиво, Клий… — Облегна се назад и го погледна нежно. — Като си мисля за старинната символика, съдържаща се в песните на трубадурите, все повече се убеждавам, че ти си романтичен по природа, макар че всячески се стараеш да го прикриеш.

— Не е вярно, още повече пък от теб. Но в известен смисъл си права, че си падам малко романтичен — призна той с половин усмивка. Изведнъж се замисли, загледан в дъното на чашата си.

Промяната в настроението му бе почти незабележима, но Ники веднага я усети, наведе се към него и прошепна:

— Какво има? Какво ти стана?

— Няма ми нищо. — Очите му срещнаха нейните. — Днес ти казах нещо и тъй като това стана в разгара на страстта, вероятно не си му обърнала особено внимание. Ето защо ще ти го повторя отново, дори и да не искаш да го чуеш… — Последва кратка пауза. — Ники, аз те обичам.

Тя го изгледа с почуда. Очите й бяха огромни и искрящи. Нямаше никакво съмнение, че Клий казваше истината, че беше абсолютно искрен, той просто не можеше да бъде друг.

— Клий… — отрони тя и спря.

— Не е необходимо да казваш, че ме обичаш, Ники. Може би ме обичаш, а може би не. Имаме предостатъчно време да разберем това. Един ден, когато опознаеш по-добре себе си, ще ми кажеш какво точно изпитваш към мен. А засега искам само да потвърдя тук, в този момент, когато не сме в леглото, че те обичам. Че съм те обичал отдавна, без да съм го съзнавал.

Тя размърда устни и го погледна, като че ли искаше да му каже нещо.

Клий поклати глава.

— Не, Ники. Не сега. Не трябва — рече той топло и нежно.

— Но аз искам да ти кажа нещо. — Тя се поколеба за миг, преди да промълви: — Изпитвам толкова силни чувства към теб, Клий, и не на последно място е физическото ми увлечение. — Искаше й се да му признае, че й тя е влюбена в него, но не се реши и вместо това каза само: — И аз те обичам като най-скъп приятел… — Гласът й заглъхна и тя не можа да довърши.

— Зная, че ме обичаш. — Той стисна ръката й. — Не се тревожи за нищо.

— Не, не се тревожа — засмя се Ники и леко въздъхна. — Тези няколко дни наистина бяха… божествени, Клий, другояче не мога да ги определя. — По лицето й пробяга тръпка на желание и копнеж по него. — Съжалявам много, че наближава краят им.

— Не съвсем. Имаме още време. Утре вечер ще сме заедно в Париж, в петък и събота също, преди да отлетиш в неделя за Щатите. — Галеше я леко по ръката и с върха на пръстите си чертаеше по нея малки линийки. — Представи си, имаме на разположение цели три дни и три нощи, без да смятаме тази вечер. — Наведе се и я целуна по върха на носа. — И през цялото това време ще те обичам, доколкото, разбира се, ни позволяват обстоятелствата.