Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (14)

14

Ръка в ръка, те вървяха бавно по алея Мирабо, главната артерия на стария университетски град Екс ан Прованс.

Ники се огледа и си помисли, че това е един от най-красивите булеварди, които някога бе виждала. Докъдето поглед стига, се бяха прострели четири реда високи, величествени чинари, чиито клони се сплитаха и образуваха огромна, продълговата арка. Ники имаше чувството, че двамата с Клий вървят под светлозелен тунел от листа. Струваше й се безкраен, както се бе проточил на повече от петстотин метра. В центъра между дърветата се бяха сгушили три фонтана от деветнайсети век; от тях бликаше кристалночиста вода, която на фона на разсеяната сутрешна светлина се багреше в цветовете на дъгата. Слънчевата страна на алеята беше осеяна с кафенета, а в сянката насреща се издигаха достолепни старинни здания, повечето от които частни резиденции.

— Колко прелестно и необикновено е всичко, Клий — възкликна Ники, а от очите й струеше възторг.

— Сигурен бях, че ще ти хареса, както впрочем се харесва на всички. Това е една от най-красивите главни улици в света. Тя има някакво особено очарование, което се дължи на хармонията между архитектурата, дърветата и фонтаните и разпределеното по блестящ начин свободно пространство между тях. — Замълча за малко, след това се усмихна и рече: — А сега предлагам да пийнем по едно кафе, преди да потънем в бутиците из стария град.

— Не е нужно да идваш с мен — бързо реагира тя. — Мисля, че ще предпочетеш да влезеш в някоя книжарница, докато аз подбирам подаръци.

— Не, идвам с теб. — Той я хвана за ръка, а по лицето му заигра момчешка усмивка. — Нямам никакво намерение да те изпускам от очи през следващите три дни. Искам да ти се порадвам малко, мило мое дете.

— Не съм чувала това обръщение от години — засмя се Ники. — Майка ми ме наричаше така, когато бях малка.

— Странно съвпадение, и майка ми също — вметна Клий и я поведе към едно оживено кафене близо до Фонтен дьо ла Ротонд — големия фонтан, който заемаше централно място в западната част на булеварда.

Кафенето беше пълно със симпатични младежи, очевидно студенти, но се намираха и свободни маси. Две от тях бяха под сянката на тента до прозореца и малко встрани от уличната суетня.

Клий се огледа, избра едната и каза:

— Тук хем ще си отдъхнем, хем ще наблюдаваме хората. Обичам френските кафенета, защото са весели и кипят от живот, а в същото време могат да бъдат и доста интимни. — Той свали очилата си, приближи се до нея и я целуна леко по устните. — Нали разбираш какво имам предвид?

— Да — усмихна се тя и го погледна в очите.

Тутакси дойде келнер и Клий поръча за двамата кафе с мляко. Щом останаха сами, той се отпусна на стола и се обърна към нея:

— Харесаха ми повечето заглавия, които ми предложи снощи, но лично аз бих предпочел „Децата на пекинската пролет“. Ще се радвам, ако именно така озаглавим нашата книга, Ник.

— Истински съм поласкана! — Видимо доволна, тя добави: — Впрочем това заглавие предпочитам и аз.

Той се надвеси през масата и отново я целуна.

— След като вече имаме заглавие, скъпа, можем да се захващаме за работа.

— С твоите превъзходни снимки, Клий, основното е свършено. Моят текст е на втори план. Нали това е все пак фотоалбум.

— Общо взето, е така. Но, от друга страна, предговорът има особено значение — не само като коментар към снимките, но и да обясни какво става в Китай, да обясни политиката, събитията, които доведоха до демонстрациите на Тянанмън и последвалия погром. Малко хора всъщност разбират защо се случи всичко това.

— Имам го предвид и в неделя в самолета ще нахвърля някои бележки. Разбира се, преди да започна да пиша, ще трябва малко да се поровя във вестниците. Между другото си мисля… — Тя спря, тъй като келнерът пристигна с кафето.

— Мерси — почти едновременно изрекоха и двамата, след което Ники продължи: — Исках да ти кажа, че мислих как да организираме съвместната си работа, а ми хрумна, ако нямаш нищо против, да поработим два уикенда в къщата на родителите ми в Ню Милфърд, докато си в САЩ. Преди няколко години баща ми построи там едно чудно ателие и съм убедена, че едва ли ще намерим по-подходящо място за работа. Бихме могли да разхвърляме всичко, нали разбираш — да наредим снимките хронологически и тематично, да подготвим отделно всяка страница. Най-важното е, че докато ни няма през седмицата, никой не ще ги докосне.

— Звучи чудесно, но какво ще кажат родителите ти? Те не ползват ли ателието?

Ники поклати отрицателно глава и се засмя.

— Всъщност татко го построи като подарък за майка ми. Мислеше, че ще й бъде приятно да работи в него, понеже е просторно и много спокойно.

— Е и какво, не й ли харесва?

— Не. Предполагам, че й се е сторило прекалено спокойно. Насити му се само за един месец. След това отново се премести в къщата, в малката стаичка току до спалнята им. Обясни на татко, че пише много по-добре в позната обстановка, там, където е свикнала да работи от години. Разбира се, всичко това е вярно, но тъй като добре познавам майка си, допускам, че има и друга причина — тя предпочита да бъде в центъра на бурния живот в къщата. Освен това поначало смятам, че писането на дълги и сложни книги само по себе си е една достатъчно самотна дейност, и без човек да се изолира от шумното семейно ежедневие.

— А баща ти не работи ли в ателието?

— Много рядко. Мисля, че предпочита да е по-близо до майка ми и също като нея да е съпричастен към онова, което става в къщата. Негово любимо място за работа е кабинетът му, тъй като е в непосредствена близост до кухнята и когато поиска, може да пийне чашка кафе или чай, както и да си побъбри с икономката Ани и градинаря Бърт. Така че, ако си съгласен, можем спокойно да поработим там заедно известно време.

— И все пак родителите ти няма ли да имат нещо против?

— Разбира се, че не! Всъщност те са силно впечатлени от теб, откакто те видяха миналата година в Париж.

— Ами дъщеря им?

Ники свали очилата си, изгледа го продължително и попита престорено срамежливо:

— Какво дъщеря им?

— Впечатлена ли е и тя от мен?

— Иска ли питане?

— И аз бих й препоръчал същото.

— Тя е… определено… абсолютно… страхотно впечатлена от Клийланд Доновън.

Клий се наведе през масата и взе ръката й в своята.

— Последните няколко дни бяха толкова хубави, Ник. Никога преди не съм бил толкова щастлив. Искам да ти кажа нещо, което се отнася до нас двамата… за чувствата ми към теб, скъпа, и…

— Моля те, недей да казваш нищо, Клий — прекъсна го тя. — Не сега, не още. — Ники нежно издърпа ръката си и се облегна на стола, като го гледаше съсредоточено.

— Но защо не? — попита я озадачено той.

Ники се замисли за момент и поде несигурно:

— Искам това… искам нашите отношения да се развиват по-бавно… Аз не искам ти… Не, аз не искам никой от нас да изрече нещо сега, нещо, за което по-късно и двамата бихме могли да съжаляваме. Искам да си абсолютно сигурен в себе си, преди да ми кажеш каквото и да било. Аз също искам да съм сигурна. Да съм абсолютно сигурна в чувствата си към теб.

— Но аз съм сигурен — започна той и спря, разбирайки, че тя се бои да се обвързва с каквито и да било ангажименти поради провала на годежа й.

— Разбирам добре какво имаш предвид, Ники, и за себе си ти си права. Зная колко силно те е наранил Чарлс Девъру. — Думите се изплъзнаха от устата му. Искаше му се да си прехапе езика, не знаеше какво да стори и отвратен от себе си, я гледаше смутено.

Тя вдигна изумено очи към него и цялата пребледня, но не пророни нито дума.

Клий отново взе ръката й, стисна здраво пръстите й, като се чудеше как да поправи грешката си. Съзнаваше, че е постъпил като кръгъл глупак.

— Погледни ме, Ник.

Тя извърна бавно глава и го погледна в очите.

— Много съжалявам — извини й се той. — Наистина съжалявам. Не биваше да споменавам името му.

— Няма нищо. — Едва след няколко минути Ники продума, като се опитваше да се усмихне. — Казвам ти честно, действително няма нищо. Просто не обичам да говоря за Чарлс. Щом стане дума за него, неизбежно в съзнанието ми изплуват неприятни спомени. Пък и да се говори на тази тема няма никакъв смисъл. За мене той е вече минало. Предпочитам да мисля за бъдещето.

— Напълно съм съгласен. — Той пое дълбоко дъх, като гледаше да заглади неловкото положение.

— Клий, моля те, не се разстройвай. Беше съвсем естествено да споменеш името на Чарлс. В края на краищата ние наистина бяхме сгодени.

— Все пак не може да се отрече, че постъпих доста тъпашки.

— Не е вярно. — Гримасата, която помрачи красивите й черти, бе изчезнала и тя му се усмихна дружелюбно. — Да поръчаме ли още две горещи кафета?

Клий кимна и направи знак на келнера. След това се обърна към нея:

— Спомена, че си решила да купиш на майка си някаква типично провансалска материя. Струва ми се, че зная един подходящ магазин в стария град. Ако искаш, можеш да я изпратиш директно до Щатите.

— Превъзходно.

Ники започна да му обяснява най-подробно какви точно подаръци ще купува и за кого; гласът й звучеше както винаги и той се успокои.

Малко по-късно излязоха от кафенето и се отправиха към стария град. Вървяха из малките тесни улички, спираха се пред витрините на елегантните нови бутици, както и пред по-старите магазини, в които се продаваше ликьор, сирене, местни хранителни продукти, занаятчийски и други типично провансалски изделия.

Клий я заведе в ателието на Фук, където правеха сантони. Тези малки фигурки, изобретение на местни селяни, изработени от глина или тесто, грейнали в ярки цветове, бяха доста реалистични и Ники купи за баща си цяла дузина. Клий я запозна с Пол Фук, един от големите майстори на сантони. Наблюдаваха го как работи в продължение на петнайсет минути, а след това отидоха до близката сладкарница да си купят калисони. Според Клий Амели много обичала тези сладкиши с бадемов крем и Ники реши да й подари една кутия заедно с копринения шал, който бе купила предния ден от Сен Реми.

Отбиха се и в магазина „Сулейадо“. Тук Ники избра различни десени платове в провансалски стил, като поръча да бъдат изпратени директно на майка й в Ню Йорк. За своите приятелки купи няколко тефтерчета, обшити в същите десени, фолклорни престилки и други дребни подаръци, които взе със себе си.

Двамата продължиха да се разхождат по калдъръмените улици, влизаха в малките магазинчета само да ги разгледат и да почувстват по-добре атмосферата на града. Ники купи няколко шишенца лавандулова есенция, торбички с лавандула, както и сушени ароматни треви от Прованс.

Докато загъвана покупката, тя се обърна към Клий и го погледна дяволито.

— Нали се сещаш, че бих могла да купя тези неща и в Ню Йорк? По-точно в „Блумингдейл“. При това абсолютно същите. Но съвсем друго е сам да си ги донесеш оттук.

— Вярно е — съгласи се той и взе плика с покупките. — Ела, искам да ти покажа още едно интересно място, площад Д’Алберта, и след това ще се приберем да обядваме.

— О, господи! Стига вече с това ядене — изпъшка тя, смеейки се закачливо.

Клий я хвана за ръка и я поведе към старинния площад.

— Понеже заговорихме за ядене, искам да ти кажа, че помолих Амели да приготви съвсем лек обяд — малко зелена салата, студено пиле и плодове. А за вечеря ще те заведа на едно много специално място.

— Къде? — попита тя заинтригувана.

— Ами това е един известен и елегантен ресторант, посещаван от хора от цял свят. Така че, ако не си носиш вечерна рокля, Ники, най-добре ще бъде още сега да отидем и да ти купим подходящ тоалет. Наблизо има няколко много изискани бутици.

— Няма нужда, Клий. Взела съм за всеки случай две копринени рокли и перлите си, така че можеш да ме водиш, където искаш.

 

 

Спалнята на Клий беше прохладна — с дървесни капаци, предпазващи от следобедното слънце, и с голям вентилатор на тавана.

Двамата лежаха един до друг и си почиваха след бурна любов. Клий я бе довел след обеда, за да си отдъхнат, както се бе изразил, но само след няколко минути неизбежното се случи. Той започна да я гали и целува и тя реагира страстно; винаги се възпламеняваше, щом усетеше, че ръцете му я докосват по този особен начин. Когато се съблякоха, той я прилепи плътно към себе си и необузданият им екстаз бликна отново.

Неволно Ники си помисли, че действително е било странно да се познават цели две години и никога дори да не им дойде наум, че биха могли да се любят. През последните пет дни обаче не можеха да се наситят един на друг.

Ники леко премести главата си върху възглавницата, за да може да го вижда по-добре. Клий лежеше по гръб, очите му бяха затворени, а гъстите черни вежди се открояваха на фона на бронзовото чело. Цялото му тяло, загоряло от провансалското слънце, бе златистокафяво, с изключение на белия триъгълник под стомаха му.

Когато си почиваше, лицето му придобиваше особена нежност, а устата му — широка и щедра — бе толкова привлекателна. Изпита силно желание да го докосне по устните, но се въздържа, тъй като не искаше да го буди.

Клийланд Доновън. Тя шепнешком произнесе името му. Беше очарователен, благороден, честен, справедлив, добър и сърдечен, вдъхваше и заслужаваше доверие. Майка й използваше за подобни истински благородни хора определението „светлосини“. Клийланд Доновън определено беше от този тип. Бе най-близкият и най-скъп приятел и още откакто се запознаха, го обичаше като роден брат. Сега обаче той й бе станал любовник. След неудържимото сексуално привличане навярно много скоро щеше да последва и емоционално обвързване. Може би те вече бяха емоционално обвързани. Нямаше никаква представа какво щеше да се случи по-нататък, колко време щеше да продължи всичко това. Беше сигурна само в едно — че можеше да му се довери напълно. Да му довери даже живота си. В Пекин Клий бе доказал, че го заслужава. С него тя се чувстваше напълно сигурна. Винаги бе имала усещането, че той постоянно се грижи за нея и я закриля.

Клий ненадейно отвори очи и забеляза, че тя го изучава внимателно. Притегли я в обятията си и я целуна нежно по шията. След това пошушна в ухото й:

— Имаше много опечален вид, когато те погледнах, за какво си мислеше?

— За теб.

— Е, и какво по-точно си мислеше за мен?

— Ами реших, че си „светлосин“. Майка ми нарича така хората, които високо цени.

Тя почувства усмивката му зад тила си.

— Да не би да искаш да кажеш, че се възхищаваш от мен? — И без да дочака отговора й, добави: — Ще ми се да изпитваш към мен нещо повече от възхищение.

— Не си прав — запротестира тя. — Чувствата ми към теб са дълбоки и истински… — Изведнъж спря насред фразата, дръпна се назад и го погледна право в тъмнокафявите очи, в които припламваше закачлива насмешка. — О, ти! Ти! — викаше тя и подпряла ръце о гърдите му, се мъчеше да го изблъска. — Ти се опитваш да ме подмамиш да кажа нещо, за което после мога да съжалявам.

— Кой, аз? Никога. — Той се усмихна под мустак и я взе в обятията си.

Нежно я погали първо по косата, после по гърба, намери устата й със своята, погълна я цялата и накрая много, много бавно започна да я люби.

Ники цяла пламна от страстен копнеж, макар че се бяха любили само преди два часа. Тя жадуваше да почувства в себе си неговата мъжка твърдост, копнееше да се слее с него, да стане част от него.

Като че ли умееше да отгатва желанията й, той изведнъж я покри с тялото си, обхвана я с две ръце и я притисна силно, а очите му не се откъсваха от нейните. Тя го докосна по устните с върха на пръстите си и му отвърна с поглед.

Без да трепне, Клий проникна в нея със същата сила, както първата вечер, когато се любиха в градината. Ники извика от изненада и болка, но Клий не й обръщаше внимание, движенията му ставаха все по-енергични и в един момент почувства как тя се отваря и се излива в него. Обгърнала го с ръце и нозе, тя го притискаше жадно към себе си, кожата й прилепваше о неговата, а дъхът им се смесваше.

Клий я целуваше силно, почти грубо, когато неочаквано се дръпна назад и изстена:

— Обичам те, Ники! Обичам те!

Изведнъж тялото му се замята като опъната струна и той примря облекчено така, както тя самата бе сторила само преди секунда. В този миг си помисли: „Изглежда, и аз започвам да се влюбвам“. Но не беше в състояние да го изрече, само милваше главата му, заровена в косите й.