Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (7)

7

Пронизителен писък я изтръгна от кошмара.

Писъкът прокънтя в спалнята и разцепи мозъка й, сякаш тя самата беше извикала. Ники подскочи рязко и се събуди, обляна в пот. Наведе глава и се заслуша, като примигваше с очи и се опитваше да свикне с полумрака на стаята.

Не се чуваше звук, освен слабото цъкане на часовника върху нощната й масичка и шумоленето на листата, докосващи стъклата на прозорците.

Дали тя самата бе извикала, сепната от този ужасен сън? Или е бил някой друг? Някой отвън? Нямаше представа. Стана от леглото и отиде до прозореца.

Погледна навън и видя, че небето е тъмно и безоблачно. Пълната луна беше увиснала над старата конюшня и обливаше със сребърно сияние целия двор — кипарисовото дърво, старата ръчна количка, пълна с пръст и засадена с цветя, пейката и стъпалата, които водеха към овощната градина. Ала наоколо беше съвсем пусто и не бе възможно някой да е идвал. Освен писъкът да се беше изтръгнал от нея самата.

Макар че нощта беше топла, Ники леко потрепери, дръпна се от прозореца и се върна в леглото си, силно обезпокоена от кошмара, който току-що бе преживяла. Мушна се в чаршафите и ги омота около голите си рамене, опитвайки се да заспи.

Но не успя и след като дълго остана будна, измъкна се отново от леглото, облече памучния си пеньоар и слезе в библиотеката. Запали лампата, включи телевизора и се изтегна на дивана. Реши, че щом не може да заспи, по-добре е да погледа Си Ен Ен.

Когато обзорът на международните новини приключи и емисията премина на вътрешни теми за фермерите в Средния запад, вниманието й за миг се отклони и мислите й отново се върнаха към кошмарния сън. Беше свързан с Клий и тя постепенно успя да си припомни и най-малката подробност.

Намираше се в огромна пустиня. Беше топло и приятно и макар да бе сама, не изпитваше никакво чувство на страх. Беше доволна. Бавно се изкачи по една пясъчна дюна и когато стигна върха й, видя оазис. Понеже беше много жадна, втурна се надолу по дюната, наведе се и започна да пие. Както гребеше с ръце, изведнъж забеляза във водата следи от кръв. Ужасена се дръпна назад, но тъкмо в този момент видя смачкано списание, опръскано с тиня и кръв. Беше някакъв стар брой на „Лайф“. Грабна го и веднага зърна снимката на Клий. В надписа под нея се съобщаваше, че е мъртъв — убит при изпълнение на служебния си дълг. Не се казваше нито къде е убит, нито кога, а на корицата на списанието не бе отбелязана датата. Обезумяла, макар че се намираше под палещите лъчи на пустинното слънце, усети, че я побиват тръпки. Изправи се и се втурна да търси Клий. Беше сигурна, че е жив и е някъде наблизо.

Вървя доста дълго и изведнъж разбра, че вече не е в пустинята. Беше ранна зимна утрин и тя бе навлечена с дебели, топли дрехи. Всичко наоколо беше осеяно с убити, с кървави следи от война и разруха. Клий вървеше в мъглявината към нея. Хвана я за ръка и й помогна да мине между мъртвите тела. Неочаквано двамата зърнаха един джип и Клий извика:

— Гледай, Ник! Ще можем да избягаме с него!

Той се втурна напред и тя го последва, но се спъна и когато се изправи, него вече го нямаше. За секунда онемя, но след това бързо се съвзе и тръгна да го търси между убитите войници. Ала напразно.

Труповете се стелеха на километри, наоколо бе тихо и й се струваше, че се намира на края на света. Видя две тела едно до друго. Изтича, обърна студените им мъртви лица, за да види дали някое от тях не е на Клий, и изведнъж се отдръпна сякаш поразена от гръм. Единият беше Йойо, а другият — Чарлс Девъру.

Обърна се и започна да тича, като в желанието си по-бързо да избяга от тази касапница постоянно се спъваше о мъртъвците. В един момент погледна ръцете и дрехите си и забеляза, че са покрити с топла, лепкава кръв. Ужасена и отвратена, загубила всякаква надежда да намери Клий, неочаквано стигна края на бойното поле.

Сега се разхождаше край някакъв морски бряг, покрит с бял пясък. Под едно палмово дърво беше изоставен онзи джип, който беше видяла преди. Погледна към тъмното синьо море и на повърхността на водата видя човешко тяло. Нима това беше Клий? Направи й знак. Той беше! Жив! Тя се хвърли към морето. Водата беше ледена, но необичайно плътна, като машинно масло. Плуването бе мъчително. Внезапно разбра, че морето не е синьо, а червено. Море от кръв.

Клий протегна ръка към нея. Тя също. Пръстите им бяха само на сантиметри разстояние. И докато се мъчеше да го докосне, той започна бавно да потъва, докато изчезна съвсем.

Точно в този момент тя се събуди от пронизителен писък. Беше нейният глас. Сега вече знаеше. Побиха я тръпки и й стана студено. Пристегна пеньоара си и отиде до малкото барче, разгледа вината и извади бутилка бургундско.

Спомни си нещо смътно, после разпозна етикета. Беше една от марките, които Чарлс внасяше от Франция. Постави бутилката върху сребърен поднос. След това я взе и си наля малка чаша. Отпи и бавно се върна на дивана.

Ники не разбираше от сънища, но беше достатъчно информирана, за да съобрази, че кошмарът й е бил просто израз на натрупани впечатления в нейното подсъзнание. Преди няколко години майка й бе казала, че хората най-често сънуват нещата, от които се страхуват, тъй като по време на сън подсъзнателното у човека излиза на преден план. Така че не й бе трудно да анализира съня си. Тя наистина се боеше за живота на Йойо, безпокоеше се за Клий, който като военен фотограф беше изложен на постоянна опасност и всеки момент можеше да бъде убит.

Всичко е лесно обяснимо, каза си тя, като отпи още една глътка от виното. Напоследък се тревожеше много и за двамата и беше напълно естествено те да заемат важно място в нейното подсъзнание. Но защо и Чарлс Девъру присъстваше в този кошмар? Вероятно защото в момента тя се намираше във Франция, където двамата бяха пътували заедно и откъдето той често купуваше вина за фирмата си. Където бяха прекарали заедно онези две седмици…

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че бе сънувала тези трима мъже, защото те силно я вълнуваха, всеки по свой начин.