Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (6)

6

Клий й беше казал, че тук са били любимите места на Сезан и на Ван Гог, и тя ги видя точно такива, каквито й ги бе описал.

Денят преливаше от багри, багрите на небето и земята на Прованс, които, грееха в платната на великите художници — ръждивокафяво и прегоряла охра, препечена глина, преливаща в портокалово и кайсиево, в нюансите на праскова, примесени с бледожълто и наситен цвят на невен, цяла гама от ослепително синьо и зелено, толкова ярки и блестящи, че наподобяваха емайл. И всички те излъчваха някакво меко, златисто сияние, щедро напоени от провансалското слънце.

Още щом пристигна в Прованс, Ники бе очарована от красотата на местността, в която се намираше старата селска къща на Клий. Не минаваше и ден, без да притаи дъх от удоволствие и изненада пред едно или друго. В този прочут югоизточен край на Франция природата й разкриваше цялото си величие по безброй много начини.

Един слънчев следобед тя бе седнала под сянката на стария чинар, до оградения с бели каменни плочи плувен басейн, и унесена в мечти, бавно отпиваше лимонов сок. Спомни си, че отначало никак не й се искаше да идва, но после разбра, че с нищо друго на света не можеше да замени този отдих, който й даваше възможност поне за малко да се откъсне от служебните си задължения.

Беше благодарна на Клий, че толкова великодушно й бе предоставил къщата си. Знаеше, че той много рядко кани гости. Същевременно си помисли, че беше напълно в стила му постоянно да се грижи за нея. Това бе само един от многото жестове на внимание, което й оказваше при всяка възможност.

Идеята да дойде в Прованс възникна преди три седмици в Хонконг, когато двамата с Клий привършваха вечерята си в хотел „Мандарин“. Неочаквано — може би защото беше забелязал, че е много изтощена — Клий й предложи:

— Иди в селската ми къща в Южна Франция, Ник. Ще се радвам много, ако ме послушаш. Сигурен съм, че там ще забравиш всичките си тревоги.

Отначало тя се възпротиви. Тъкмо в този момент Франция най-малко бе мястото, където имаше желание да отиде, въпреки че открай време я обичаше и там се чувстваше като у дома си. Напоследък обаче Франция бе за нея извор на болка.

Преди около три години посети Кап д’Антиб с годеника си Чарлс Девъру, в когото бе влюбена и за когото имаше намерение да се омъжи. Неочаквано, без предупреждение или дори намек за съществуването на някакъв проблем, той прекъсна връзката си с нея по най-бруталния начин. Не посочи причини, нито даде обяснения — и това се случи два месеца след идиличното им пътуване до Лазурния бряг.

Оттогава никога повече не го видя.

Така че никак не й се искаше да се разстройва допълнително, посещавайки отново местата, които пазеха спомена за последните им дни заедно. Все още, когато се сетеше за Чарлс, я обхващаше яростен гняв. Ето защо предпочиташе да се отдаде изцяло на работата си и изобщо да не мисли за него.

Разбира се, Клий не подозираше нищо и упорстваше с поканата си. Малко преди да отпътуват от Хонконг за Париж, той й каза:

— Страхувам се, че няма да мога да дойда с теб, Ники, но бъди сигурна, че икономката ми ще се погрижи за всичко както подобава. — Усмивка, вдъхваща доверие, озари момчешкото му лице и той добави: — Ще те разглези безкрайно и не се съмнявам, че ще я обикнеш. Амели е истинско бижу. Къщата е разположена в прекрасна местност, където са живели и творили Сезан и Ван Гог. Там ще си починеш чудесно. Моля те, върви. Трябва да направиш нещо за себе си, да прекараш няколко седмици на спокойствие след преживяния ужас в Пекин. Трябва повече да се грижиш за себе си, Ник.

Трогната от вниманието му, тя поомекна и обеща да си помисли. И наистина, когато се върна в Ню Йорк, не забрави поканата на Клий и спокойствието, което той й предлагаше в своята къща във Франция.

През малкото свободно време между монтажа и озвучаването на едно телевизионно предаване, посветено на събитията на Тянанмън, тя се опита да прецени още веднъж всички „за“ и „против“, ала раздирана от противоречия, просто не можеше да се реши да купи самолетния билет и да замине.

Отново се наложи Арч да й помогне.

Когато предаването бе готово, той направо й каза, че изглежда ужасно, че е по-измъчена и изтощена от всякога. „Съсипана“ бе точната дума според него.

— До края на годината нямаме други специални предавания и една хубава почивка ще ти се отрази много добре. Прекрати за малко работата, Ник. Послушай ме.

На възражението й, че би могло да се случи нещо важно, докато отсъства, Арч се изсмя и й обеща, в случай че избухне война, да я прибере със самолет, където и да се намира.

— Не изглеждам чак толкова зле, както ме описваш — запротестира тя. — Сигурна съм, че преувеличаваш.

Отговорът му беше кратък и в целта:

— Отвратително, ето как изглеждаш, Ник. Повярвай ми.

Тя се погледна в огледалото и трябваше да признае, че Арч действително бе прав. А като се взря по-внимателно, забеляза, че всъщност дори не е казал цялата истина. Ники определено имаше болезнен вид. Лицето й бе бледо, изпито, с черни кръгове под очите, косата — безжизнена. За голяма нейна изненада очите й — винаги блестящи и прозрачно сини — сега изглеждаха помътнели и повехнали, напълно загубили цвета си.

Тя знаеше, че за да изглежда добре пред камерата, можеше с изкусни козметични трикове да прикрие някои свои недостатъци, както и издайническите белези на умората, но все повече се убеждаваше, че ще постъпи глупаво, ако не си вземе отпуск, особено при положение, че компанията й дължи толкова много свободно време. Беше преуморена и емоционално изтощена, и очевидно всички го забелязваха. Остави огледалото, позвъни в офиса на Клий в Париж и му каза, че е готова да приеме предложението му да почива в Прованс, ако, разбира се, то все още остава в сила. Той потръпна от радост.

— Чудесно, Ник! — Енергичният му и развълнуван глас отекна в телефонната слушалка. — Утре заминавам за Москва, за да правя снимки на Горбачов за „Пари Мач“, но Жан-Клод ще уреди да те посрещнат в Марсилия и да те закарат до фермата. Единственото, което трябва да направиш сама, е да се добереш до Марсилия — или през Париж, или през Ница. Само съобщи на Жан-Клод деня и часа на пристигането си. Ще ти се обадя от Москва, за да проверя дали си се настанила добре.

Четирийсет и осем часа по-късно тя вече пресичаше Атлантика на борда на френски „Конкорд“, който се движеше по-бързо от скоростта на звука и кацна в Париж точно след три часа и четирийсет и пет минути. Прекара нощта в любимия си хотел „Плаза Атене“ и на другата сутрин взе самолет за Марсилия от летище „Орли“.

Жан-Клод, управителят в Агенцията на Клий, й обясни по телефона, че на летището ще я чака шофьорът на една от фирмите, с които работят.

— Не може да не го забележите, тъй като ще държи табела с името ви, изписано с печатни букви.

Както й бе обещал Жан-Клод, шофьорът вече я чакаше, когато слезе от самолета и се отправи за багажа. Беше приятен, разговорлив и добре информиран провансалец на име Етиен, който през целия път я забавляваше с невероятни истории от местния фолклор. Освен това й съобщи повече факти за градчетата Екс и Арл, отколкото сама можеше да научи отведнъж.

Въпреки че говореше добре френски, тъй като бе прекарала част от детството си в Париж заедно с вечно скитащите си родители, в началото провансалският диалект й се стори малко труден. Ала сравнително бързо разбра, че Етиен добавя звука „г“ към много думи — например „биен“ ставаше „биенг“ и т.н. След като веднъж усвои тази тънкост и нагоди ухото си към бързия му говор и богатата гърлена модулация на гласа му, тя откри, че е в състояние да разбере всичко, което й казва.

По пътя от Марсилия към Екс ан Прованс Ники забеляза, че пейзажът е доста по-различен от този на Лазурния бряг, който тя така добре познаваше. Родителите й бяха франкофили и като дете често я водеха със себе си в известни крайбрежни курорти по време на ваканцията или за по-кратко време. Майка й и баща й особено харесваха Болиьо сюр Мер, Кан и Монте Карло. Освен това през октомври 1986 година тя прекара две незабравими седмици в Кап д’Антиб с Чарлс Девъру, след което той изчезна от живота й завинаги и безвъзвратно.

Обаче районът, в който се намираше къщата на Клий, бе съвършено нов за нея и не й навяваше спомени. Осъзнаването на този факт я успокои и тя се почувства чудесно сред комфорта на обзаведения с чудесна климатична инсталация мерцедес.

Преминаваха през равнинна местност, осеяна с хълмове и малки планински възвишения. Виждаха се чудати градчета, разположени сред пасторален декор, и живописни планински селца, които сякаш опираха в ширналото се синьо небе. Полетата и хълмовете бяха пълни с лозя и лавандула, а плодовите градини се простираха на десетки километри. Цялата тази богата земя бе обточена от непрекъснатите редици на изгърбени маслинени дръвчета и стройни черни кипариси, чиито контури на фона на хоризонта напомняха силуети на часови.

 

 

Къщата на Клий се намирате в департамента Буш дю Рон, разположен между старинния университетски град Екс ан Прованс и Сен Реми, в самия край на едно селце, близо до сочнозелените хълмове на Люберон, планинска верига в Прованс.

Тя бе много по-голяма, отколкото предполагаше Ники, беше изящна, макар и доста стара. Изглеждаше особено красива под слънчевите лъчи на късния следобед, които се отразяваха в червените керемиди на покрива и се разпръскваха в медножълти отблясъци върху бледите каменни стени. Ники съзерцаваше къщата, докато колата премина последната права отсечка на алеята, оградена с два реда кипариси, и спря пред бялата врата.

— Ето че пристигнахме — извика Етиен. С елегантен жест посочи къщата и се усмихна триумфално.

Икономката на Клий Амели и съпругът й Гийом я чакаха на вратата и я посрещнаха много сърдечно и ентусиазирано.

Гийом отнесе багажа й с помощта на Етиен, който начаса се възползва от поканата на домакина и взе един аперитив.

Засмяната Амели покани Ники и настоя да я разведе из цялата къща, преди да й покаже спалнята.

Започнаха от кухнята — очевидно любимо място на Амели, с което тя се гордееше. Беше доста голяма, боядисана в бяло, таванът — с огромни дървени греди, а подът — покрит с теракотени плочи. До масивната камина имаше огромна фурна и няколко мраморни рафта. Върху тях бяха наредени плоски плетени кошници, които пращяха от местни продукти. В едната имаше ябълки, портокали, круши, сливи, праскови, кайсии, череши и грозде, а другата беше препълнена със зеленчуци — моркови, зеле, картофи, зелен фасул, артишок и грах. Връзки лук и чесън и китки от различни провансалски треви висяха на една греда на тавана, а въздухът ухаеше на риган, розмарин и мащерка.

Кръглата маса в центъра на кухнята беше застлана с ленена покривка на червено-бели карета в тон с чистите, кокетно завързани встрани перденца на прозорците. Най-забележителната вещ на отсрещната стена бе една старинна стойка от ковано желязо и бронз, отрупана с медни тенджери и гърнета, които блестяха на светлината. Върху няколко вградени полици бяха наредени цветни керамични чинии, подноси, супници и големи чаши за кафе с мляко.

Столовата и кухнята бяха свързани помежду си. Визуално това бе постигнато с еднаквите теракотени плочки, тавански греди и бели варосани стени. Имаше и голяма старомодна камина с огнище, изградена от местен кремав камък и заредена с дърва за зимата, а на всяка стена — по един прозорец, откъдето струеше обилна светлина. Селската атмосфера се допълваше от дългата дъбова маса за хранене, столовете с високи облегалки и гравираните бюфети. Над масата висеше грубо изработен железен полилей, а върху нея бяха наредени медни свещници с големи бели свещи. По шкафовете имаше вази с цветя, които освежаваха семпло обзаведената стая.

Амели изтича напред и преведе Ники през хола в уютна всекидневна на долния етаж. Подът й беше покрит с лъскави кремави плочки, а стените — боядисани в маслиненожълто; двата дивана, разположени един срещу друг край малката камина, бяха облечени в кремав лен. Наоколо имаше дървени масички, а две високи глинени лампи с кремави абажури бяха поставени върху старинни сандъци от двете страни на камината. На масичката под прозореца бяха наредени последните броеве на „Лайф“, „Пари Мач“, „Тайм“ и „Нюзуик“.

— А сега да се качим горе — предложи Амели и я поведе обратно към хола. Ники покорно я последва по широката и извита бяла стълба, която водеше до четвъртита площадка. От двете страни на площадката се намираха библиотеката и голямата дневна стая. Те бяха боядисани в бяло, с високи камини и светли дъсчени подове, застлани с марокански килими.

Дневната беше обзаведена с френски мебели в стил „провансал“, а диваните и столовете бяха тапицирани в кремаво и цвят на карамел. И тук дъхави цветя пръскаха свежест наоколо; Ники мигновено изпита приятното усещане за много въздух, светлина и простор, обзе я чувство на ведро спокойствие.

От другата страна на площадката бе претъпканата с книги библиотека, мебелирана с два издути дивана, покрити с тютюнево жълти калъфи. В единия ъгъл Клий бе подредил аудио-визуален кът, снабден с най-съвременна техника — телевизор с голям екран, видеокасетофон, магнетофон и компактдиск. Високо върху етажерките бяха поставени тонколони.

— Господин Клий обича най-много тази стая — съобщи Амели, леко поклащайки глава. След това посочи с пръст тавана. — Остава само един етаж, госпожице, да вървим!

По тясна каменна стълба те се изкачиха до спалния етаж.

Ники откри, че нейният апартамент се намира точно под стряхата на покрива и се състои от спалня, дневна и баня, обзаведени с много усет в основните цветове на къщата — бяло, кремаво и карамелено. Няколко изящни дървени мебели украсяваха дневната, а в спалнята имаше елегантен скрин и старинен гардероб. От бегъл поглед се виждаше, че всичко е комфортно и подредено с изискан вкус.

— Ще ви донеса куфарите — рече Амели, отвори вратите на гардероба и издърпа няколко чекмеджета. — И много ви моля, госпожице Ники, веднага ми кажете, щом имате нужда от нещо. Господин Клий ще бъде много недоволен, ако не се грижа за вас както трябва.

— Благодаря ти, Амели — усмихна се Ники. — Сигурна съм, че няма да имам нужда от нищо повече. Благодаря ти за интересната обиколка из къщата.

— За мен беше удоволствие, госпожице — засия Амели и изчезна надолу по стълбите.

 

 

Макар този разговор да се бе състоял само преди четири дни, Ники вече се чувстваше отпочинала. Селската къща и полята наоколо й действаха успокоително и в тази приятна обстановка тя спеше по-добре от всякога.

Дните течаха бавно, вяло и без напрежение, тъй като тя не правеше нищо друго, освен да се разхожда из полето и близката гора и да плува в басейна. Чистият въздух и упражненията заедно с чудесната кухня на Амели я тонизираха. Вечер четеше, слушаше музика или гледаше френска телевизия и като встрастен новинар не пропускаше новините на Си Ен Ен.

Според Гийом Клий беше инсталирал кабелна телевизия, за да може да следи американските информационни програми.

— Необходими са за работата му, госпожице — намери за необходимо да поясни той и Ники едва успя да сдържи усмивката си.

Тя леко се надигна от дълбокия фотьойл, пресегна се за чаша лимонов сок и отпи малка глътка, като се наслаждаваше на тръпчивия му вкус. През последната седмица на юни времето беше доста топло. Амели току-що й бе казала, че юли и август са най-лошите месеци в тази част на Прованс. „Жега“ беше думата, която употреби. След това Амели изведнъж подхвана разговор за мистрала — сухия северен вятър, който духаше толкова силно, че понякога правеше големи поразии. Спускаше се с фучене и рев по долината на Рона и често бе предвестник на рязко влошаване на времето. Като повечето провансалци Амели беше убедена, че мистралът предизвиква различни болести и оплаквания.

— Животните направо полудяват. И хората също — обясняваше тя с печален глас, докато наливаше на Ники втора чаша кафе с мляко. — Причинява мигрена. И грип. И зъбобол. Ушите също могат да пострадат. А понякога през зимата духа непрекъснато в продължение на цели три седмици. Унищожава имотите на хората. Изкоренява дърветата и чупи керемидите по покривите! Какъв ужасен вятър! — И с типично галско свиване на раменете изтича до кухнята, за да напълни кафеника и да стопли още мляко за Ники.

Както предвиждаше Клий, Ники веднага обикна Амели. Икономката беше ниска, набита и явно доста силна физически. Бе подчертано средиземноморски тип — със смолисточерна коса, прибрана на кок, с черни като маслини очи и загоряло лице. Вечно усмихната и в добро настроение, тя вършеше безбройните си домашни задължения като вихрушка или може би като мистрал. Чистеше, лъскаше, переше и гладеше, печеше хляб, кексове и торти, приготвяше изключително вкусни ястия, постоянно подреждаше прекрасните вази с цветя и декоративните кошници с плодове, пръснати из цялата къща.

И Гийом подобно на Амели беше типичен провансалец. Мургав, с изпръхнало лице, с гарвановочерна коса, тук-таме със сиви кичури, и с добродушни, леко насмешливи очи. Среден на ръст, мускулест, и той като жена си умееше да се справя с всяка задача енергично и с охота.

Метеше двора, терасата, където се сервираше обядът, чистеше басейна, поддържаше тревата, овощната градина, както и малкото лозе — около петнайсет-двайсет декара — зад къщата. Гийом го пръскаше, кастреше, подрязваше и заедно с Амели и няколко местни помощници береше гроздето, правеше вино и го бутилираше.

— Известна част продаваме. Другата запазваме за нас и, естествено, за господин Клий — обясняваше й той, докато я развеждаше из имението.

Амели и Гийом имаха син, който учеше в Сорбоната в Париж и с когото очевидно много се гордееха; Ники вече бе чувала доста за Франсоа от всеотдайната му майка. Двете им дъщери Полет и Мари бяха омъжени и живееха в селото, а в редките случаи, когато Клий имаше гости, идваха във фермата да помагат.

В деня на пристигането й Клий се обади по телефона от Москва и тогава той нарече Амели и Гийом „солта на земята“. Сега тя знаеше какво е имал предвид. Бяха му предани и се грижеха за фермата, като че бе тяхна собственост. Къщата, в която живееха, беше съединена с основната сграда и за нея се влизаше през една врата откъм кухнята. И тя бе построена от сиво-бежов местен камък, потъмнял с годините, имаше почти същия червен покрив, тежки дървени капаци и боядисани в бяло блестящи врати.

Двете къщи се виждаха добре от мястото около басейна, където беше седнала Ники; струваше й се, че са изникнали направо от земята, като че бяха част от нея. В известен смисъл това беше вярно. Гийом й бе казал, че фермата е била построена преди около сто и петдесет години, и тя действително внушаваше усещането за вечност.

Всичко тук я очароваше и Ники все повече осъзнаваше какво удоволствие е да живееш на село, близо до земята. Вече знаеше защо Клий обича фермата, макар че не можеше да идва толкова често, колкото желаеше. През двете години, откакто се познаваха, той рядко споменаваше за това място, но едва сега тя разбра защо гласът му се променя, щом заговори за Прованс.

Действително беше едно невероятно прелестно и спокойно кътче сред този бурен свят.

Ники остана навън почти до шест часа да се наслаждава до насита на залеза на слънцето, което бавно потъваше зад очертанията на далечните тъмни хълмове. След това взе книгата и очилата и тръгна полека нагоре към къщата по застланата с каменни плочи градинска алея.

Когато се изкачи по тясната стълба до своя апартамент под стряхата, си помисли за Йойо — нещо, което напоследък често й се случваше. Все още не знаеше къде се намира той и това я тревожеше. Двамата с Клий положиха много усилия да го открият в Пекин, преди да отпътуват за Хонконг, но Йойо беше изчезнал. Нямаше ги и другите студентски ръководители. „Минал е в нелегалност“ — й беше казал Клий и тя се надяваше, че е така и че младежът не е арестуван.

Ники остана с екипа си и с Клий още няколко дни в Хонконг с надеждата, че Йойо ще се появи, но това не стана и те трябваше да си заминат.

Единствената й утеха бе, че той знаеше къде да ги намери. Също както Арч и Клий, още при запознанството си с Йойо тя му беше дала визитната си картичка. Надяваше се, че пази адресите им и че ще успее да се измъкне от Китай с парите, които му бяха оставили.

По едно време реши да му пише до Академията за изящни изкуства, но после се отказа, тъй като знаеше, че писмо от западен журналист щеше да му създаде проблеми. Пощата се цензурираше и нейното писмо можеше да му коства не само свободата, но дори и живота.

Ники тихо въздъхна, отвори вратата, която водеше към апартамента и влезе вътре, стараейки се да потисне тревогата си за Йойо. Не можеше да стори нищо друго, освен да се моли за него и горещо да се надява, че все още е жив и че ще намери начин да избяга на Запад.