Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (4)

4

Стрелбата започна малко след десет в събота вечерта.

По това време Ники и Клий бяха с Йойо и Май при Паметника на героите, а Арч, Джими и Люк разговаряха с насъбралите се наоколо журналисти, повечето американци и англичани. Всички обсъждаха новините и се опитваха да предскажат какво ще стане по-нататък.

Ники тихо увещаваше Йойо, като се мъчеше да бъде колкото може по-убедителна.

— Много те моля, вземи тези пари, Йойо. Знам, че си горд, но моментът е критичен. Трябва да бъдеш малко по-трезв. Настояваме да вземеш трите хиляди долара, с които ти и Май ще можете да напуснете Пекин. С Клий сме на мнение, че трябва да отпътувате още утре, независимо от това как ще се развият събитията. Парите са от нас петимата. Искаме да ви помогнем, така както ни помогнахте и вие. Много държим на вас и няма да се успокоим, докато не заминете.

— Доста много пари — забеляза Йойо. — Не, благодаря. — Той поклати глава. — Ти, Клий и момчета много добри. Много прекрасни хора. Но пари не мога да взема.

— Престани да упорстваш — убеждаваше го Ники. — Моля те да приемеш парите, ако не за теб, то поне заради Май. Помисли за нея, за това, че можеш да я спасиш.

Младият китаец още веднъж поклати отрицателно глава.

— Ще ви кажа какво съм намислил — намеси се Клий, за да помогне на Йойо да излезе от това положение. — Още утре ще отида лично да купя самолетни билети за тебе и за Май.

— Твърде много пари — прекъсна го Йойо. Замълча за миг и с неочаквано променен глас бавно отрони: — Добре, ще си помисля… — Изведнъж наостри уши и погледна разтревожено Ники. — Това не е ли стрелба?

— Да — потвърди тя и двамата с Клий се спогледаха. Той тръгна, без да каже дума, и Ники го последва, подтичвайки.

В този момент съзнанието им бе заето изцяло със събитието.

Всички кореспонденти, фотографи и телевизионни журналисти, намиращи се близо до паметника, чуха изстрелите и се втурнаха след Клий и Ники през площада по посока на Чанан.

На булеварда, в суматохата, Ники загуби Клий. Видя само, че покрай нея минават бронирани коли и камиони и че войниците са въоръжени с винтовки „АК-47“. Беше съвършено ясно, че отиват на Тянанмън и че ако се сметне за необходимо, ще употребят сила. Носеше се дори слух, че Дън бил казал на военните командири: „Площадът трябва да бъде завзет обратно на всяка цена“. И тя ни най-малко не се съмняваше, че нареждането му ще бъде изпълнено.

Военните демонстрираха своята безпощадност още същия следобед; в западната част на площада, близо до Конгресната зала на народните представители, хиляди войници изтикаха демонстрантите, опитали се да блокират пътя им към Тянанмън. Ники и Клий успяха да научат, че не било използвано оръжие, но затова пък било приложено насилие и употребен сълзотворен газ. Вбесената тълпа хвърляла по войниците камъни и тухли, а те, за да я усмирят, се нахвърлили върху й с палки и ремъци.

Ръкопашният бой беше само прелюдия към онова, което предстоеше. С богатия си опит и добра ориентация Ники и Клий разбираха, че през следващите двайсет и четири часа обстановката би могла само да се влоши.

Войниците, които досега бяха стреляли единствено във въздуха, изведнъж насочиха оръжието си към гражданите и студентите, скупчени по тротоарите. Ники стоеше вцепенена и не можеше да повярва на очите си, а край нея хората, обезумели от гняв, се хвърляха напред като ранени животни, ревяха и замеряха войската с тухли, камъни, парчета от тръби и примитивни запалителни бомби.

Войниците им отговаряха със стрелба. Хората падаха поразени и крещяха от ужас.

Касапницата беше започнала.

Потресена от това, което ставаше, Ники не можеше да помръдне. Гледаше безизразно и усещаше, че я пробождат тръпки. Изведнъж една китайка я дръпна силно за ръката и й извика на английски:

— Народноосвободителната армия убива нас, гражданите! Те са убийци! Мръсници!

— Не стой тука, върви си вкъщи! — изкрещя Ники. — Тук е опасно. Върви си вкъщи! — Жената само поклати глава и остана на мястото си.

Бръмченето на хеликоптера накара Ники да вдигне глава към нощното небе. Спомни си предупреждението на Йойо, че може би ще бъде употребен сълзотворен газ. Отвори чантата и с треперещи ръце извади и натъпка в джоба си една от хирургическите маски, за да може по-лесно да я използва при нужда.

Чанан се бе превърнал в бойно поле. Танкове и камиони, натоварени с войници, въоръжени с картечници, тътнеха в непрекъсната редица по булеварда.

Бог да е на помощ на студентите, помисли си тя, като се отмести от пътното платно.

Навсякъде лумнаха огньове. Преобърнати автобуси, използвани от хората за барикади, бяха целите обгърнати от пламъци по кръстопътищата, а много военни коли горяха на булеварда. Запалени от разгневените жители на Пекин, със своите оранжеви и червени огнени езици те озаряваха тъмното небе. Сякаш самият ад се бе възцарил наоколо.

За голяма изненада на Ники от сградите край булевард Чанан продължаваха да прииждат хора. Те бяха обхванати като че от бяс и в желанието си да отмъстят, използваха всякакви импровизирани оръжия — пръти, тухли, метли. Някои бяха въоръжени със собственоръчно изработени запалителни бомби, които хвърляха по танковете и бронираните коли. Стрелбата ставаше все по-интензивна, а миризмата на барут и кръв, разнасяна от топлия нощен повей — по-тежка и по-парлива.

На Ники изведнъж й се пригади. Куршумите свистяха над главата й и беше ясно, че е по-добре да опита да се прибере в хотела.

Една каруца с ранени мъж и жена се провираше между тълпата. Щом я забелязаха, хората започнаха да ругаят и да размахват юмруци срещу войската, а войниците им отвърнаха със стрелба. Ники се сниши, за да се предпази от тенекиите със сълзотворен газ, които избухваха в непосредствена близост до нея. Тя извади марлената маска, завърза я на лицето си, като покри устата и носа си, но се задави и започна да кашля. Когато се съвзе, с мъка си проби път до края на тротоара и седна да почине под клоните на едно дърво. Облегната на дънера му, продължаваше да кашля и да се задъхва, като бършеше насълзените си очи с книжни салфетки.

Повече от шейсет войници се движеха по Чанан с извадени щикове. Колкото и песимистично да бе настроена, никога не си бе представяла подобно нещо. И тъкмо в този момент само на няколко метра от себе си видя Арч, който очевидно я търсеше.

— Арч! Арч! Аз съм тук! — извика тя и изтича към него. Когато го настигна, той рязко се обърна и я сграбчи с две ръце.

— Ники! Ти си здрава и читава!

— И ти също, Арч.

— Виждала ли си подобно нещо? — рече той мрачно. — Да убиват невинни хора! А булевардът е толкова претъпкан с танкове и камиони, че линейките не могат да си пробият път.

— Но това е нечовешко! — не сдържа гнева си тя.

Като се навеждаха ниско, те изтичаха до тротоара под прикритието на дърветата и се насочиха към Тянанмън.

Когато наближиха площада, Ники беше поразена от необикновената тишина, която изпълваше всичко наоколо. Обстановката изглеждаше подозрително спокойна. Двамата забавиха ход и продължиха по посока на Паметника на героите. Някои от кореспондентите вече се бяха върнали. По израза на лицата им можеше да се разбере, че и те са дълбоко разстроени от видяното на Чанан.

Йойо и Май също бяха наблизо и разговаряха с група студенти. Ники отиде при тях и ги отведе за малко настрани.

— Беше пролята толкова много кръв, че не зная какво да кажа, но затова пък зная какво трябва да направите — отсече тя. Разрови чантата си, извади плик с пари и го мушна в ръцете на Йойо. — Трябва да вземеш това.

Йойо я изгледа учудено.

— Но Клий каза, че той ще купува билети…

— Не спори, Йойо, вземи ги — помоли Ники. — Утре ще бъде по-лошо от днес, а аз ще съм много по-спокойна, щом зная, че парите са в теб. Ако нещо се случи и се разделим или ако се наложи да напуснем Пекин без вас, заминете направо за Хонконг. Ще отседнем в хотел „Мандарин“ и вие ще ни намерите там.

Йойо кимна и сложи плика в джоба на панталоните си.

— Благодаря ви. Разбирам. Имам паспорт. Май има паспорт. Всичко ще е наред, Ники.

— Надявам се. — Ники се огледа наоколо и отново извърна очи към Йойо. — Какво става на площада?

— Нищо особено. Много е тихо. Уър Кайси говори. Казва това правителство е против народа. Казва китайци трябва да направят саможертва. Заради красивото утре.

Ники поклати глава в знак на несъгласие.

— Студентите не бива да оказват съпротива на войниците. Щом са решили да останат на площада, трябва да се държат мирно.

— Аз разбирам — кимна Йойо. — Чай Лин също казва така.

— Тя вече говори ли?

— Да. Тя казва: това мирна седяща стачка. Казва на студенти да седят. Да не правят съпротива на армия.

— Послушай, Йойо, тези войници не са млади като онези, вчерашните — рече Ники и го загледа право в очите. — Това са закоравели ветерани.

— Може би Двайсет и седма армия. Те са груби. Лоши. Но с нас всичко ще е наред, Ники. Не се безпокой.

— Аз не се безпокоя — тихо каза тя.

— Хора от работническа федерация тука. Идват да защитят студенти — обясни Йойо.

— Иска ми се да напуснете Китай веднага — рече Ники, макар да знаеше, че и двамата ще останат докрай.

Само че за разлика от Май, Йойо разбираше каква голяма опасност ги грози. В крайна сметка, като повечето младежи на площада, и те бяха доста наивни.

Внезапно Клий дотича при тях с разрошени коси.

— Ужасно е… Просто не може да се опише…

Ники докосна фотоапарата, който висеше на врата му.

— Виждам, че все още е здрав.

— Сега те са толкова заети със стрелба срещу невъоръжени хора, че хич не им е до моя апарат.

Арч се приближи до Ники, прегърна я през раменете и започна нежно да я убеждава:

— Джими и Люк ще се приберат за малко в хотела. Защо не отидеш с тях, Ники, ти си навън вече от доста време.

— Нямам нищо против. И без това трябва да нахвърля въпросите за следващия си репортаж. Ще се върна след около час.

— Не се притеснявай — успокои я Арч. — Гарантирам ти, че това малко пиршество ще продължи цяла нощ.