Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (31)

31

Още щом отвори на Клий в понеделник вечер, Ники почувства, че настроението й шеметно се подобрява. Сетните следи от тъга и меланхолия изведнъж се изпариха и тя бе готова сякаш да полети. Всичко, което я тревожеше през последните няколко дни, остана на заден план. Сега я интересуваше единствено Клий.

Той стоеше радостно усмихнат пред нея, а тъмните му блестящи очи излъчваха топлина и любов.

Засияла от щастие, Ники открехна по-широко вратата и отстъпи встрани, за да го пропусне да мине.

— Да знаеш само колко ми липсваше, Ник — рече той и влезе в стаята. Притегли я и обви ръце около кръста й, като същевременно бутна с крак вратата. — Твърде дълга беше раздялата ни, скъпа — продължи той, леко докосвайки я с устни по бузата. — Прекалено дълга. Поне за мене.

— За мене също — прошепна тя, притискайки се плътно в него. — Ужасно ми липсваше.

— Радвам се — рече Клий и я целуна по устните, след това обгърна раменете й и я въведе в малкия салон.

— За бога, Ники, толкова съм щастлив да те видя! Ако знаеш само как копнеех за тебе?

— Ами аз, да знаеш аз как копнеех за тебе? — Ники сама се изненада от откровеното си признание. Обикновено беше по-предпазлива, но сега й се искаше час по-скоро да заминат за Прованс, да изтрие от паметта си всичко, което й се бе случило, откак пристигна в Европа, и най-важното — да бъде с Клий и да забрави Чарлс Девъру.

— Струва ми се, че ще е най-добре първо да ти разкажа за своите проблеми. — Той направи лека гримаса.

— За какви проблеми става дума, Клий?

Той не отговори веднага, а вместо това попита:

— Онова оттатък в съда с лед шампанско ли е?

— „Дом Периньон“. Любимото ти шампанско.

— Предлагам да си налеем по чаша, скъпа, и след това ще ти обясня.

Ники седна на дивана, леко притеснена, надявайки се проблемите, за които спомена Клий, да не са кой знае колко важни. Нямаше да може да понесе, ако й кажеше, че отново го изпращат в командировка. Имаше невероятна нужда от него, от нежността и любовта му.

Клий отиде до масичката, отвори ловко бутилката и напълни двете високи кристални чаши. Чукнаха се и той отпи една голяма глътка.

— Превъзходно е — рече Клий и се облегна на камината. — Днес имах много напрегнат ден в бюрото.

— А за какви проблеми говореше, Клий? — полюбопитства тя.

— Е добре, ще ти кажа. — И той остава чашата си върху полицата на камината.

— Първо, банята ми тече. Когато снощи се прибрах, всичко беше потънало във вода — и банята, и спалнята. Днес се обаждах на няколко водопроводчици, но по типичен френски маниер ми отговориха, че не можели да дойдат по-рано от утре. Икономката ми успяла някак да спре наводнението, но при тези обстоятелства не бих могъл да те поканя вкъщи. Така че…

Извади от джоба на сакото си четка за зъби и я подхвърли върху полицата.

— Налага се да остана тук тази вечер. Надявам се, няма да възразиш да се настаня някъде в апартамента ти. Може ли?

— Разбира се! — извика тя весело. — Едва ли бих могла да нарека това проблем. Имам предвид оставането ти при мен. Естествено, съжалявам за наводнението на жилището ти.

— И без това щях да сменям тапетите — засмя се той. После леко се навъси и продължи: — Няма да можем да заминем и за фермата в сряда, както бяхме планирали, Ник. Имам работа в бюрото.

— Каква работа? — прекъсна го напрегнато тя.

— Ами на двама от колегите ми се налага да отсъстват по различни причини и ние с Питър Найлър ще трябва да ги заместваме. Имаш ли нещо против да останем в Париж още една седмица?

— Какво говориш, Клий, знаеш много добре, че обожавам Париж. Освен това ми е все едно къде се намирам, щом съм с теб.

— Ники, това е най-добрата вест, която чувам през последните две седмици — рече той и широко се усмихна. Но очите му внимателно я следяха. Улавяше и най-малкия нюанс в поведението й, та веднага забеляза, че след последната им среща в Ню Йорк чувствата й към него са се задълбочили.

Той отпи глътка шампанско и продължи:

— Има и още нещо, една не много приятна новина, Йойо няма да може да пристигне в Париж по-рано от края на седмицата. Така че, за съжаление, планираното тържество тази вечер ще се състои без него.

— О, Клий, искрено съжалявам, че няма да се видим с Йойо още днес! — възкликна Ники. — Но по-важното е, че сме заедно, че той вече е тръгнал насам, а не гние в някой пекински затвор. Ти успя ли да говориш лично с него?

— Не, но се е обаждал в събота в бюрото и Жан-Клод останал с впечатление, че Йойо знае за престоя ти в Париж. Вероятно преди това е разговарял със секретарката ти в Ню Йорк.

— Значи се е обаждал в компанията миналата седмица?

Клий поклати утвърдително глава, допи шампанското и си наля още една чаша.

— Да сипя ли още малко и на теб, Ники?

— Не, благодаря, стига ми.

— Как мина пътуването ти до Рим, Атина и Мадрид? — попита Клий.

— Благодаря, чудесно. А ти как прекара в Берлин и Лайпциг?

— Много добре, много добре, беше интересно. При това имам чувството, че скоро ще се върна там отново. Стават много събития, ние още нищо не сме видели. — И той започна да описва политическата обстановка в Източен и Западен Берлин, в Лайпциг, в източноевропейските страни и по-специално в Русия.

Ники го слушаше внимателно, отнасяйки се както винаги с респект към всяка негова оценка. Същевременно съзерцаваше мълком чаровната му външност, неговото загоряло лице и кестенявата му коса, станала още по-светла от слънцето. В тъмносиния си костюм, небесносиня риза и наситеносиня вратовръзка той й се стори по-привлекателен от всякога. Въпреки че отдавна бе придобил неподражаемата френска елегантност и, общо взето, имаше европейски вид, лицето му беше типично американско — момчешко и открито. Кафявите му очи излъчваха прямота и откровеност, а широката му ирландска усмивка издаваше щедрост и нежност. Да, Клийланд Доновън беше наистина красив и обаятелен мъж.

Изведъж усети как чувствата й към него я поглъщат и завладяват. За пръв път разбра колко много значеше той за нея. Нямаше друг като Клий на света и тази неочаквана констатация дълбоко я развълнува.

Увлечена в собствените си мисли, Ники не бе забелязала, че Клий е млъкнал, докато накрая самият той не й подсвирна леко, за да я стресне. Тя рязко подскочи и смутено премига.

— Хей, Ники, къде витаеш, събуди се! — извика той и избухна в смях. — Да не би да те отегчавам?

— Не, не, Клий, съвсем не.

— Тогава какво има? Изразът на лицето ти е някак особен.

— Обичам те — промълви тя.

Той я изгледа със зяпнали уста.

— Какво?

— Обичам те.

Клий прекоси с три крачки стаята и седна на дивана. Хвана я здраво за ръцете и впи очи в нейните.

— Ники, би ли повторила още веднъж това, което току-що ми каза?

— Обичам те, Клий. Обичам те.

— О, Ники — промълви той, обгърна с длани лицето й и я целуна. След това се наведе и я сложи внимателно да легне върху възглавниците. Повдигна едно русо кичурче от лицето й и прошепна: — Аз също те обичам. Казвал съм ти го и преди. Изпитвах истинска болка, когато те нямаше.

Ники леко докосна устните му и прокара по тях връхчетата на пръстите си.

— И с мен беше същото, мили.

Този път я целуна много по-силно и страстно, езикът му намери нейния и той потрепери. Изведнъж спря рязко и пошепна в косите й:

— Хайде да си легнем, скъпа. Желая те.

Клий стана, предложи й ръката си и двамата се отправиха към спалнята. Хвърлиха дрехите и обвиха ръце около телата си. Стояха така, без да помръднат, без да проронят дума, щастливи, че са един до друг, че са отново заедно.

Накрая Клий промълви:

— Никога не съм се чувствал толкова щастлив.

— Аз също — рече тя. Знаеше, че това е самата истина, защото никога не бе обичала Чарлс по начина, по който обичаше Клий — всеки посвоему беше успял да разкрие у нея нещо различно.

Последва мълчание. Той зарови лице в косите й, ръцете му се плъзнаха по гърба й и докоснаха бедрата.

Ники се възпламени и сама пое инициативата, отстрани го нежно от себе си и го притегли към леглото.

Двамата легнаха един срещу друг, подпрени на една страна, гледаха се в очите и мълчаха. А и нямаха нужда от думи. На лицата им бе изписан копнеж и любов.

— Ах, Ники, моя любима Ники — шепнеше той, като я галеше нежно по шията. — Искам да те притежавам цялата, да си само моя.

— Зная… И аз жадувам същото…

Устните им се сляха отново, той я покри цяла с тялото си, мушна двете си ръце под кръста й и силно я притисна. Целувките му ставаха все по-настоятелни и страстни и тя му отвръщаше пламенно. Проникна в нея изненадващо, без предварителна подготовка, както вече няколко пъти бе правил в Прованс, и тя ахна от почуда. Когато влезе по-дълбоко, тя го обхвана с краката си, прилепи се още по-плътно и се сля с него. Телата им се движеха в хармония все по-бързо и по-бързо.

— О, господи, Ники, о, господи! — изстена Клий, отлепи устни от нейните, дишането му ставаше все по-учестено и двамата се задъхваха.

Изведнъж тя цялата настръхна и тялото й започна да вибрира.

— Клий! Аз те обичам! — Отвори очи и го погледна в лицето. — Обичам те! — изохка тя. Тялото й се замята като опъната струна и тя му се отдаде.

Както винаги страстната й реакция много бързо го доведе до върха на възбудата, той извика силно и изгуби контрол. Без да може да се сдържи, той вече се изливаше в нея, като мълвеше името й, шепнеше, че я обича като никоя друга жена на света.

Отпусна се върху нея, дишайки тежко, после повдигна глава и я целуна по лицето. Бузите й бяха влажни и той усети солен вкус.

— Ти плачеш — изненадано рече Клий, триейки сълзите й. — Какво има? Защо плачеш, Ники?

— Не зная — промърмори тя, като го гледаше право в очите. След това развеселена добави: — Вероятно, защото съм много щастлива.

Тогава той се засмя с типичната си, малко коса усмивка, която тя така добре познаваше, и нежно я прегърна.

 

 

— Този пикник е много по-приятен от онзи през нощта във фермата — отбеляза Клий между две хапки от пилешката кълка.

— Не съм съгласна — тръсна глава Ники. — Оня бе най-хубавият в живота ми. Ти беше приготвил такива вкуснотии, включително любимите ми сандвичи с желе и фъстъчено масло.

— Щом се задоволяваш с толкова малко, значи с теб няма да имам проблеми — засмя се Клий.

Ники взе чашата си с бяло вино от нощната масичка и отвърна престорено сериозно:

— Имай предвид, че понякога мога да бъда и много взискателна.

Двамата бяха седнали по турски в средата на голямото легло, загърнати в бели хотелски хавлии. Между тях имаше чиния с пилешко и панерче хляб, а на подвижна масичка, която Клий беше докарал от хола — купа със зелена салата, кошница с плодове и бутилка „Монтраше“, сложена да се изстудява в съд с лед.

— Всичките ли момичета те бъркат с Кевин Костнър? — попита неочаквано Ники, като го гледаше с изучаващ поглед.

— Не, за бога, защо?

— Ами защото много си приличате. — Той не каза нищо, само отпи от виното си. — Знаеш ли, веднъж те обърках с него.

— Какво говориш, Ники?

Тогава тя му разказа за грешката си, която бе сторила в Атина, и как бе купила списанието, мислейки, че на корицата е отпечатана неговата снимка.

— Много ти се ще — рече леко подразнен Клий. — Това ли искаш, филмова звезда?

— Не, Клий. Искам само теб.

— Тогава знай, че съм твой, скъпа, ако все още не си го разбрала.

— Радвам се — усмихна се Ники.

— Ники, ти моя ли си?

— Нима се съмняваш, скъпи?

Той се засмя и й изпрати въздушна целувка.

Ники отпи глътка вино и се замисли. След малко подхвана бавно:

— Клий, когато бях в Лондон, на път за Рим, ти казах по телефона, че имам намерение да посетя Ан Девъру в Пулънбрук…

— Отиде да й се извиниш, нали?

— Да, в известен смисъл, но имаше и нещо друго… — Ники се изкашля и продължи: — Бях решила, че е възможно Чарлс да е все още жив. Че не е изключено да е инсценирал самоубийство и да е изчезнал поради някакви лични съображения, за които ние нищо не знаем.

Клий я погледна смаяно, остави пилешката кълка обратно в чинията и възкликна:

— Ти какво, сериозно ли говориш? — Тръсна глава и прихна. — Внимавай, Ники, не забравяй кой стои насреща ти и моля те, престани да ме баламосваш.

— Но аз говоря съвършено сериозно.

Трезвият й тон му подейства и той се замисли, преценявайки още веднъж внимателно казаното от нея. Накрая попита:

— Кое те накара да мислиш така, след като са минали толкова много години?

Тогава Ники му разказа цялата история, всички по-важни събития, които се бяха случили в Рим и Атина, без обаче да споменава нито дума за Мадрид.

Когато завърши, Клий сподавено изрече:

— Мога ли да те попитам за какъв дявол си обикаляла Европа — да търсиш един мъртъв човек? Или… добре, човек, за когото се смята, че е мъртъв. Не ти ли стигат мъките, които ти е причинил? Или все още изпитваш някакви чувства към него, Ник? Това ли е?

— Не, не. Нищо не ме свързва с Чарлс Девъру, при това от много отдавна. Всъщност доста преди да се влюбя в теб.

Той само я изгледа и каза тихо:

— Щом смяташ така… аз ти вярвам, Ник. Обясни ми тогава, защо си тръгнала да го дириш?

— Исках да узная истината. Разбираш ли, Клий, бях поразена, смаяна, шокирана, когато видях онова лице на екрана. Толкова много приличаше на Чарлс, че не можех да не споделя това с Ан. То просто не ми излизаше от ума. А ме смущаваше и фактът, че тялото на Чарлс изобщо не е намерено. Смятам за съвършено естествено мъртвите да бъдат погребани… Исках да узная истината, за да мога веднъж завинаги да приключа тази глава от моя живот.

— Е, и какво, успя ли да го сториш? Или той ще продължава да те преследва до края на живота ти?

— Казах ти вече, всичко е свършено.

— Тогава искам да зная нещо друго, Ники. Защо сега вече си сигурна, че се е самоубил, че наистина е мъртъв? Какво те накара да промениш мнението си?

— Ами където и да отидех, навсякъде срещах каменна стена. От него нямаше и следа — нито в Рим, нито в Атина.

— А защо си ходила в Мадрид? — Клий се намръщи леко и отпи от чашата си. — Какво очакваше да намериш там?

— И аз не знам. Исках само да покажа снимките на неговия бивш испански партньор Дон Педро. От него очаквах да получа или потвърждение, или опровержение за самоличността на Чарлс.

— Е, и каква беше неговата констатация?

— Не можах да го видя, защото отсъстваше. Както вече ти казах тази сутрин по телефона, отлетях от Мадрид в събота късно следобед и пристигнах право тук.

— И все пак защо промени така внезапно първоначалното си мнение?

— Хрумна ми, че щом съм могла да те сбъркам толкова лесно с Кевин Костнър, защо да не мога да сбъркам някой друг мъж с Чарлс Девъру.

— Имай предвид, че понякога снимките подвеждат. Дай ми ги, Ники, искам да ги нагледна.

— Унищожих ги… Надявам се, че не ми се сърдиш, Клий.

— Не се сърдя, но съм изненадан и разтревожен. Предпочитам да ми беше казала всичко още същия ден, след като си видяла предаването. Щях да разбера, Ник, щях да свикна с мисълта, че Чарлс може би е жив… и е мой съперник.

— Нямаш никакъв съперник, Клий. Аз те обичам.

— А пък аз искам да ми вярваш. Достатъчно интелигентен съм, за да уважавам теб, чувствата ти, твоя ум и професионализъм. И независимостта ти. Никога няма да се намеся в твоите работи, освен ако не преценя, че по някакъв начин си застрашена. За бога, ти си зряла жена и опитна журналистка, с която съм работил рамо до рамо цели две години. Нима смяташ, че не те познавам достатъчно и ти нямам доверие? Знай, че никога не ще се отнеса с теб като с дете, Ники.

— Благодаря ти, Клий. Ти действително ме познаваш най-добре от всички. Радвам се, че ми вярваш. Знай, че и аз също ти вярвам.

Изведнъж настъпи тишина и след кратка пауза Клий попита:

— И така, значи майка му е казала, че онова лице от снимките не прилича на него?

— Не, не е казала подобно нещо. Просто беше непреклонна и не повярва, че е жив. На същото мнение бе и приятелят й Филип Роулингс. Нали си спомняш — мъжът, който беше с нея в Ле Бо.

— Спомням си. А как стои въпросът с Чарлс Девъру от юридическа гледна точка?

— Води се за изчезнал, тъй като тялото му все още не е намерено. Бележката, която е оставил, не променя нещата. Не зная дали полицията вече е приключила делото му. Не ми е идвало на ума да питам Ан.

— Ти никога не си разговаряла с мен за Чарлс Девъру. Всичко, което знам, е от Арч Левърсън, но и той се въздържаше да каже нещо повече, вероятно от солидарност с теб. Дори не бях чувал, че Девъру е оставил бележка. До тебе ли беше адресирана?

— Не, до майка му.

— Знаеш ли какво пише в нея?

— Да, тя ми я показа, когато отидох в Пулънбрук няколко дни след самоубийството. Бележката е съвсем кратка и доста хладна. Чарлс пише, че не иска повече да живее, че прави единственото, което е възможно при тези обстоятелства — слага край на живота си и че се надява тя да му прости.

— А тя простила ли му е?

— Не зная. Сигурна съм само, че все още скърби за него, макар че се старае да не го показва.

— Беше ли оставил писмо до тебе?

— Не.

— Не ти ли се стори странно?

— Разбира се, но си го обясних с това, че просто не е знаел или не е имал какво да ми каже.

— Защо мислиш така?

— Защото фактите показват, че през последните месеци преди самоубийството той е вършил всичко по добре обмислен план. Продал е своята част от акциите на компанията на испанския и английския си партньор, продал е апартамента си, написал е завещание, изобщо оставил е личните си дела в пълен порядък. И всичко това е направено много методично, Клий. Така че, ако наистина е искал да ми каже нещо, преспокойно е можел да ми напише писмо, нали така?

— Така е — измърмори Клий. — Всъщност кой наследи парите му?

— Според завещанието всичко остава на Ан, но още не е получила нищо, тъй като от юридическа гледна точка Чарлс не е мъртъв. Според английското законодателство Ан може да се обърне към съда за издаване на смъртен акт, но не по-рано от седем години след изчезването му. Така че има да чака още четири години.

Клий се наведе, смръщи вежди и рече замислено:

— Когато човек пропадне вдън земя, за да започне нов живот, с нова самоличност, очевидно той прави това поради някаква много сериозна причина. Докато смяташе Девъру за жив, как мислеше, защо той би инсценирал самоубийство? С каква цел, Ник?

— Не бях сигурна. Когато видях Арч в Рим, аз му казах, че вероятно причината е толкова необикновена, та никой не е в състояние да си я представи. Но всъщност мислех, че Чарлс е замесен в някаква контрабандна дейност.

— Каква например?

— Нелегален внос на оръжие или наркотици.

— Да, и аз бих стигнал до същото заключение — поклати глава Клий. — Особено като имам предвид в какъв свят живеем.

— Казах ти всичко това тази вечер, защото исках да знаеш, Клий. Не желая нищо да стои между нас.

— Радвам се, че сподели с мен, и знай, че не ти се сърдя. — Момчешката усмивка за миг озари лицето му и той продължи: — Просто изпитвам нужда да се грижа за теб, това е всичко… Обичам те.

— И аз те обичам.

— Нека тогава не обсъждаме повече Чарлс Девъру. Нека веднъж завинаги му сложим кръст, съгласна ли си?

— Казах ти вече, че за мен той е мъртъв. — Ники се измъкна от леглото, отиде при Клий и нежно го прегърна. — Ще се върна след една минута, моля те, не си отивай.

— Никога няма да си ида — засмя се Клий.

Ники влезе в банята, затвори вратата и се облегна на нея. Искаше й се да му каже колкото може повече, ала знаеше, че не бива да му доверява всичко. Добре, че все пак разговорът мина благополучно. Никой не трябваше да узнае, че Чарлс Девъру е жив. Беше му обещала това и на никаква цена не би го предала, животът му зависеше от нея. А и нейната тайна нямаше да навреди на Клий. Освен това беше сигурна, че никога повече не ще види Чарлс Девъру. Тази глава от живота й бе завинаги приключена.