Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (29)

29

Хавиер отключи вратата на апартамента и я покани да влезе.

Ники се озова в малко и тъмно антре, доста невзрачно на вид. Подът беше застлан с мръсен ориенталски килим, върху малка масичка имаше ваза с раздърпани изкуствени цветя, а по стените бяха окачени плакати на тореадори. Обзета от любопитство, тя се огледа на всички посоки и видя дълъг коридор, както и няколко затворени врати. Точно насреща, зад сводест портал, се намираше холът.

Цареше мъртва тишина. Нямаше никакъв признак на живот и Ники не можеше да си обясни къде е Чарлс. Огледа се още веднъж, като се стараеше да улови и най-малкия шум.

— Елате с мен, ако обичате. — Хавиер посочи към хола и тръгна по коридора след нея.

Щом влязоха, Ники хвърли бегъл поглед наоколо. Холът беше точно толкова неприветлив, колкото и антрето, с ориенталски килими по пода и с още по-внушителна колекция от плакати с тореадори по белите стени. Диванът и двата фотьойла, тапицирани в бозаво кадифе, бяха подредени около евтина метална масичка, покрита с декоративни плочки.

Ники остана разочарована, когато разбра, че Чарлс не я чака.

Приближи се до прозореца и видя, че световноизвестната арена за борба с бикове „Пласа де Торос де лас Вентас“ е само на хвърлей място. Който и да бе собственикът на този дом, а тя бе сигурна, че не е Чарлс, той несъмнено бе заклет „афисионадо“. Сигурно Чарлс е наел апартамента специално за срещата ни, помисли тя, защото не би могъл да живее в подобна обстановка. Нищо тук не отговаря на вкуса му или на неговия характер.

— Здравей, Ники.

Когато чу гласа му, за малко не се строполи. Обърна се рязко и впи очи в неговите. Беше току-що влязъл през една странична врата. Пред нея стоеше наистина Чарлс Девъру, макар и да не приличаше много на себе си. Беше пуснал дълга коса и мустаци, боядисани в черно, а силният загар му придаваше мургавост, твърде нетипична за него и която никак не й се понрави. По природа беше блондин като майка си и имаше вид на типичен англосаксонец. Ходеше винаги елегантно облечен, а сега за пръв път го видя в най-обикновен тъмносин памучен панталон и отворена бяла риза.

Ники усети, че е загубила способността си да говори. Никога не бе предполагала, че ще го срещне лице в лице, и шокът, който преживя, беше неописуем. След като толкова дълго го бе смятала за мъртъв, сега беше поразена от факта, че той е застанал пред нея здрав и читав и очевидно се чувстваше добре. Тя трепереше вътрешно, стомахът й се свиваше, а сърцето й биеше до пръсване.

— Изглеждаш превъзходно, Ники — наруши мълчанието Чарлс, пристъпвайки към нея. — Благодаря ти, че дойде. — Спря само на една крачка и леко се усмихна.

Тя не реагира. Лицето й бе каменно, а очите ледено сини. Накрая произнесе хладно:

— Нека си спестим общите приказки, съгласен ли си? Не съм дошла тук да си разменяме любезности.

— Исках само да те успокоя, мила моя. — Леката усмивчица отново заигра на устните му.

Щом чу тези думи и улови усмивката на превъзходство, изписана на лицето му, у Ники нещо се прекърши. Скръбта, страданието и болката се сляха в едно, превърнаха се в неудържима ярост и тя избухна:

— Ах ти, гадно копеле! Защо постъпи така? Как можа да извършиш толкова ужасно нещо? Кой ти позволи да нараняваш така жестоко майка си и мен? Знаеш ли каква огромна мъка ни причини? Ние страдахме за теб, коравосърдечен нещастнико! Не мога да си простя, че съм могла да те обичам! Мразя те за това, което направи!

Чарлс видимо се сепна от пороя гневни думи, от злъчния й тон и върху здраво стиснатите му челюсти трепна малко мускулче. Той обаче не каза нищо в своя защита, само продължи спокойно да я наблюдава.

Сълзи на гняв и оскърбление се стичаха по бузите на Ники. Изведнъж тя скочи и се нахвърли върху него. В изблик на неочаквана сила започна да го налага с юмруци по гърдите и лицето.

Войнственото й поведение изненада Чарлс, за миг той се олюля от нестихващите удари, но бързо се съвзе и я хвана за китките.

— Престани, Ники! Чуваш ли ме, спри! Абсурдното ти поведение няма да ни доведе доникъде. Наредих да те доведат тук, за да ти кажа нещо, да ти обясня…

— Поръчал си да ме следят! — изкрещя тя.

— Не е вярно!

— Наредил си да ми претърсят стаята, противно същество такова!

Той се поколеба за миг, след това очевидно реши да поеме върху себе си последното обвинение.

— Абсолютно вярно е, аз наредих. Но да те следят? — Той поклати отрицателно глава — Не, не. Решително не. Никога не съм нареждал да те следят.

Тя не обърна внимание на обясненията му.

— Инсценира самоубийство и избяга, за да заживееш нов живот — продължаваше да го засипва с укори тя. — Жалка постъпка на страхливец! Безсъвестна постъпка. Не знам защо си го сторил, но какъвто и да е бил мотивът ти, нищо не е в състояние да те оправдае…

— Нямах избор — прекъсна я той с ледено спокоен глас, недопускащ възражение. — Направих всичко това, защото нямах избор.

— Човек винаги има избор!

— В конкретния случай нямах. Беше въпрос на дълг.

— На дълг! — възкликна тя с изтънял глас. Много ми е трудно да повярвам. Дълг към какво?

— Позволи ми да ти обясня защо постъпих по този начин и тогава може би ще разбереш и ще ме оставиш на мира.

Тъй като тя не продума, Чарлс добави:

— Излагаш ме на опасност, Ники.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ме караш да рискувам живота си. Тръгнала си да обикаляш света и да задаваш въпроси за мен, като показваш снимката ми на най-различни хора. — Гласът му изведнъж стана по-нисък, почти заговорнически, и той я прониза с поглед. — Никой не бива да знае, че съм жив, дори майка ми.

Ники остана поразена от това, което чу, но не отрони звук, само го изгледа с любопитство. Поначало беше скептично настроена към всяка негова дума.

— Ела, седни тук и се опитай да надмогнеш яда си — подкани я Чарлс.

— Ще ми трябва доста време.

— Значи така — промърмори той. — А няма ли да се постараеш да се успокоиш поне малко, за да можеш да ме изслушаш внимателно? Гневът само ти пречи да узнаеш истината.

— За бога, Чарлс, искаш прекалено много от мен!

Изведнъж той пусна китките й и ръцете й увиснаха.

Ники ги повдигна, огледа ги и започна да ги масажира, целите бяха зачервени и подути.

— Виж само какво направи!

— Съжалявам, Ники — заоправдава се Чарлс. — Никога не съм си знаел силата. Моля да ме извиниш за малко, ей сега ще се върна. — И той излезе през страничната врата.

Ники се облегна о стената и усети, че краката й се подкосяват. Продължаваше да трепери, гневът й все още не бе стихнал. Всъщност това бяха единствените емоции, които изпитваше в този момент — останали й бяха само яростта и омразата към Чарлс Девъру. Иначе той й беше напълно безразличен.

Малко по-късно Чарлс се върна, следван от млад човек, но не беше Хавиер. Носеше на поднос бутилка газирана вода с две чаши и когато мина покрай Ники, я лъхна остър мирис на мъжки одеколон. Веднага го разпозна и изтръпна.

Чарлс забеляза реакцията й и когато останаха сами, попита:

— Защо направи такава физиономия, когато влезе Пиер?

— Защото това е човекът, който е влизал в стаята ми.

— Откъде знаеш? Видяла си го да излиза оттам?

— Не, но го усетих по миризмата.

Чарлс се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Одеколонът му. Целият ми апартамент миришеше на неговия одеколон.

Чарлс се смръщи още повече.

— Твърде млад е — промърмори той под носа си. — Неопитен и небрежен. — Замисли се за миг, след което каза тихо: — Пиер не намери нищо.

— Защото не е имало какво да намери — забеляза Ники. — Освен снимките, но те бяха у мен.

Чарлс се направи, че не е чул за снимките. Само рече:

— Седни тук, Ники. Раздразнението ти с нищо няма да помогне. Опитай се да отпуснеш сърцето си, за да можем да разговаряме като цивилизовани, разумни хора.

Ники не се помръдна, само го гледаше напрегнато. Беше сигурна, че гневът й е напълно оправдан; натрупвал се бе цели три години. Не съжаляваше нито загдето беше избухнала, нито че му бе изкрещяла в очите всичко онова, което мисли за него. Беше прав само в едно — трябваше да се контролира и да го остави да говори, да разкаже какво точно се бе случило.

— Ела, Ники. — Посочи й най-близкия стол. — Няма ли да седнеш? — Докато я подканяше, се разположи, взе бутилката и си наля газирана вода. — Искаш ли да я опиташ?

— Благодаря, с удоволствие. Тук е доста горещо.

Той стана, отиде бързо в ъгъла и включи вентилатора. След това й сипа вода и отпи няколко глътки от своята чаша.

Ники продължаваше да го наблюдава. Нима това бе човекът, в когото беше влюбена и за когото смяташе да се омъжи? Беше спала с него, изпълнявала бе всичките му желания, споделяла бе всичко, а сега го чувстваше абсолютно чужд.

Седна, отпи глътка вода и рече:

— Вече съм по-спокойна, Чарлс. Слушам те.

— Това, което ще ти кажа, е абсолютно поверително и не бива да го съобщаваш на никого. При никакви обстоятелства. Дори на майка ми.

Ники запази пълно мълчание и той продължи:

— Обещай, че няма да издадеш, че съм жив, и няма да разказваш на никого това, което сега ще чуеш, най-малко на майка ми.

— Не съм сигурна дали ще съм в състояние да изпълня желанието ти.

— В такъв случай се боя, че няма да мога да ти кажа нищо.

— Ами Ан, защо тя не трябва да знае?

— Защото, ако разбере, че съм жив, непременно ще поиска да ме види, а това е невъзможно. Твърде опасно е за нея.

— Но защо?

Без да отговаря на въпроса й, той настоя:

— Ако ми обещаеш и дадеш честна дума, ще ти кажа всичко. Или поне ще ти обясня защо инсценирах самоубийство и изчезнах.

— Добре, обещавам. Няма да казвам на някого, че си жив, включително и на Ан. Нито ще споделям това, което ми довериш сега.

— На никого в света, Ники. Повтори.

— На никого в света. Обещавам.

— Надявам се, че ще изпълниш обещанието си. Зная, че е присъщо за теб да държиш на думата си. Искам само да поясня, че дейността ми е свързана със службите за сигурност. С британската национална сигурност.

Ники се наведе малко напред и присви очи.

— Казах вече, че няма да изрека нито дума.

— Добре тогава. — Чарлс се настани по-удобно на стола си и промълви: — Аз съм английски агент.

Това беше последното нещо, което Ники очакваше и макар че бе силно шокирана, постара се да не се издава. Защо ли никога не ми е идвало наум за тайните служби, помисли си тя, но каза твърдо:

— Значи работиш в МИ-6, така ли?

— По-точно в един специален отдел на СРС.

— Какво означава СРС?

— Секретна разузнавателна служба, нещо подобно на МИ-6. Инсценирах самоубийство и изчезнах, защото ми се налагаше да придобия нова самоличност.

— Но защо?

— Новата самоличност ми беше необходима, за да бъда внедрен в една разузнавателна служба.

— Нима искаш да кажеш, че си шпионин?

— Да, тъкмо това исках да кажа.

— А коя е тази разузнавателна служба, в която си внедрен?

— Е, прекрасно знаеш, че не мога да ти кажа, Ники. Хайде, напрегни малко умната си главичка — подкани я той с напевния си глас.

— Разбирам — кимна тя. — Откога си в бранша?

— От доста отдавна. По-точно от петнайсет години, от двайсет и пет годишна възраст.

— Значи, когато се запознахме, ти вече си работил за английското разузнаване? — Ники сплете ръце и изведнъж разбра, че през цялото време, докато са били заедно, тя всъщност е познавала само една част от него.

— Да, така е — потвърди той.

— Но ние щяхме да се женим. Как смяташе да скриеш това от мен?

— Много лесно. Преди всичко ти беше изключително заета с работата си и нямаше почти никакво време за нищо друго освен, разбира се, за нас двамата. Освен това често пътуваше като военна кореспондентка. Откровено казано, не съм мислил, че ще проявяваш особен интерес с какво точно се занимавам, не е в природата ти. А и тайната ми бе напълно запазена в продължение на много години, тъй като имах чудесно прикритие — моята фирма за внос на вина.

— Но тя работеше толкова успешно — изненадано реагира Ники, — а доколкото ми е известно, от прикрития не се печелят пари.

— Това беше един от проблемите ми, Ники — усмихна се Чарлс. — Всичко, с което съм се захващал, винаги е просперирало. Моят пряк началник, шефът на разузнаването, обичаше да казва, че докосна ли се до нещо, то се превръща в злато. Ето защо още в началото се отказах от всякакъв друг бизнес и изцяло съсредоточих вниманието си върху фирмата за внос на вина, още повече, че тя ми служеше като чудесно прикритие.

— Да, сега разбирам, че тази работа наистина е била много подходяща за теб.

— Идеална. Можех да пътувам навсякъде и по всяко време. От момента, в който Крис Нелд ми стана съдружник, вече не бях вързан на бюрото си. Крис въртеше фирмата, а аз обикалях света, занимавах се със своите си работи и същевременно купувах вина.

— А на мен всичко ми изглеждаше в реда на нещата. — Ники леко се намръщи.

— Не само ти е изглеждало, но и действително беше така. Накрая, разбира се, компанията принадлежеше изцяло на Крис, тъй като той вършеше основната работа, но това беше удобно за мен, защото имах по-голяма свобода на действие.

— Крис знаеше ли, че си агент?

— Мили боже, не!

— Но не може да не си имал съучастник. Имам предвид някой, който ти е помогнал да инсценираш смъртта си и да напуснеш Англия.

— Естествено.

— Кой беше той?

— Прекрасно знаеш, че и на този въпрос не мога да ти отговоря.

— Може би някой агент?

Чарлс кимна с глава в знак на съгласие.

— А защо ти трябваше да симулираш самоубийство? Току-що каза, че си имал чудесно прикритие и че аз не съм проявявала прекален интерес към работата ти. Защо не се ожени за мен и не продължи предишната си дейност, Чарлс?

— Такова беше първоначалното ми намерение. Но няколко месеца преди да се оженим, научих, че се налага да отсъствам доста дълго. Трябваше като агент на СРС да бъда внедрен в чужда разузнавателна служба и да премина на дълбоко прикритие — обясни той. — Всички разбирахме, че за да има успех, мисията трябва да продължи години, вероятно много години. При тези обстоятелства ми се стори, че ще е по-добре да изчезна, преди да сме се оженили, отколкото след това.

— Разбирам. Но защо именно ти, Чарлс? Защо не някой друг британски агент?

— Защото притежавам специални дарби, както и умения в определени области, а и перфектно владея чужди езици. Защото бях най-подходящият вариант. Освен това за Британската национална служба за сигурност беше жизнено необходимо да бъда инфилтриран във възможно най-кратък срок. Знаеш много добре, че тези неща не стават за един ден. Необходимо е време, за да се спечели доверието на хората. — Отпи глътка вода и продължи: — Както вече ти казах, всички бяхме убедени, че ще трябва да работя под дълбоко прикритие много, много години. Ето това е всичко, съвсем накратко.

— Значи ти си пожертвал нашия съвместен живот — съвсем тихо изрече Ники, като го гледаше в очите.

— Налагаше се, в името на моята родина, на убежденията ми. — Погледът му омекна и на лицето му се изписа тъга.

Тя мълчеше и не помръдваше.

— Ако това може да ти бъде някаква утеха, искам да ти кажа, че наистина много те обичах. — Щеше му се да добави, че все още я обича, но не посмя, а и бездруго моментът не беше подходящ.

— Ти ме огорчи дълбоко, Чарлс.

— Зная. Би ли могла да ми простиш?

— След като вече ми каза истината, мисля, че да. Всъщност вече съм ти простила. — Тя го погледна изпитателно. — Майка ти преживя много тежко този удар.

— Да…

— Но сега се чувства по-добре. Сгоди се за Филип Роулингс.

— Зная, видях обявата във вестник „Таймс“. Той искаше отдавна да се ожени за нея. Сигурно е много щастлив.

— И двамата са щастливи.

— Бих искал да те попитам нещо, Ники. Как разбра, че съм жив? И как, по дяволите, успя да намериш тази моя снимка, имам предвид снимката, която отговаря на сегашния ми външен вид?

— Съвършена случайност. — И тя се впусна в подробни обяснения. Когато свърши, той учудено поклати глава.

— А аз дори не съм знаел, че тази проклета камера е била насочена към мен. Когато стана данданията, аз обядвах с мой приятел близо до площада, където се провеждаше митингът. Чуха се изстрели. Аз и приятелят ми веднага изтичахме да видим какво става. Разбира се, забелязах телевизионната камера и би трябвало да последвам инстинкта си и моментално да изчезна. В такива случаи обикновено съм много по-предпазлив.

Ники поклати глава и продължи:

— Променил си се доста с тези мустаци и боядисана коса. Само очите ти са същите, все така зелени.

— Имам кафяви контактни лещи — призна той, — но в случая реших, че е излишно да ги слагам. Ала нека не се отклоняваме. Кажи ми какво те отведе в Атина, Ники?

— След като преди две седмици прекарах уикенда си в Пулънбрук, реших да отида в Рим, защото именно оттам беше излъчен филмът. Надявах се да попадна на някаква следа, която би могла да ме насочи към теб. По любопитно стечение на обстоятелствата секретарката на шефа на нашето бюро те позна по снимката. Спомни си, че те е срещнала, на атинското летище.

— Ах, да, — навярно това е красивата американка, на която помогнах за багажа.

— Точно така.

— Значи от Рим си заминала за Атина — повтори той — и си тръгнала да разпитваш за мен из големите хотели.

— Ти си бил там, нали? Искам да кажа, че не си преминал транзит, така ли е?

— Да. Прекарах два дни в Атина.

— И беше отседнал във Вулиагмени. — Ники се дръпна назад, изучавайки го с поглед.

— Не. Но прекарах известно време там с един агент. Имахме няколко обяда и една вечеря. Същевременно живеех на сигурно място в града.

— А това място тук сигурно ли е?

— Да.

— Но нали не живееш тук?

— Не.

— А след като пристигнах ли разбра, че съм в Мадрид, или имаше предварителна информация, че се каня да идвам?

— Знаех, че си в Атина от момента, в който си започнала да се интересуваш за мен, научих също и че си отпътувала за Мадрид. Винаги бях с една крачка по-напред от тебе, Ники.

— Да, сега разбрах. Съобщил ти е някой от персонала в хотел „Великобритания“. Може би Коста? Или Аристотел? Или пък господин Зулакис от Вулиагмени?

— Не мога да ти кажа. Впрочем защо реши така внезапно да отлетиш за Мадрид? Какво ти подсказа, че съм тук?

— Нямах никаква представа, че си в Мадрид, Чарлс. Исках само да се срещна с испанския ти партньор. Надявах се той да потвърди, че човекът на тази снимка си ти. Или пък да го отрече.

— Преди малко спомена, че дори майка ми не ме е познала — възкликна той. — Това не ти ли беше достатъчно?

— Не. През цялото време имах някакво вътрешно чувство, че си жив. Интуиция или както щеш го наречи.

— Да, ти действително притежаваш това качество. Интересува ме обаче нещо друго — след като реши, че съм жив, как си обясни изчезването ми?

— Първо трябва да призная, че не бях съвсем сигурна. След твоето така наречено самоубийство не последва скандал, значи не би било възможно да си въвлечен във финансова далавера. Тогава си помислих, че най-вероятно си замесен в някаква незаконна търговска операция и в даден момент си решил, че ще е най-добре да се изпариш и да заживееш нов живот.

— В каква незаконна операция мислеше, че съм замесен? — попита Чарлс и сви озадачено вежди.

— Ами търговия с оръжие или с наркотици — рече тихо тя.

— Ей богу, Ники, явно не си имала особено високо мнение за мен.

— А как мислиш, бих ли могла, Чарлс?

Той стана, закрачи нервно напред-назад из стаята, после седна отново.

— Смущава ме обстоятелството, че според теб в Мадрид някой те е следил. Сигурна ли си в това?

Тя сви рамене.

— Не, не съм абсолютно сигурна.

— А какво те накара да мислиш, че те следят?

— Вчера сутринта, докато разговарях с портиера, един човек се въртеше около мен. Малко по-късно едва не се сблъсках отново с него в търговския център под хотел „Палас“. Същата вечер на излизане от „Прадо“ го видях още веднъж, но той не ме забеляза и аз успях да се измъкна.

— Да, ясно. А би ли могла да го опишеш?

— Разбира се. Беше определено испанец, в това съм напълно сигурна. Добре облечен, среден на ръст, с пригладена назад черна коса. Около четирийсетгодишен, неизменно с пура в уста.

— А по какво съдиш, че е испанец?

— Ами по външния му вид. Освен това го чух да говори на испански с портиера.

— В хотела ли беше отседнал?

— Не зная.

— Много е възможно да не те е следил специално, а просто да е бил някой местен Дон Жуан, който си пада по красиви блондинки и се е опитвал да те сваля. Съвсем не е рядко явление.

— Не се ли безпокоиш, че чрез мен би могъл да открие и теб?

— Не, сигурен съм, че това е невъзможно.

— Има и още нещо. Снощи телефонът ми звънна, но когато вдигнах слушалката, не отговори никой. Веднага направих справка при телефонистката и установих, че действително някой ме е търсил.

— Аз те търсих.

— А защо не каза нищо?

— Имах намерение да ти предложа да се срещнем, но в последния момент се отказах. Помислих, че може да се изплашиш и затова предпочетох да изчакам до следващата сутрин.

— В Мадрид ли живееш?

— Не.

— А къде тогава?

— Навсякъде и никъде. Просто блуждая, старая се да не се задържам дълго на едно и също място.

— От съображения за сигурност ли?

— Може и така да се каже.

— Много съжалявам, че те изложих на опасност, Чарлс, като питах за теб и показвах снимката ти. Щеше ли чуждата централа да нареди да те убият, ако бе разбрала, че си внедрен шпионин?

— Разбира се — усмихна се той, — те нямат особени скрупули. Но такава е шпионската работа. Кой е казал, че е безопасна?

Ники отвори ръчната си чанта и извади снимките, които носеше.

— Искам да ги имаш за спомен — рече тя и му ги подаде.

— Благодаря ти, Ники. — Накъса ги на парченца и ги остави в подноса.

— Трябва да ми вярваш, Чарлс. Никога няма да кажа, че съм те виждала, нито пък ще споделя това, което ми довери.

— Да, зная. Сега двамата сме заговорници и съм сигурен, че ще запазиш тайната ми.

— Само като си помисля, че бих могла да проваля цялата операция… — започна тя, но внезапно млъкна, като хапеше устни.

— Вярно е — съгласи се той. — Действително би било ужасно, защото, за да подготвим всичко както трябва, ни бяха необходими няколко години. Но ти не се тревожи. Сигурен съм, че нищо лошо не се е случило. Ако беше станал провал, досега щях да съм научил. По-скоро изобщо нямаше да съм тук и да водя този разговор с теб. Просто щяха да ме ликвидират.

Тази мисъл смрази кръвта й и тя не пророни дума. Едва след няколко минути заговори:

— Стана дума за оня човек, който ме следеше… Искаш ли да проверя дали е отсядал в хотела? Би могъл да ми се обадиш по-късно…

— Не, не, Ники. В никакъв случай не желая да се замесваш в моите работи. Не се тревожи, ще науча кой е бил този мъж. Разполагам със собствени средства и канали. Остави на мен. Не е за теб този занаят. Разбра ли ме добре?

— Да.

— В света на разузнаването и контраразузнаването нещата не са такива, каквито изглеждат. Дори би могло да се каже, че всичко е преобърнато с главата надолу. — Чарлс леко въздъхна. — Никога не знаеш кой какъв е. — Изопна се на стола и добави: — Искам незабавно да напуснеш Мадрид.

— Възнамерявам да пътувам още утре.

— Много добре, Ники. Ще бъда по-спокоен, когато знам, че си далеч от мен и нищо не те застрашава.

Ники разбра, че нямат какво повече да си кажат, и рязко се изправи.

— Мисля, че е време да тръгвам. — И тя пристъпи към овалната врата, която водеше към антрето.

Чарлс също стана и я последва.

Ники се обърна, изчака го да се приближи и прошепна:

— Радвам се, че се срещнахме, Чарлс. Мисля, че много неща ми се изясниха.

— Да, и аз се радвам, Ники. — Изгледа я внимателно и се усмихна. — Красива си както винаги.

Тя поклати глава, ала не бе в състояние да реагира.

— Сигурно продължаваш да обикаляш света и да правиш репортажи за разни произшествия и тям подобни, но както забелязвам, още не си омъжена. Или поне не носиш халка. Все пак не си ли омъжена?

— Не, не съм.

— А имаш ли си някой?

— Да, имам, съвсем отскоро.

— Обичаш ли го?

— Мисля, че да. Не съм съвсем сигурна.

— Имаш ли намерение да се омъжиш за него?

— Не ми е правил предложение.

— Значи е пълен глупак. A ако ти направи, ще се омъжиш ли?

— Не съм мислила.

— Знаеш, че никога не бих могъл да ти причиня болка — промени темата на разговора Чарлс. — Въпреки това не ти се сърдя, че си наела собствена кола и шофьор.

— Стараех се да бъда предпазлива.

— И независима. Това е едно от нещата, които най-много съм обичал у теб.

Ники се извърна, но той я хвана здраво за ръката и я притегли към себе си.

Жестът му я сепна, но тя не се възпротиви. Остана така няколко секунди, защото добре разбираше, че той има нужда да почувства нейната близост. Усети как лудо бие сърцето му под тънката риза и си помисли: „Господи, нима той все още ме обича?“. Въздъхна дълбоко и леко го отблъсна.

— Време е да тръгвам — рече нежно тя и противно на волята си се повдигна на пръсти и го докосна по бузата. — Не се тревожи, никога няма да те предам, Чарлс.

— Вярвам ти, Ники. — Хвана я под ръка и я поведе към изхода. — Доверявам ти се с цената на собствения си живот.

 

 

Щом остана сама в апартамента си в хотел „Риц“, Ники се разрида.

Хвърли се на леглото и заплака така, че сърцето й едва не се пръсна. Беше й мъчно за Чарлс, за това, че бе избрал такъв опасен и изолиран живот, за самата нея и за всичко онова, което двамата бяха пропуснали, а биха могли да постигнат.

Мина доста време, докато се успокои и овладее. Дълго лежа подпряна на възглавниците, унесена в мисли за случилото се през последните няколко седмици. И съвършено естествено изпита остро усещане за вина, когато си спомни за ужасните грехове, които бе приписвала на Чарлс. Как би могла изобщо да помисли, че е криминален престъпник, контрабандист на оръжие, наркотрафикант? Би трябвало по-добре да го познава.

Да, той наистина бе пожертвал нея, любовта им, бъдещето им и бъдещето на децата, които евентуално биха имали. Но всичко това Чарлс бе извършил в името на благородна кауза. Тя би трябвало да се сети, че е нещо подобно, а не някаква мръсна сделка. В края на краищата семейството на майка му, известната фамилия Клифърд от Пулънбрук, винаги е било в служба на английската Корона. Чувството за дълг, чест и преданост към родината беше в кръвта му. Той просто вървеше по дирите на своите предтечи.