Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (28)

28

Ники разбра, че я следят, едва в петък привечер, когато на излизане от музея „Прадо“ беше спряла за малко под сенчестия му портал. Докато се колебаеше дали да се прибере направо в хотела, забеляза отново човека с черната пура. Беше го видяла за пръв път сутринта — застана до нея в момента, в който разговаряше с портиера, и запафка нахално в лицето й. Димът от пурата му се стелеше на талази и тя едва не се задави. Тогава портиерът му каза бързо нещо на испански — любезно, но с твърд глас — и той веднага се дръпна встрани. Щом като си свърши работата, Ники побърза да се измъкне от досадника и се пъхна в асансьора. Докато се качваше към апартамента си, тя го проклинаше наум, още повече, че кашлицата й не спираше.

По-късно, преди обяда с Питър Колис от мадридското бюро на Ей Ти Ен, тя реши да наобиколи „Галериа дел Прадо“, пасаж от магазини точно под хотел „Палас“. На излизане от един бутик забеляза отново човека с пурата. Беше застанал пред витрината, но когато тя го зърна, той извърна смутен поглед, завъртя се гузно и се шмугна в един магазин от другата страна на пасажа.

Ето го и сега, отново стърчеше само на няколко метра от нея, отсреща до статуята край малкия парк, и разговаряше с някакъв човек. От устата му беше провиснала неизменната пура.

Очевидно до този момент все още не я беше забелязал. А причината самата тя да го съзре толкова лесно несъмнено бяха плачещите деца. Увиснали на ръцете на младата жена, те деряха гърла с всичка сила. Притеснената им майка беше спряла до двамата мъже, а човекът с пурата й обясняваше нещо. Той сочеше нанякъде и непрекъснато жестикулираше.

Ненадейно от музея се изсипа група немски студенти, които говореха и се смееха шумно, и Ники веднага се присъедини към тях. Пресякоха заедно парка, а след това и Пасео дел Прадо.

Само след няколко минути Ники вече беше на Пласа де ла Леалтад, където се намираше хотел „Риц“ с прекрасната си градина. Човекът с пурата не се виждаше никъде. Всъщност това нямаше особено значение, тъй като той знаеше много добре къде е отседнала.

Ники взе ключа и няколкото оставени бележки и се упъти към асансьора, обсебена от мисълта за странния човек и за това, че някой следи всяко нейно движение. Някой? Та този „някой“ би могъл да бъде единствено Чарлс Девъру!

Щом влезе в апартамента, я лъхна аромат на непознат парфюм. Застана в средата на малката приемна и намръщено взе да се оглежда, стиснала здраво ключа от вратата. Подуши още веднъж — нямаше никакво съмнение, във въздуха се носеше силен мирис. Приличаше обаче по-скоро на мъжки одеколон, отколкото на дамски парфюм, така че отпадаше вероятността да е камериерката. Дали пък не бе идвал прислужникът? Но за какъв дявол? Не беше давала нищо за гладене. Оставаше вариантът до стаята да се е добрал непознатият човек. Но как? Не, това е глупост, помисли тя, за него би било много по-лесно да подкупи някого от обслужващия персонал. Баща й обичаше да казва: „Парите отварят всяка врата“.

Все пак, стига да е искал, е разполагал с достатъчно време и сам да влезе в стаята. За последен път го беше видяла около единайсет часа сутринта в търговския център, малко преди да се отправи към бюрото на Ей Ти Ен, откъдето трябваше да вземе Питър. Двамата обядваха в „Гран кафе де Хихон“, след което тя реши да се разходи до „Прадо“. В музея прекара няколко часа, прехласната пред картините на Гоя и Веласкес, така че почти през целия ден не беше в апартамента си.

Ники тревожно смръщи вежди и остави бележките, чантата и ключа върху малката масичка. Изпълнена с подозрение, влезе в спалнята и рязко отвори гардероба. Голямата й пътническа чанта, без която не тръгваше за никъде, бе килната на една страна, а тя си спомняше много добре, че преди да излезе, я бе поставила внимателно в ъгъла.

Грабна чантата и я занесе на леглото. Провери ключалката и забеляза, че е разхлабена. Очевидно някой я беше отварял и след това при опита си да я затвори я бе повредил. Тъй като бе сигурна, че преди да излезе, чантата й беше заключена, нямаше съмнение, че някой е влизал и е ровил в стаята й.

Ники прегледа внимателно съдържанието на чантата си — не липсваше нищо. Тефтерчето, магнетофонът и останалите неща бяха непокътнати. Паспортът, журналистическата и кредитната й карта, както и испанските й пари, бяха в бялата кожена чанта за през рамо, а в пътническата чанта беше оставила само едно портмоне с чужда валута. Провери и него и установи, че парите й не са пипани. Въпреки това беше сигурна, че чантата й е била претърсена, при това доста старателно. Освен че ключалката бе счупена, вещите й не бяха подредени по начина, по който ги беше оставила. Не беше на мястото си и магнетофонът.

Ники затвори чантата, прибра я в гардероба, изтича до шкафа в другия край на спалнята и започна да отваря чекмеджетата едно след друго. Отново се убеди, че някой е бъркал в нещата й, по простата причина, че бяха смачкани и разместени.

Върна се в хола с угрижен вид. Отпусна се на фотьойла, затвори очи и се опита да обмисли всичко още веднъж. Случайно съвпадение ли беше, че човекът с пурата се мярна няколко пъти днес пред очите й? Ако той наистина я следеше, значи Чарлс Девъру беше жив. Бе сигурна, че стаята й е била претърсвана — съществуваха достатъчно доказателства за това. И тя все повече се убеждаваше, че бившият й годеник е жив и здрав и преуспява някъде тук на континента.

Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Ако Чарлс действително беше наредил да я следят, за да е в течение какво върши и с кого се среща, и ако идеята да претърсят стаята й беше негова, значи е знаел, че е в Мадрид. Но откъде бе научил? От някое доверено лице в хотел „Риц“? Или от хотел „Великобритания“ в Атина? Очевидно беше само едно — искал е да разбере какво е замислила, при това на всяка цена.

Дойде й наум и друго: възможно бе да е сметнал, че тя готви някакво предаване за него. Беше му известно, че преди да стане военен кореспондент, Ники бе правила анкети, което всъщност беше и първата й специалност. Но в такъв случай се потвърждаваше нейното предположение, че Чарлс се занимава с нещо, което заслужава специално разследване. Някаква незаконна дейност. Нещо голямо. Но какво би могло да бъде това голямо, незаконно нещо, от което се правят много пари? Контрабанда на оръжие? Наркотици? И за какво, по дяволите, му е притрябвало да печели още? Та той беше вече достатъчно богат. Все пак мисълта, че се е захванал с бизнес, свързан с печеленето на много пари, не я напускаше.

Освен ако не бе нещо друго, нещо съвършено различно. Беше споделила подозренията си с Арч още в Рим. Но какво би могло да бъде то?

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. Тя отиде до бюрото и вдигна слушалката.

— Ало?

— Ники, на телефона е Питър. Не те намерих преди малко и ти оставих бележка. Прочете ли я?

— Извинявай, Питър, но току-що се прибрах и още не съм я видяла.

— Няма значение. Еми и аз те каним на вечеря. Свободна ли си?

— Да, ще дойда с удоволствие. Ще ми бъде много приятно да се запозная с жена ти. Но виж какво, Питър, не се чувствай задължен да се грижиш за мен…

— Държим да дойдеш — прекъсна я той. — Поканили сме и други познати. Ще отидем в прочутия Жокейски клуб.

— Да, чувала съм за него.

— Ще те взема към осем и половина, като първо ще се отбием да пийнем нещо вкъщи. Страхувам се, че самата вечеря няма да е по-рано от десет, дори десет и половина. Когато си в Мадрид, живей като мадридчаните. До скоро, Ники.

— Ще те чакам, Питър.

Едва бе затворила, и телефонът звънна отново.

— Ало?

— Здравей, Ник, аз съм — чу гласа на Клий. — Жан-Клод ми предаде, че си ме търсила.

— Клий! Здравей, скъпи. Да, действително позвъних, за да ти съобщя къде се намирам. Ти как си? Откъде се обаждаш?

— Чувствам се отлично и се намирам в Берлин, в хотел „Интерконтинентал“. Предадоха ли ти бележката ми?

— Да, макар че току-що се прибрах и още не съм я прочела.

— Ники, имам страхотна новина!

Стори й се, че вълнението му се предава по жицата.

— Какво има? Кажи ми!

— Йойо! Имам новини от Йойо, Ник.

— О, Клий, да благодарим на Бога. Надявам се, че е добре. Къде се намира? В Париж ли е?

— Е, по-спокойно де — засмя се Клий. — Не мога да отговоря на всичките ти въпроси наведнъж. Добре е. В Хонконг е, но много скоро ще пристигне в Париж. Най-късно в края на седмицата.

— Но това е чудесно. — Очите й неусетно се наляха със сълзи на облекчение и благодарност, че момчето е живо и здраво. Беше толкова развълнувана, че известно време не можа да отрони дума.

— Чуваш ли ме? — запита Клий.

— Да, просто не съм на себе си от радост — преглътна сълзите си Ники. — Това е всичко.

— Разбирам какво ти е. И аз реагирах по същия начин, когато чух за пръв път новината от Жан-Клод.

— Значи ти лично не си разговарял с Йойо?

— Не, обадил се е от нашето бюро в Хонконг и е казал, че ще ме потърси веднага щом пристигне в Париж.

— Та това е чудесно, Клий. Може би ще успеем да се видим всички заедно още в понеделник.

— Може би. Представи си какво ще бъде. В колко часа ще пристигнеш в Париж, Ник?

— По всяка вероятност късно следобед.

— Значи ще вечеряме заедно. Само двамата. А може би и с Йойо, ако е пристигнал и ако не е прекалено уморен.

— Горя от нетърпение да го видя — промълви Ники. — Тебе също.

— И аз, скъпа.

След като затвориха телефона, Ники остана за миг с ръка върху слушалката. Клий беше толкова радостен заради Йойо, че дори пропусна да я попита какво точно прави в Мадрид. За нейно голямо облекчение той вероятно смяташе, че е ангажирана служебно.

 

 

По-късно същата вечер, тъкмо когато се гримираше, телефонът рязко иззвъня. Ники вдигна слушалката.

— Ало, кого търсите?

Никой не отговори.

— Ало? — попита тя, този път малко по-остро. Нещо прещрака и телефонът изключи. Без да губи секунда, Ники звънна в централата. — Тук е Ники Уелс от апартамент седемстотин и пет. Телефонът ми току-що звъня, вдигнах слушалката и попитах кой е, но никой не ми отговори. Бих искала да зная търсил ли ме е някой.

— Да, госпожице Уелс, аз ви свързах — отговори телефонистката.

— А разбрахте ли кой се обади?

— Не за съжаление. Беше мъжки глас. Вас търсеше.

— Благодаря ви. — Ники остави слушалката и отиде в банята да си направи косата. За миг отпусна ръце и се вгледа в огледалото с невиждащи очи. Потънала изцяло в мислите си, не можеше да се освободи от натрапчивата идея, че някой продължава да я следи. Тогава си спомни думите на Арч, че когато човек реши да си смени самоличността, той прави всичко възможно да не бъде разкрит. Никога. Спомни си и за предупреждението му, че се излага на голяма опасност. Но дали беше така в действителност?

Ники отново се замисли за Чарлс Девъру. Арч отдавна бе забелязал, че е суров и безмилостен. Това беше самата истина. И тя бе прозряла тези черти в характера му.

Изведнъж я обзе смътно безпокойство. Да, може би наистина се намираше в опасност.

 

 

Новината за Йойо повдигна духа на Ники и изцяло засенчи проблема Чарлс Девъру.

На вечерята с Питър и Еми Колис предния ден беше весела и жизнерадостна. Дори тревожната мисъл, че се намира в опасност, подсказана й от Арч, поизбледня в съзнанието й. Сега, в тази топла съботна утрин, всички зли демони, които я измъчваха, бяха прогонени от доброто й настроение, от ярката слънчева светлина и невероятно красивото тюркоазено небе, на което лекият, сух кастилски въздух придаваше особен блясък и яснота. Вдъхваше й спокойствие и приятното оживление в големия изискан хотел, чувстваше се сигурна сред приветливата делнична атмосфера, която я обгръщаше.

След телефонния разговор с Клий Ники мислеше само за Йойо. Фактът, че бе успял да избяга в Хонконг стопи тревогата й, сякаш се бе отърсила от тежко бреме. Същевременно искаше час по-скоро да узнае за всичко, което му се бе случило през последните три месеца, откак не се бяха виждали.

Гореше от желание да види и Клий. Вече няколко седмици бяха разделени и сега като че още повече ценеше връзката си с него. Изпитваше остра нужда от топлотата и интелигентността му, копнееше за неговата любов, привързаност и съчувствие.

Ники допи кафето си. След това се отпусна на стола и се огледа. Ресторантът, в който закусваше, бе закътан сред красиви дървета, придаващи особена прелест на хотел „Риц“. Макар че се намираше в сърцето на Мадрид, градините му го ограждаха със спокойствие и очарование — те бяха същински оазис сред шумната и многолюдна испанска столица.

Ники погледна към невероятно синьото и безоблачно небе. Слънцето вече беше високо и скоро щеше да стане непоносимо горещо. Въпреки че се намираше под сянката на дърветата, тя беше доволна, че е само по тънка лятна рокля и сандали. В този град умението да се обличаш леко имаше особено значение.

— Сеньорита Уелс?

Ники се извърна и видя момчешкото лице на едно пиколо от хотела.

— Да, какво има?

— Това е за вас. — В ръцете си държеше малък сребърен поднос с един плик върху него. Наклони се към нея с обигран жест и й се усмихна.

Ники извади няколко песети, постави ги върху подноса и взе писмото, като му благодари.

Пиколото погледна доволно парите и ги прибра в джоба си.

— Благодаря ви, сеньорита.

Ники разгледа писмото с интерес, като се чудеше от кого ли би могло да бъде. От Питър? От двойката мадридчани, с които се бе запознала предната вечер? Бяха симпатични млади хора, искаха да я поканят на разходка извън града през уикенда. Името и адресът на хотела бяха ясно изписани, но липсваше подател.

Скъса плика, извади листа и в момента, в който видя красивия и обработен почерк, замръзна на мястото си. Не би могла да сбърка — бележката беше от Чарлс Девъру.

„Драга Ники, след като ме търсиш толкова упорито, смятам, че е наложително да се срещнем. Човекът, донесъл бележката, ще те чака във фоайето. Поръчал съм му да те вземе и да те доведе при мен. Ч.“

Ники погледна към градината с вкаменено лице. Стисна здраво бележката в ръцете си и преглътна. Гърлото й беше пресъхнало. Прочете я още веднъж. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че бе написана от Чарлс Девъру. Освен характерния почерк, само той би могъл да употреби такъв безапелационен език.

Значи през цялото време съм била права, помисли си тя. Знаех си, че е така. Още от първия момент, в който видях предаването на Тони от Рим. С почуда забеляза, че не изпитва никакво удовлетворение от това откритие, само огромна тревога и неприятно чувство на тъга. Не толкова заради себе си, колкото заради Ан Девъру.

Докато държеше бележката и наблюдаваше човека, който трябваше да я отведе при Чарлс, си спомни нещо важно. Предната вечер беше стигнала до извода, че се намира в опасност. Щом е така, можеше ли сега да си позволи да тръгне с един непознат? По време на работата й като военен кореспондент много пъти се бе случвало животът й да е застрашен, но нито веднъж не се уплаши. Още като дете знаеше, че е храбра по природа. От друга страна, не й се щеше да дава воля на прекаленото си любопитство, както и на стремежа си на всяка цена да узнае истината. Просто нямаше желание да се излага на излишен риск.

Но аз нищо не рискувам, мислеше си тя. Какъвто и да е Чарлс Девъру, той не е убиец. Дълбоко в себе си беше сигурна, че Чарлс никога не би й причинил болка, не би допуснал дори косъм да падне от главата й; в това беше абсолютно сигурна. И все пак нямаше да е зле да бъде малко по-предпазлива.

Искаше й се Питър Колис да е тук и той да я придружи. Би могъл да я откара със собствената си кола и да я изчака навън, докато разговаря с Чарлс. За съжаление Питър и Еми бяха на гости при свои приятели извън Мадрид.

Налагаше й се да се оправя сама. Друг изход нямаше.

Ники прекоси фоайето и се отправи към портиера Енрике.

— Добро утро, сеньорита Уелс. С какво бих могъл да ви бъда полезен? — попита той любезно.

— Имам нужда от кола и шофьор, и то незабавно. Предпочитам шофьорът да говори английски, много ви моля.

— Лесна работа, сеньорита, веднага ще поръчам. За колко време ще ви е необходима колата?

— Не мога да кажа със сигурност. Най-малко два-три часа, а може и цял ден. Кога да я очаквам?

— Тя е вече тук, сеньорита Уелс. Имаме коли и шофьори, които са винаги на разположение на гостите на хотела.

— Чудесно. Преди малко някой е донесъл писмо за мен. Предполагам, че още ме чака.

— Да, ето го там — посочи с ръка Енрике.

Ники проследи жеста му. В дъното на фоайето видя добре облечен млад мъж.

— Благодаря — рече Ники на старши портиера и се запъти към мъжа.

— Казвам се Ники Уелс — представи се тя. — Говорите ли английски?

— Да. — Младият мъж кимна утвърдително.

— А как се казвате?

Настъпи кратка пауза, след което той рече:

— Хавиер.

— Много добре, Хавиер. — Показа му плика. — Вие ли го донесохте?

— Да.

— И трябва да ме заведете при човека, който го е изпратил, нали така?

— Да. Той ви очаква.

— Отлично. Тогава да тръгваме. Само че аз ще бъда със собствена кола и шофьор.

— Не ви разбирам. Аз имам кола и ще ви закарам, сеньорита Уелс.

Ники поклати глава.

— Не. В никакъв случай. Предпочитам да ползвам самостоятелна кола, иначе няма да дойда — рече твърдо тя и лицето й придоби суров израз.

Хавиер веднага разбра, че Ники няма да направи компромис, поколеба се известно време, без да знае как да постъпи, и накрая каза:

— Добре, почакайте, моля. Само ще звънна един телефон.

— Чакам — хладно отговори Ники. Беше й ясно, че ще се опита да се свърже с Чарлс. Проследи го с поглед, докато прекосяваше фоайето и се оглеждаше за телефон.

След няколко минути той се върна.

— Всичко е наред. Можем да тръгваме. Следвайте ме.

Щом тя се настани удобно в колата, шофьорът на име Хосе отиде при Хавиер и го заговори.

Ники ги наблюдаваше през отворения прозорец, чуваше гласовете им, но не разбираше нищо, тъй като говореха на испански.

След малко Хосе се върна, освободи спирачките и завъртя ключа.

Потеглиха плавно и когато се отдалечиха от хотела, Ники попита:

— Хавиер обясни ли ви къде отиваме?

— Да, сеньорита. В един район близо до арената.

— Арената ли?

— Да, да. Мадридската арена за борба с бикове, известната „Пласа де Торос де лас Вентас“. Не е много далеч, двайсетина минути, а може и половин час. Зависи от трафика.

— Да, сега разбирам.

— Познавате ли арената, сеньорита? Били ли сте на корида?

— Да, преди няколко години. — Тя си спомни времето, което прекараха с Чарлс в Мадрид, няколко седмици преди годежа им. Дон Педро ги заведе на борба с бикове през един неделен следобед.

— Как ви се стори, хареса ли ви? — попита Хосе и се усмихна.

— Да, беше интересно.

Ники се облегна на седалката и в съзнанието й изплува споменът за онзи дълъг уикенд, когато двамата с Чарлс бяха останали за четири дни в Мадрид, и сега отново си го представи увлечен и въодушевен, какъвто беше тогава. Действително градът беше модерен, благоденстващ и изпълнен с живот. Хората живееха пълноценно, а, изглежда, това му харесваше — и нощният живот, и всичко останало. Напълно възможно беше да е предпочел да се установи тук за постоянно, пък в Рим да е бил само на кратко посещение. Вероятно става дума за наркотици, помисли тя, като направи връзка между Испания и Южна Америка с техния общ език и историческо наследство. Но независимо от лъскавата си фасада и Мадрид, като всеки голям град, имаше своите проблеми. Неотдавна бе прочела някъде, че всеки втори ден тук има смъртен случай от отравяне с хероин.

Дали Чарлс беше свързан с наркотрафика? В това ли се състоеше тайната на неговото изчезване? Затова ли инсценира самоубийство и избяга в чужбина, за да започне нов живот? Много скоро щеше да узнае отговорите на всички тези въпроси.

Половин час по-късно Хосе спря зад Хавиер в една странична уличка, пред кафява тухлена сграда. Докато й помагаше да слезе от колата, тя му каза:

— Моля, изчакайте ме. Възможно е да се забавя.

— Да, да, разбирам. Няма да мръдна оттук. Ще стоя, ако трябва, цял ден.

Ники кимна в знак на съгласие:

— Мисля, че няма да ми отнеме повече от два часа — рече тя и тръгна към Хавиер, който вече я чакаше на входната врата.

— Нали това е мястото? — попита тя, като го гледаше в очите.

— Да, той ви чака тук. — Хавиер отвори вратата и я пропусна пред себе си.

Когато, следвайки го, прекосяваше малкото фоайе към асансьора, Ники изпита силна възбуда. Не знаеше какво й предстои и усети, че устните й пресъхват.