Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (26)

26

Ники окачи слушалката и постоя така още няколко минути, леко намръщена.

Арч Левърсън беше последният човек, когото очакваше да намери в Рим, и това доста я изненада, но сравнително бързо успя да се окопити. Все пак не знаеше какво обяснение да му даде, когато се срещнат. Трябваше на всяка цена да измисли нещо, тъй като нямаше как да му каже истината. Той и бездруго прекалено се тревожеше за нея; инстинктивно усещаше, че ще се опита да я накара да се откаже от задачата, която си бе поставила. Когато замина за Лондон, успя да го забаламоса с предаването за Маргарет Тачър, но този път се съмняваше, че ще повярва на измислицата й за някакъв материал, свързан с Европейската общност.

Ники въздъхна. За съжаление, след като Арч беше в бюрото на Ей Ти Ен заедно с Тони, не вървеше да задава въпроси за новините, излъчени миналата сряда. Очевидно се налагаше да отложи разговора си с Тони за утре, след като Арч отпътува за Капри.

До обяд нямаше други ангажименти и може би поради това изведнъж изпита усещане за неудовлетвореност — беше й неприятно, че трябва да търси с какво да си убие времето.

Рим й беше добре познат и нямаше настроение за туристически разходки. Много отдавна бе обиколила всички интересни места, при това съпровождана от възможния най-добър гид — нейния собствен баща Андрю Уелс.

Той обичаше Рим по същия начин, по който тя обичаше Париж — изпитваше към него някакъв духовен афинитет и още като дете Ники бе видяла Вечния град през неговия поглед.

Рим е люлката на цивилизацията, й беше казал той, когато бе дванайсетгодишна, достатъчно голяма, за да разбере лекциите му по история, които с готовност й изнасяше, докато се разхождаха из града. Тогава той й показа Испанските стъпала, фонтана Треви, катакомбите, градините на вила Боргезе, църквата „Свети Петър“, Ватикана и Сикстинската капела. По време на многобройните им пътувания до Италия баща й не я беше оставил да пропусне нищо съществено.

Обикновено, когато се намираше в страни, които познаваше добре, изпитваше истинско удоволствие да посещава свои любими места, свързани със стари спомени, но този път случаят не беше такъв. През последните пет дни съзнанието й бе изцяло изпълнено от загадката около Чарлс Девъру и сега вече знаеше, че няма да се успокои, докато не открие истината.

Ники въздъхна тежко, влезе в банята да вземе душ и си спомни, че наистина беше решила на всяка цена да си купи някакви обувки. Майка й предпочиташе един бутик на Виа Венето и тя прецени, че ще е най-добре да отскочи дотам преди срещата в бюрото на Ей Ти Ен.

 

 

Когато точно в един и половина Ники пристигна в бюрото с чифт нови обувки в ръце, Арч само погледна покупката и й намигна съучастнически.

Тони си беше все същият красавец — загорял от слънцето, сърдечен и бликащ от енергия. Прегърна я и я целуна поривисто, след това я запозна с новата си секретарка Дженифър Алън и с някои други служители в бюрото, които по-рано не беше срещала. После тримата се оттеглиха в кабинета на Тони, за да си побъбрят и разменят информация за последните събития.

Ники и Тони бяха близки още от първите дни, когато тя започна работа в Ей Ти Ен. Двамата мъже пък се познаваха дори от още по-преди, от съвместната им дейност в друга телевизионна компания.

— Също като в доброто старо време — забеляза Тони, когато излязоха от бюрото и се отправиха към любимата му тратория. — Убеден съм, че е най-добрата в Рим — с гордост обясни той, щом влязоха вътре.

По време на аперитива продължиха да разговарят оживено и да си разказват стари спомени. Обедът премина в атмосфера на непринуденост и сърдечност, с много смях, весели закачки и служебни клюки.

Ники се почувства спокойна и освежена в компанията на колегите си Тони и Арч. Разбираха се чудесно и й беше приятно и интересно да разговаря с тях. Макар и за малко, съвсем забрави историята с Девъру. За пръв път от няколко дни беше такава, каквато всички я познаваха.

Ала щом остана сама в стаята си в хотел „Хаслър“, мисълта за Чарлс отново я завладя. Докато се преобличаше за вечеря, реши този път непременно да разкаже всичко на Арч. Имаше нужда от съвет, от някого, който би могъл да й помогне с безпристрастно мнение и върху когото да прехвърли част от гнетящото я бреме.

 

 

— Кой би могъл да оспори, че си най-красивата жена? — възкликна Арч спонтанно, щом влезе в стаята й в хотел „Хаслър“ малко след осем часа.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

Арч я целуна по бузата, отдръпна се леко назад, огледа внимателно кремавия й копринен костюм и поклати одобрително глава.

— Тоалетът ти е много изискан.

— Уши ми го Полин Трижер.

Арч се взря с любопитство в кремавите й копринени обувки на високи токчета.

— И обувките ти ли са изработени от госпожица Трижер?

— Не, купих ги тази сутрин на Виа Венето — засмя се тя.

— Сигурно са ти излезли солено, ако в цената им се включи и самолетният ти билет от Лондон до Рим.

— Знаеш много добре, че не съм дошла тук, за да купувам обувки — не остана длъжна тя. — Макар че покрай другото не пропуснах и тази възможност. След малко ще ти обясня всичко, а сега какво ще кажеш за чаша бяло вино? За всеки случай поръчах една бутилка, но ако не искаш, веднага мога да поръчам нещо друго.

— Благодаря ти, предпочитам вино.

— Тогава седни, ще ти донеса една чаша — покани го Ники и отиде до малката масичка при прозореца. Наля вино в два кристални бокала и с елегантен жест му подаде единия.

Арч, който все още беше прав, допря леко чашата си о нейната, отпи една глътка и седна на дивана.

Ники се настани на един стол точно срещу него, отпи малко от виното, остави чашата на масата и се облегна назад.

— И така, обясни ми защо си в Рим, Ник — подхвана нетърпеливо Арч.

Ники не отговори веднага. Въздъхна дълбоко и едва след това промълви:

— Мисля, че Чарлс Девъру е жив и се намира в Рим. Трябва да разбера дали това е истина.

Арч рязко подскочи и едва не разля виното си. Беше толкова изненадан, че ченето му увисна и известно време не беше в състояние да говори. Накрая събра сили и запита:

— Сигурен съм, че не би ми казала това, ако не разполагаше с някакви конкретни доказателства. Какви са те? Слушам те!

— Миналата сряда видях случайно по телевизията един човек, който много приличаше на Чарлс Девъру — започна Ники и много бавно и подробно му разказа всичко, което знаеше.

Когато свърши, Арч измърмори:

— По-скоро съм склонен да се съглася с Филип Роулингс. Това, което казваш, звучи доста неубедително, Ник, по-скоро…

— Ще ти покажа снимките — прекъсна го тя и изтича до спалнята. След миг се върна, седна до Арч и разстла снимките на масичката за кафе. Взе една и рече: — Тази е от моя полароид. — После бързо посочи друга. — А тази, по-голямата, е направена с апарата на Дейв. Третата пък е плод на моето „фалшификаторско“ умение — боядисала съм черна косата на Чарлс и съм му добавила мустаци.

Арч разгледа много внимателно и трите фотографии.

— Действително съществува силна прилика, много силна прилика. Смятам, че имаш основание, Ник. И трите снимки вероятно са на едно и също лице. — След това се обърна към нея и добави: — Напълно е възможно човекът от филма да е Чарлс Девъру.

Зарадвана, Ники възкликна:

— Благодаря на Бога, че ме разбираш и че не смяташ това, което ти разказах, за измишльотина.

— Не, скъпа, та ти си едно от най-здравомислещите същества, които познавам.

— Благодаря ти, Арч. — Тя докосна ръката му в знак на признателност. — Високо ценя твоето мнение. В Пулънбрук имах чувството, че не съм на себе си.

Арч потърка брадичката си и я погледна многозначително.

— Отговори ми само на един въпрос, Ники. Защо според теб е притрябвало на Чарлс да инсценира самоубийство и след това да изчезне?

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Хората постъпват така обикновено, когато имат някакъв сериозен проблем. Да кажем, финансов.

— Но Чарлс никога не е бил финансово затруднен. Зная това от неговото завещание. Разбира се, има хора, които изчезват безследно и по други причини.

— Какви например?

— Ами когато изпаднат в депресия, макар че това не се отнася до него. Или ако са извършили някакво престъпление.

— Боже господи! — извика Арч. — Нима допускаш, че Чарлс е бил престъпник?

Тя сви рамене.

— Не съм мислила по този въпрос. Само се опитвах да ти изброя причините, поради които хората понякога предпочитат да постъпят по подобен начин и да започнат нов живот… хора убийци, наркотрафиканти, контрабандисти на оръжие, изпечени мошеници… — Ники стана, отиде до прозореца и погледна навън. След това се обърна и продължи: — Всъщност, Арч, запитвал ли си се някога в каква степен познаваме хората? Имам предвид доколко ги познаваме истински. Мисля, че дълбоко у всеки от нас се таи нещо, което самите ние просто не подозираме.

— Така е — промърмори Арч и приближи чашата до устните си, без да може да добави нищо.

— А не допускаш ли, че е бил хомосексуалист и че е искал да избяга от мене и от брака ни? — подхвърли ненадейно Ники.

Арч я изгледа сепнато.

— Ти най-добре можеш да отговориш на този въпрос.

— Не, не беше. В никакъв случай.

— Да си забелязвала някакви симптоми?

— Не.

— Стори ми се, че това „не“ прозвуча малко несигурно, скъпа.

— Може и да ти се е сторило, но всъщност не съм имала нищо предвид. Известно ти е, че някои мъже прикриват успешно своите хомосексуални наклонности в продължение на много дълго време дори и от самите себе си, но в края на краищата в един момент всичко излиза наяве… Тъкмо това си мислех, когато подметнах за хомосексуалност. А ако те интересува дали в сексуалния ни живот Чарлс е показал подобни отклонения, отговорът ми е категорично отрицателен.

— Все пак не е изключено да е бил латентен хомосексуалист. — Арч въпросително повдигна вежди.

— Разбира се, че всичко е възможно. Но аз съм убедена, че Чарлс беше абсолютно нормален.

— Склонен съм да се съглася с теб. Наистина не познавах добре Чарлс, но винаги ми е правил впечатление на суров човек, бих казал, дори малко безскрупулен. Не беше от този тип хора, които са готови да изчезнат безследно само защото се страхуват да развалят собствения си годеж. Ако той действително е желаел това, нямаше да се спре пред нищо, Ники. Щом като е предпочел да се укрие, очевидно това е станало по причина, която няма нищо общо с тебе.

Аз също стигнах до това заключение.

— Но защо все пак? — промълви Арч. — За какъв дявол човек като Чарлс ще поиска да потъне вдън земя?

— Нима мислиш, че не съм си задавала същия въпрос хиляди пъти от миналата сряда насам? — Тя сви рамене. — Просто не мога да намеря никакъв отговор.

— В такъв случай е най-вероятно въпросното лице да няма нищо общо с него. Струва ми се, че Чарлс Девъру е имал някаква много сериозна причина, която го е накарала да пожелае да си отиде от живота. Така че е логично да се е самоубил.

— Не, аз не вярвам, че е мъртъв — рече тихо, но решително Ники. — Интуитивно усещам, че е жив и че е изчезнал от полезрението ни поради някаква много, много сериозна причина. Толкова невероятна, че просто не можем да си я представим. Ето защо досега не успях да намеря задоволителен отговор. Впрочем, както и всички останали.

Арч я погледна с видим интерес, но не каза нищо.

Ники заговори бавно, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

— Липсва ни информация, Арч. Има някои неща в живота на Чарлс, за които просто нищо не знаем. Ето защо сме така объркани. Той изчезна поради някаква причина, която никак не е очевидна. Поне за нас. И повярвай ми, това не е обикновена, делнична причина.

— Нима искаш да кажеш, че е криел… че крие някаква тайна?

— Да, може би. Но каквато и да е тя, нито майка му, нито Филип, нито аз подозираме за нея.

— По дяволите, Ники, не знам какво да ти кажа… — Арч поклати глава и вдигна безпомощно рамене.

Ники се приближи до него.

— Слушай, Арч, Чарлс е дошъл именно в Рим, в континентална Европа. Не е отишъл например в Австралия, нито в Африка, нито в Полинезия. Явно е искал или е трябвало да бъде в Европа, да остане тук.

— Има и нещо друго. Ако е жив, от какво се препитава? С какви средства?

— Предполагам, че дълги години е отделял и изпращал пари в Европа. Имаше доста връзки във Франция и Испания и дори тук, в Италия, връзки по линия на неговия бизнес — мъчеше се да намери логично обяснение Ники. — Може и да е имал сметка в някоя швейцарска банка. Всъщност това е повече от вероятно. Сигурна съм, че е имал банкова сметка.

— Да, сега разбирам.

— Може би не знаеш, но още от най-млада възраст Чарлс винаги е притежавал изключителни финансови способности — сподели Ники. — Той, разбира се, наследи много пари, но освен тях успя да натрупа и собствено богатство — акции, бонове, недвижимо имущество. Споменавам само най-същественото. Бе превърнал компанията си за внос на вино в истинска златна мина. Парите и фирменото управление никога не са представлявали проблем за него.

— Нали е завещал всичко на майка си?

— Всичко, което е известно и се намира в Англия. Но откъде мога да знам какво е изнесъл извън страната? Или например какви сделки е сключвал в Европа? — Тя кимна с глава, като че искаше сама да се убеди в думите си. — Чарлс не би трябвало да има никакви финансови затруднения, в случай че е решил да заживее под нова самоличност.

— Предполагам, че си права. Но това значи, че той през цялото време е водил двойствен живот.

— Не мога да кажа със сигурност, но сам виждаш, че са налице доста симптоми в полза на подобно твърдение. Човек никога не предприема нещо без конкретен мотив.

Арч реши, че е по-добре да я откъсне от тези мъчителни за нея предположения, и запита:

— Какви бяха плановете ти, когато пристигна в Рим, Ники? Как смяташе да го откриеш?

— Не съм имала никакви планове, Арч. Исках просто да изгледам целия заснет материал. Имах намерение да поговоря с Тони и да му покажа снимките. — Тя посочи към масичката. — Мислех да го попитам дали някога е виждал този човек в Рим и ако наистина го е виждал и знае къде се намира, щях сама да отида да го посетя. Ако Чарлс живее тук, очевидно той прави това съвсем открито. Попаднал е в обектива на камерата, защото е бил навън, на площада, сред тълпата, защото не се е укривал.

— Да, така е. От друга страна, информацията ти е крайно оскъдна, скъпа. Клий знае ли, че си тук?

— Разбира се, че знае.

— А обяснила ли си му защо?

— Не. Когато говорихме по телефона, му казах, че съм командирована.

— Мисля, че на Клий няма да му стане много приятно, ако разбере, че си тръгнала да търсиш Чарлс Девъру. Нещо повече: сигурен съм, че ще се вбеси. Все пак, както изглежда, между вас двамата съществува сериозна връзка.

— Да, но това съвсем не означава, че той може да ме командва и че едва ли не за всяко нещо трябва да му искам разрешение. Аз съм независима жена и никога няма да позволя някой да ми казва какво да правя или как да го правя. Аз съм си аз. Така съм възпитана и това ти е добре известно. Защо съм в Рим, си е моя работа, Арч, лично моя работа.

— Исках да ти кажа само, че Клий ще реагира, ако узнае, че си се заела с издирването на Чарлс. А не ти ли е идвало наум, че това може да бъде и опасно? Чарлс Девъру не желае да бъде намерен, скъпа. Твърдо се хващам на бас.

— Вероятно е така.

— Искам да те попитам нещо. Какво смяташ да правиш, ако наистина го намериш, Ник? Нима ще му търсиш отговорност, че е избягал от теб? Или ще му удариш шамар и ще си отидеш? Или пък ще го предадеш на властите?

Ники сви устни, но не пророни дума.

— Още ли обичаш Чарлс Девъру? — реши се най-сетне да зададе основния въпрос той. — Затова ли си хукнала да го дириш?

— Не, не. Не съм влюбена в него. При това от доста отдавна.

— Тогава защо правиш всичко това?

— Защото трябва да зная истината, Арч, да разбера какво точно се е случило. И защо. Не забравяй, че съм журналистка и че рутината също си казва думата. Освен това действително искам да сложа край на историята с Чарлс Девъру и да започна нов живот с Клий.

— Защо не сложиш край още сега, Ник? Защо не се откажеш? Струва ми се, че само си губиш времето. — В тона на Арч прозвуча загриженост и по всичко личеше, че е силно разтревожен.

— Може би ще послушам съвета ти — опита се да го успокои тя. — Изглежда, ще е по-разумно да се откажа. Вероятността да открия Чарлс е нищожна, а и ти правилно забеляза, че дори да го намеря, няма никакъв смисъл. — Тя леко въздъхна. — Както обикновено, ти и този път си прав, Арч.

Той се усмихна и по лицето му се изписа дълбоко облекчение.

— Замини за Париж, Ник. Обещай ми, че ще тръгнеш още утре.

— Обещавам — рече тя и посегна към чашата с вино, като си помисли, че една добронамерена лъжа би могла да бъде само от полза в конкретния случай.

 

 

— Нека идем в кабинета на Тони, там е много по-комфортно. — И Дженифър Алън въведе Ники в светая светих на своя шеф. — Желаете ли нещо, госпожице Уелс? Може би чашка кафе?

— Не, благодаря, Дженифър, и много те моля да ми казваш Ники.

— С удоволствие. Отсега нататък ще те наричам така — усмихна се младата жена.

— Значи Тони няма да се върне скоро? — попита Ники, разполагайки се удобно в ниското италианско канапе от кожа.

— Спомена за пет или шест часа следобед — поясни Дженифър и седна на един стол до нея. — Отиде във Ватикана, има среща там и официален обяд. А след това ще ходи на зъболекар.

Ники съжали, че не се бе обадила на Тони по-рано.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо? — поинтересува се Дженифър в желанието си да е любезна с една от суперзвездите на компанията.

— Не, не. Исках да говоря с Тони за едно телевизионно предаване, излъчено оттук миналата сряда.

— Предполагам, че имате предвид онова, в което бе показана стрелбата по време на политическия митинг — възкликна Дженифър. — За него ли става дума?

— Да. Искам да знам дали е бил излъчен целият заснет материал, дали има нещо, което е отпаднало от него.

Дженифър поклати отрицателно глава.

— Не, Ники. Излъчихме всичко.

— Ясно.

Сигурна ли си, че с нищо не мога да ти помогна? Изглеждаш ми разстроена.

— Не, не. Просто, ми е любопитно — опита се да се засмее Ники. — Макар че вероятно би могла да помогнеш. — Тя отвори чантата си, извади трите фотографии и подаде две от тях на Дженифър. — Човекът на тези снимки е попаднал в новините, бил е сред тълпата. Снимките са направени от екрана, защото…

— Някаква важна личност ли е? — прекъсна я Дженифър.

— Да, в известен смисъл. Но само за мен. Преди около година подготвих едно предаване, в което този човек имаше възлова роля. — Ники предварително бе съчинила цялата история. — Неочаквано се загуби някъде и не можах да завърша работата си. Оттогава го търся. По всичко изглежда, че живее в Рим. Помислих, че Тони може би го познава и ще ми посочи места, където евентуално бих могла да го търся. Барове. Ресторанти.

Дженифър слушаше и разглеждаше внимателно фотографиите.

— Не, струва ми се, че никога не съм го виждала тук. Но… — Тя се замисли за миг, след което поклати глава. — Не, не го познавам.

— Но… Какво искаше да кажеш с това? — притисна я Ники.

— Стори ми се, че с нещо ми е познат, но… не, не мога да си спомня.

Ники прибра снимките в чантата си и се усмихна.

— Жалко. Няма значение.

Двете излязоха от кабинета и Ники се насочи към изходната врата — ясно беше, че няма какво повече да прави в бюрото.

— Предай на Тони, че ще му се обадя по-късно. Много ти благодаря, Дженифър.

— Съжалявам, че не можах да помогна.

Ники стигна до асансьора, натисна копчето и зачака. Тъкмо се канеше да влезе, когато чу, че някой я вика. Обърна се и видя Дженифър да тича с всички сили към нея.

— Радвам се, че успях да те настигна! — извика секретарката. — Едва сега си спомних откъде ми е познато лицето на онзи човек. Мога ли да погледна снимката му още веднъж?

— Разбира се — отвърна Ники и сърцето й леко трепна, докато отваряше чантата си.

Дженифър погледна внимателно по-голямата снимка, направена от Дейв, и каза:

— Мисля, че пътувах в един и същи самолет с него миналия четвъртък.

— Самолет? За къде? — попита Ники.

— За Атина. Бях там за уикенда. Този мъж стоеше до мен, докато чакахме за багажа. Помогна ми да си взема чантата.

— Сигурна ли си, че е същият човек? — Гласът на Ники изведнъж падна с една октава и стана много тих.

— Да, беше много любезен. Държа се като истински джентълмен. И имаше много приятен глас.

Едва поемайки дъх, Ники попита:

— А какъв беше по националност? Как мислиш?

— Англичанин. Сигурна съм, че беше англичанин.