Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (23)

23

— Ан, искам да ти кажа нещо — рече плахо Ники, като се суетеше пред вратата на библиотеката. След прекараната безсънна нощ беше решила да не чака до понеделник и да разговаря с Ан незабавно.

Ан беше застанала до дългата махагонова маса и събираше опадалите розови листа. Когато чу гласа на Ники, повдигна глава и озадачено попита:

— Много си сериозна. Случило ли се е нещо?

— Мисля, че да — смотолеви Ники и влезе в стаята. — Къде е Филип? Искам и той да чуе това, което ще кажа.

— Тук съм — обади се Филип от едно кожено кресло в дъното на библиотеката.

Ники чу шумолене, след което видя главата му да се подава иззад последния брой на „Таймс“. Той стана, сгъна вестника и го пусна при другите, наредени на купчина край желязната решетка на камината.

Ан изсипа розовите листа в един пепелник и се приближи до Филип. Двамата размениха погледи и седнаха един до друг на черното кожено канапе, а Ники се настани срещу тях.

— Какво ти е, Ники? Какво се е случило? — не се сдържа накрая Ан.

— Преди да споделя с вас, искам нещо да ви кажа — започна несигурно Ники. — След срещата ни в Прованс бях намислила да ви посетя и да ви се извиня, че не се бях обаждала толкова дълго. Планирах това да стане в края на август, тъй като бездруго по това време ще пътувам до Париж, за да се срещна с Клий. Онази вечер в Ню Йорк обаче се случи нещо, което промени намеренията ми. Реших да дойда с две седмици по-рано, защото трябва спешно да разговарям с тебе, Ан. И с тебе, Филип.

— Но, моля те, обясни за какво става дума. — В гласа на Ан прозвуча тревога.

Ники пое дълбоко въздух и заговори:

— Преди четири дни, в сряда вечер, бях сама вкъщи и гледах новините по телевизията. Кореспондентът ни от Рим съобщаваше за въоръжен инцидент по време на политически митинг край Рим…

— Прочетох за случилото се в „Дейли Телеграф“ от четвъртък — намеси се Филип. — Изказано бе предположение, че е бил направен опит за убийство на политически опонент от представител на опозиционната партия, нали така?

— Точно така — отвърна Ники. — Но не за това ви го разказвам. Точно когато нашият кореспондент в Рим Тони Джонсън завършваше репортажа си, камерата се отмести встрани и показа едно лице сред тълпата. — Ники се наведе леко напред, сключи ръце и каза тихо, ала решително: — Това беше Чарлс. Лицето, което видях в тълпата, беше лицето на Чарлс.

Ан се дръпна рязко назад и се втренчи в Ники с невиждащ поглед. Беше толкова слисана, че замръзна на мястото си.

Филип възрази.

— Но как е възможно да видиш Чарлс, Ники? През октомври ще се навършат точно три години от смъртта му. Всички знаем, че се удави в залива Бийчи Хед.

— Сигурен ли си? — Ники погледна Филип изпитателно. — Тялото му изобщо не беше намерено, а този факт, откровено казано, винаги е предизвиквал у мен определени съмнения. — За нейна изненада гласът й не трепна и тя продължи: — Не ви се сърдя, че не ми вярвате, и аз самата не повярвах, когато видях лицето му на екрана. Но сега зная…

— Щом вярваш, че Чарлс е жив, значи приемаш, че е инсценирал смъртта си — прекъсна я Ан, видимо потресена. — Защо му е притрябвало на сина ми да прави подобно нещо?

— Не зная, Ан — промълви Ники.

— И как всъщност би могъл да го направи? — попита Ан.

— Мисля, че се сещам. Изглежда, за него това не е представлявало особена трудност.

— Съмнявам се — обади се Филип, като я изгледа с доста голяма доза любопитство. — Но все пак, слушам те.

— Вероятно Чарлс е имал съучастник — започна Ники, отвръщайки на погледа му. — Някой, който му е помогнал да инсценира смъртта си, а след това е изчезвал. Това лице — мъж или жена — е следвало Чарлс до Бийчи Хед; Чарлс е паркирал ягуара си на място, където е могло лесно да бъде открит, след което съучастникът му го е върнал със собствената си кола обратно в Лондон. Оттам Чарлс е отпътувал незабавно за Европа със самолет или влак, като е използвал фалшив паспорт. Съществува и друга възможност — съучастникът му да го е чакал с моторна лодка близо до брега на Бийчи Хед. Чарлс е могъл лесно да доплува до лодката и оттам е бил откаран в някое френско пристанище.

— Цялата тази история ми изглежда изсмукана от пръстите! — възкликна Филип. — И както Ан правилно забеляза, за какво, по дяволите, е притрябвало на Чарлс да върши подобно нещо?

Ники сви рамене.

— Колкото и да напрягам ума си, не мога да открия разумна причина. — Тя се поколеба за миг и неохотно продължи: — Всъщност това не е съвсем вярно. Върти ми се нещо в главата…

— Какво е то? — Ан рязко се наведе и прикова очи в Ники.

— Може би е искал да започне нов живот…

— Но това е абсурдно! — извика Ан. — Той те обичаше, имаше намерение да се ожени за тебе, пък и във всяко отношение беше щастлив човек, с голямо бъдеще.

— Всичко това е така — призна Ники, — но само на пръв поглед. — И тя на свой ред изгледа продължително Ан, след което добави многозначително: — Защото независимо от това, дали се е самоубил, или просто е избягал от нас, ясно е, че не е бил удовлетворен от живота си. В противен случай не би направил нито едното, нито другото. Бил е недоволен от всичко, включително и от мен.

Отначало Ан понечи да каже нещо, но след това предпочете да се въздържи. Сви устни и нервно започна да чупи ръце.

— Тук Ники има известно право, скъпа. — Филип се обърна към Ан и взе ръцете й в своите. — Още преди три години бяхме единодушни, че очевидно Чарлс е имал големи неприятности и е бил много нещастен, най-вероятно дори не е бил на себе си, когато е решил да сложи край на живота си. — Филип погледна Ники и произнесе с твърд глас: — Което, убеден съм, е направил. Знаеш ли, моя мила, разправят, че всеки от нас има двойник — някой, който е съвършено наше копие и живее някъде по света. Не е ли възможно човекът, когото си видяла по телевизията, просто да прилича поразително на Чарлс, и толкова?

— Филип е прав — намеси се Ан. — Сигурна съм, скъпа Ники. Синът ми се е самоубил в момент на силно умопомрачение, което сигурно е било предизвикано от нещо.

— Много ми се иска да вярвам, че е така.

— Но ти трябва да вярваш заради собственото си добро — посъветва я Ан и като подбираше внимателно думите си, продължи: — Известно е, че младите жени, останали рано вдовици, често изпитват угризения, когато се влюбят отново. Макар че с Чарлс бяхте само сгодени. Може би се чувстваш виновна за връзката си с Клий и търсиш оправдание да я прекъснеш, вярвайки, че Чарлс е все още жив. Не е ли това?

— Не, Ан! Не е! — реагира рязко Ники. — Преди всичко нямам никакво чувство на вина за отношенията си с Клий. Ни най-малко. Видяното от мен по телевизията не е резултат от някаква си потребност да възприемам желаното за действителност. Много добре зная какво видях или по-точно кого видях.

— Хора, които симулират самоубийство и след това приемат нова самоличност, би трябвало да са ужасно непочтени — отвърна Ан. — Синът ми не беше такъв. Не би могъл да бъде толкова жесток спрямо мен или спрямо теб — просто нямаше причина, защото ни обичаше и двете.

Ники отвори чантата си и извади един плик.

— В сряда вечерта и аз като вас не можех да повярвам, бях направо смазана и шокирана. Но когато дойдох на себе си, изтичах при един мой приятел техник в Ей Ти Ен, за да мога по-добре да го разгледам. Което и направих, при това много внимателно. После снимах с полароида си. След мен го снима и техникът със собствения си апарат и още на другата сутрин ми извади едно копие. Междувременно отидох у дома и сравних моята снимка с предишни фотографии на Чарлс. — Ники отвори плика и извади няколко. Подаде една на Ан и заобяснява: — Ето това е снимката, която направих. На нея ясно се вижда, че въпросното лице има мустаци и е с по-тъмна коса от Чарлс. — Подаде следващата снимка и продължи: — А това е Чарлс в Южна Франция в годината на… смъртта или на изчезването му. Само потъмних леко косата му и му нарисувах мустаци. Сега погледни двете снимки внимателно, Ан. Убедена съм, че са на един и същи човек.

— О, не зная — промърмори колебливо Филип. — Доста съмнително доказателство, не мислиш ли?

Ан мълчеше, вперила очи в снимките.

— Ето и другата, направена от техника в студиото — не спираше Ники. — Тя е по-голяма от моята и е много по-ясна. Убедена съм, че това е Чарлс. С леко променена външност. Не можеш да го отречеш, Ан.

— Има известна прилика — отрони Ан с тих глас. — Но все още не съм убедена, че това е Чарлс. Нима е възможно?

— Но защо ни казваш всичко това, Ники? Какво очакваш да направим? — попита Филип леко смутен и раздразнен.

— Не зная — призна Ники. — Просто нямаше с кого да споделя съмненията си, освен с теб и Ан. В края на краищата вие най-добре познавахте Чарлс.

— Много се тревожа за теб, скъпа — промълви Филип, поклащайки тъжно глава. — Предполагам, и Ан също.

— Така е — потвърди Ан.

— Несъмнено цялата тази история силно те е разстроила — продължи Филип. — Изглежда, ти все още смяташ, че Чарлс е жив. Много бих искал да отхвърлиш тази мисъл, защото в противен случай би могла да се разболееш. Заявявам ти най-отговорно, че според мен Чарлс Девъру не е жив. Нали и ти си на същото мнение, скъпа Ан?

— Абсолютно. Виж какво, Ники — рече нежно Ан, — не е възможно Чарлс да е все още жив. Много те моля да ми повярваш. Аз съм му майка и бих усетила интуитивно, ако беше така. Не допускай споменът за него да те преследва по този начин, скъпа. Остави го на спокойствие, така и за теб самата ще е по-добре. И за Клий също. Вие трябва да заживеете нов живот. Чарлс е само едно минало. Остави го в миналото.

Ники погледна Ан, после Филип и забеляза, че лицата им изразяват едновременно и тревога, и симпатия. Изведнъж осъзна, че я смятат за леко смахната. Ето защо се зарече повече да не говори за Чарлс.

— Донесох ви тези снимки, защото се надявах, че вие ще видите в тях онова, което виждам аз. Вероятно съм очаквала да ме подкрепите, но очевидно не сте в състояние… Мисля, че ви разбирам…

Ан седна до Ники на канапето, погали ръката й и заговори бавно, с ласкав глас:

— Нека си спомним за миг що за човек беше той. Добър, деликатен и много нежен. Не е нужно да ти го казвам, защото го знаеш по-добре от мен, от собствен опит. А най-характерното му качество беше неговата почтеност. Кълна се, че той беше олицетворение на честността. Всички, които го познаваха, твърдяха, че може безрезервно да се вярва на думите му. Беше истински джентълмен и никога никого не е подвеждал. Подобно нещо беше чуждо на природата му.

Ан замълча и очите й се напълниха със сълзи.

— Чарлс беше толкова благороден, Ники, и с такъв висок морал. В него нямаше капчица неискреност. Никога не е бил двуличен и не би могъл да бъде, дори от това да зависеше животът му. Аз съм го родила, отгледала и, естествено, го познавам най-добре, още повече, че е расъл без баща. — Гласът й потрепери от вълнение и тя с мъка продължи: — Никой и нищо не може да ме убеди, че Чарлс е инсценирал изчезването си. Просто зная, че това не е вярно. Не е възможно да е постъпил така моят син Чарлс Девъру. — Ан преглътна и изтри сълзите си.

— Моля те да ми повярваш, че последното нещо, което съм искала, е да ти причиня болка, скъпа Ан. Сигурно смяташ, че съм си загубила ума, но бях длъжна да ти кажа.

— Не, не, съвсем не мисля така — отвърна с разтреперан глас Ан. — Нито пък Филип.

— Разбира се — възкликна Филип, като се усмихваше на Ники. — Но и аз съм убеден, че Чарлс не е жив. Цялата тази версия, както вече ти казах, ми се струва съшита с бели конци, бих казал дори абсурдна.

— Но има редица случаи, в които са изчезвали хора, и то много успешно — упорстваше Ники. — Например лорд Люкън, чието тяло изобщо не беше открито. Предполагам, спомняте си този случай? От това, което знаем досега, може да се предполага, че е жив и здрав и че живее някъде по света. В Южна Америка. Бора Бора. Черна Африка. Под ново име, разбира се.

— Много се съмнявам. — Филип рязко поклати глава. — Сигурен съм, че Люкън е мъртъв, че се е удавил, както впрочем се смяташе от самото начало.

— А какво ще кажеш за британския парламентарист Джон Стоунхаус? Доста хитро инсценира изчезване през седемдесетте години — реагира моментално Ники.

— Да, но все пак беше открит — не отстъпваше Филип.

Тогава Ан произнесе с натежал от болка глас:

— Ники, човекът на тези снимки не е Чарлс, сигурна съм в това. Моят син е мъртъв.