Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (21)

21

Ники седна до прозореца в стаята си и впери очи в симетрично подредените градини на Пулънбрук. Ала не виждаше нищо, потънала в собствените си проблеми.

Съжаляваше, че беше дошла именно днес, че не беше отложила пътуването си поне до понеделник, както първоначално планираше.

Когато снощи пристигна в Лондон, първата й работа бе да телефонира в Пулънбрук. Ан искрено се зарадва като чу гласа й, толкова скоро след случайната им среща във Франция. Поговориха няколко минути и Ники почти се самопокани да я посети през уикенда, като обясни, че ще остане в Англия само няколко дни и много ще се радва да се видят.

Гнетящото безпокойство, довело я тук, я подтикваше час по-скоро да разговаря с Ан. Та с кого другиго би могла да сподели ужасните си подозрения относно Чарлс?

За жалост обаче бе пристигнала в имението в неподходящо време, в ден от особено значение за Ан Девъру. Съзнаваше, че би могла да го помрачи с разкритието си, че единственият й син, когото тя обожаваше, вероятно не се е удавил, а е инсценирал смъртта си. Без да иска, щеше да обвини Чарлс в безчестие, лицемерие, лъжа и измама, в жестокост, причинила неизлечима болка ма майка му, на нея, на Филип, на чичо Джофри и на всички онези, които го обичаха. Разбира се, ако беше жив и бе приел нова самоличност, тези обвинения щяха да са съвсем справедливи. Но при ситуацията, която завари, тя не можеше да си позволи да хвърли бомбата още тази вечер, както възнамеряваше.

Ники опря глава о стъклото на прозореца и се опита да премисли всичко още веднъж. Вероятно и утре нямаше да може да разговаря с Ан и трябваше да остане чак до понеделник. Не че ce боеше да сподели опасенията си, но не искаше да й разваля уикенда. Знаеше, че през следващите дни ще й бъде трудно да се държи като че ли нищо не се бе случило, но заради Ан трябваше да се старае да прикрива чувствата си. Тя наистина беше изключителна жена и заслужаваше да се порадва на собственото си щастие. Не, в никакъв случай не биваше да я тревожи, нямаше право да убие празника, който тя и Филип бяха изстрадали.

Ники остана така в плен на обърканите си мисли още половин час. След това погледът й се зарея из огромната стая и едва сега забеляза, че в нея преобладават нежните цветове — различни оттенъци на лилаво, бледорозово и светлосиво. Беше типично женска стая — с много картини по стените и изящни, елегантни мебели.

За да разсее тъжните й спомени, с обичайната си деликатност и такт Ан бе избрала за нея спалня, която никога преди не беше обитавала. Всъщност не всичко, свързано с Пулънбрук, беше мрачно, паметта й бе скътала и щастливи мигове.

Леглото с балдахина, с бледолилавите копринени драперии и пухени юргани изведнъж й се стори много привлекателно. Ники свали обувките си и се отпусна в меката му прегръдка. Зави се през глава, като се надяваше да поспи поне малко преди вечерята, но съзнанието й оставаше будно.

Напълно естествено тя не можеше да се освободи от спомена за последното си посещение в тази къща — един от най-тягостните и мъчителни моменти в живота й.

Беше пристигнала в съботна утрин през октомври 1986 година. Двете с Ан разговаряха дълго и изобщо не забелязаха Инес, която типично по английски им поднесе чай течно в четири часа. И двете бяха толкова разстроени, че чаят им остана недокоснат.

Всичко бе започнало още предния ден, когато Филип неочаквано се появи в Ню Йорк и й позвъни на вратата точно в десет. По настояване на Ан беше пристигнал със сутрешния самолет от Лондон, за да й съобщи лично лошата новина.

Без да губи време, възможно най-внимателно, Филип й каза, че по всяка вероятност Чарлс е мъртъв; предполагало се, че се е удавил преди няколко дни някъде по южното крайбрежие на графство Съсекс, недалеч от Бийчи Хед. Близо до мястото на злополуката бил открит светлосиният му ягуар. В колата измерили неговия шлифер и дипломатическото му куфарче с етикет, върху който било написано името му. Разбира се, това улеснило много местните полицаи и те веднага се свързали с майка му лейди Ан Девъру в имението Пулънбрук.

Когато отворили куфарчето, намерили само едно писмо до майка му, от което узнала, че Чарлс Девъру е посегнал на живота си. Но според изискванията на закона трябвало все пак да се извърши полицейско разследване. Полицията се съгласила да не дава гласност на случилото се, докато не бъде информирана годеницата на Чарлс в Ню Йорк. Това станало по молба на Ан, която местният полицейски началник, не можело да не уважи, имайки предвид нейните заслуги и положението й в графството.

Филип й беше разказал всичка това в оня ужасен петък, а тя се почувствува така, сякаш целият свят се бе стоварил върху й със съкрушителна и безпощадна сила. Не беше на себе си, когато се обади по телефона на Арч и му съобщи с треперещ глас, че Чарлс се е самоубил и тя трябва незабавно да пътува за Лондон. Беше толкова разстроена, че гласът й секна и беше принудена да даде слушалката на Филип. Той му изясни смущаващите подробности около случая и обеща да го информира допълнително при първа възможност.

С помощта на Гертруд, която точно в този момент беше дошла да почисти апартамента й, Ники прибра набързо дрехите и тоалетните си принадлежности и двамата с Филип се отправиха към летище „Кенеди“. Преди да отпътуват, Филип бе направил опит да се свърже с родителите й, които по това време се намираха във Венеция, но тъй като не ги бе намерил, им беше оставил бележка с телефонния номер на Ан в имението Пулънбрук.

В един и половина на обед вече летяха с френския „Конкорд“ за Париж. Филип й беше обяснил, че това е най-бързото и удобно пътуване до Европа. Разстоянието взеха само за четири часа и след преспиване в Париж рано сутринта в събота трябваше да излетят с първия самолет за Лондон.

По време на почти целия полет тя плака, а Филип напразно се мъчеше да я успокои. В редките мигове, когато това му се удаваше, и двамата си задаваха един и същ въпрос — защо? Защо Чарлс беше извършил това ужасно нещо? Не намираха никаква сериозна причина, нито логично обяснение на случилото се.

Щом пристигнаха на летище „Шарл де Гол“, наеха стаи в един от тамошните хотели, а на другата сутрин в седем отпътуваха за „Хийтроу“. Оттам с кола заминаха директно за Пулънбрук, където ги очакваше опечалената и съсипана от скръб Ан.

По-късно същия ден Ники плахо я попита дали в писмото си Чарлс не е споменал нещо и за нея, ала Ан тъжно поклати глава. Ники беше направо изумена. Чарлс се бе самоубил, без да остави прощална дума за годеницата си. Тя не можеше да се примири с този факт.

Родителите й пристигнаха направо от Венеция в неделя. Те й съчувстваха и бяха готови на всичко, за да я утешат. Но в края на краищата само двете с Ан бяха в състояние взаимно да се окуражават.

Ники остана при нея няколко седмици, през които двете не се разделяха и прекарваха времето си или в Пулънбрук, или в апартамента на Ан в Лондон на Итън скуеър. Именно през този труден и мъчителен период нещата започнаха постепенно да й се изясняват. Очевидно Чарлс беше обмислил всичко много добре, преди да направи решителната стъпка. Бе продал апартамента на Найтсбридж; акциите от английския клон на компанията си бе продал на своя съдружник, а от европейския континентален клон — на познат испански бизнесмен. Няколко седмици преди да се самоубие, бе направил ново завещание, според което майка му оставаше единствен наследник на цялото негово имущество.

Вече три години Ники не преставаше да се пита защо все пак Чарлс беше сложил край на живота си, ала и досега не можеше да намери приемлив отговор.

По едно време я обзе необуздан гняв, който започна да измества първоначалната й скръб, и това силно я обезпокои. По препоръка на Арч, докато беше в Ню Йорк, няколко пъти посети психиатър, за да разбере причините за тези спонтанни изблици и начина, по който би могла да ги преодолее. Доктор Алвин Фоксгроув й обясни внимателно, че при емоционална връзка между двама едно евентуално самоубийство почти без изключение предизвиква силен гняв у партньора и такава реакция е напълно нормална. Това донякъде я успокои, още повече, че доктор Фоксгроув беше очертал как гневът й постепенно ще утихне. Подобно явление обаче все още не се наблюдаваше. Тъкмо обратното — на моменти гневът й избухваше със страшна сила.

С известни усилия Ники най-накрая успя да отклони мислите си от миналото и ги насочи към настоящето. Смущаваше я фактът, че тялото на Чарлс не беше намерено, но всъщност в това нямаше нищо чудно, тъй като се бе удавил в Па дьо Кале и тялото му навярно е било отнесено навътре в морето. Но дали наистина беше така? Искаше на всяка цена да узнае точно какво се бе случило. След разговора си с Ан смяташе да се върне в Лондон, а оттам да отлети за континента. Бе твърдо решена да вложи цялото си журналистическо умение, за да разплете загадката около смъртта на Чарлс Девъру, да изрови истината за него.