Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (2)

2

Нощта беше знойна, изпълнена с благоухания.

Ники вървеше по булевард Чанан с равна крачка, като се провираше умело между пешеходците. Струваше й се, че всички се движат само в една посока.

Когато за пръв път пристигна в Пекин, Клий Доновън й беше казал, че китайците обичат да ходят на площада вечер или в края на седмицата по всякакъв повод — да отбелязват паметни събития, да участват в демонстрации, да празнуват или просто да убиват времето си. Беше й обяснил, че отиват там да размишляват, да скърбят или да се разхождат. И че Тянанмън също така е предпочитано място за неделни екскурзии.

Напоследък площадът се бе превърнал в център на протестни акции.

От април студенти от различни провинции на Китай организираха мирни демонстрации за свобода и демокрация. Всичко започна с едно събиране на площада в памет на Ху Яобан^[1], либерален член на правителството, известен с прогресивните си възгледи. Починал преди месец, той бе любимец на младежите и изразявайки своята почит към него, те искаха да покажат готовността си да защитят идеите му. Тържественото честване спонтанно се бе превърнало в седяща стачка, последвана от гладни стачки и мирни демонстрации.

Изминали бяха шест седмици, а площадът беше все така окупиран от стотиците хиляди студенти. Нещо повече — те имаха подкрепата на пекинските граждани, които им носеха храна и напитки, палатки и чадъри. Седяха редом със студентите, съчувстваха им и споделяха с тях болките си.

Когато започнаха протестните демонстрации в Пекин, Ники и екипът й се намираха в Израел и работеха върху едно специално предаване за израелската разузнавателна служба Мосад. Към края на април Ники реши, че трябва да отпътуват за Китай. В средата на май в китайската столица се очакваше да пристигне Михаил Горбачов и тъй като Ники знаеше много добре какви са целите на студентите, надушваше интересен сюжет, събитие с важно значение. Обади се на директора на новините в Ей Ти Ен:

— Слушай, Лари, нима смяташ, че когато дойде Горбачов, студентите ще се приберат в палатките си и тихичко ще си отидат? Сигурна съм, че се мъти нещо сериозно.

Лари Андерсън се поколеба за секунда, но тя го притисна.

— Моля те, Лари, помисли. Помисли за сценария! Как ще се държат младежите по време на посещението на Горбачов? Ще продължат ли демонстрацията? Ще създадат ли трудности на правителството? Каква ще е реакцията на Горбачов? И което е по-важно, как ще реагира китайското правителство? Дали ще предприеме нещо?

Това бяха само част от въпросите, които бе задала сутринта по телефона от Тел Авив, и вероятно е била убедителна, защото много скоро, след като разговаря и с Арч, Лари се съгласи, че трябва да заминат. Моментално ги повика в Ню Йорк и им даде едноседмична почивка, а след това им пожела успех и ги изпрати с най-бързия самолет за континентален Китай.

Ники и екипът й пристигнаха в Пекин на девети май. Официалната задача на пребиваването им бе да отразят посещението на Михаил Горбачов, което трябваше да започне от петнайсети май, но всъщност ги интересуваха главно студентите, най-вече заради предчувствието на Ники, че ще бъдат предизвикани безредици.

До пристигането на съветския лидер, съпругата и антуража му Ники, Арч, Джими и Люк бяха настанени в хотел „Пекин“ с още над хиляда кореспонденти от всички краища на света.

Както и предполагаше Ники, студентите посрещнаха Горбачов като герой, но заедно с това по време на тридневния му престой напрежението в града нарасна, а демонстрациите не стихваха. Изцяло се сбъдна предвиждането й, че с действията си младежите ще отклонят вниманието на обществеността от съветско-китайските политически разговори на високо равнище. Неслучайно в нейните репортажи съдбата на студентите и заплашващите ги опасности заемаха централно място.

В един от дните на официалната визита на площад Тянанмън се събраха повече от един милион демонстранти, които настояваха за демократични права, за свобода на словото и за честно, некорумпирано правителство. Студентите бяха готови да отстояват исканията си докрай, въпреки палещото слънце, яростните бури и силния вятър.

Арч не се съмняваше, че камерата на Джими прониква навсякъде, а след това блестящите ежедневни репортажи на Ники се транслираха до Щатите чрез спътник. По време на краткия престой на Горбачов и на тълпите чужди журналисти в Пекин правителството си затваряше очите или по-точно бе възприело по-толерантен подход както към студентите, така и към представителите на световните медии.

Два дни след отпътуването на руснаците и на повечето репортери обаче, властите, без да губят време, въведоха извънредно положение. Заедно с още няколкостотин свои колеги Ники и екипът й останаха в Пекин. В Китай се зараждаше нещо изключително и ловците на новини искаха да бъдат там, където се разгаряха събитията, където се твореше историята.

Докато вървеше към площада в топлата юнска вечер, Ники трескаво мислеше. Знаеше, че краят наближава, и се боеше, че ще загинат много, хиляди студенти. Тази ужасна мисъл разколеба за момент крачките й, но тя скоро се съвзе и продължи с огромна тежест в сърцето.

Като хроникьор на войни, революции и природни бедствия Ники бе постоянна свидетелка на смърт и разрушения, на страдания и болка, но въпреки това така и не можа да свикне с насилието и ужасите, предизвикани от катастрофални събития.

С течение на времето, особено през последните три години, тя все повече се убеждаваше, че светът наистина е ужасяващ и противен, че хората днес в никакъв случай не са по-цивилизовани, отколкото през Средновековието. Проявяваха не по-малка бруталност и желание за насилие и както смяташе майка й, щяха да си останат такива завинаги. Това е просто част от човешката природа, мислеше тя.

Събитията, на които бе свидетелка и за които информираше, разяждаха сърцето й като отрова. Беше си изработила обаче маниер на поведение — особено след своята злополучна връзка с Чарлс Девъру — и успешно прикриваше чувствата си не само от всевиждащото око на телевизионната камера, но и от своите колеги и приятели. Дори Клий, с когото бе най-близка, нямаше представа какво точно преживява тя.

Щом се сети за Клий, Ники ускори крачка. Намираше се на Тянанмън и искаше час по-скоро да го види и разговаря с него. Инстинктът му бе безупречен и също като нея често успяваше да предвиди как точно ще се развият събитията. Беше повярвала в интуицията му още от първата им среща в Ливан, където отразяваха заедно продължителната война. Запознаха се на другия ден след убийството на премиера Рашид Карами, в чийто хеликоптер бе избухнала бомба. Това се бе случило през 1987 година.

Запозна ги старият приятел на Клий — Арч Левърсън, с когото се сблъскаха във фоайето на хотел „Комодор“ в Западен Бейрут, предпочитан от чуждестранния новинарски корпус. Двамата с Клий се бяха договорили да се видят същата вечер на чашка и Арч настоя тя да се присъедини към компанията им.

В известен смисъл Клийланд Доновън бе знаменитост, дори легенда. Смятаха го за най-големия фотограф и фотожурналист след Робърт Капа и той също като него се славеше с дързостта и безстрашието си. Всички бяха чували как Клий Доновън се хвърлил на бойното поле в разгара на битката, за да заснеме забележителните кадри на филма, с който стана световноизвестен. Американец, живеещ постоянно в Париж, още на двайсет и пет годишна възраст той бе основал информационната агенция „Имаж“ и оттогава фотографиите му не слизаха от страниците на всички водещи вестници и списания по света. Беше автор на няколко бестселъра и носител на голям брой награди за фотожурналистика. Освен това и жените според Арч го намираха за много привлекателен.

По устните на Ники се плъзна лека усмивка, когато си спомни за първата им среща. Докато се преобличаше в стаята си в хотел „Комодор“, тя прехвърляше всичко онова, което бе чувала за Клий Доновън, и се опитваше да си представи как изглежда. Убедена беше, че е нетърпим — суетен, самодоволен и, разбира се, егоцентрик.

Оказа се точно обратното. Клий нямаше нищо общо с нейните представи.

Когато влезе в претъпкания бар и спря да поговори с някои от колегите си кореспонденти, а след това се насочи към масата им, Ники помисли за миг, че това не е той, а някой друг приятел на Арч. Направи й впечатление, че няма такъв лъскав вид, както на фотографиите, на които го бе виждала и че същевременно е с много приятна външност, чист и спретнат, като истински американец. Имаше хубаво лице — така би могъл да бъде описан най-точно — човек с открито и честно лице. С тъмна коса, кафяви очи и мек поглед, с чувствени устни, готови всеки миг да се усмихнат. На ръст беше около метър и осемдесет, но поради тънката си спортна фигура изглеждаше още по-висок.

Приятен, нормален млад мъж, реши тя, въпреки неговата голяма известност и успех. Той седна при тях, поръча си питие и поде приятелски разговор.

След по-малко от двайсет минути Ники промени мнението си. „Обикновен“ съвсем не бе думата, с която можеше да се характеризира Клий Доновън. Високоинтелигентен и с естествен, неотразим чар, той през цялото време ги омайваше с разкази за своите приключения, които изцяло отговаряха на репутацията му.

Отначало смяташе, че е нейна възраст, а може би и по-млад, но по-късно Арч й каза, че всъщност е с три години по-възрастен.

Това много я учуди, защото във външния му вид имаше нещо хлапашко.

Другото, което я изненада при първата им среща, бе, че противно на очакванията й, той изобщо не беше самонадеян. Разбира се, беше уверен в себе си, но това бе по-скоро вяра в творческата работа и в собствените възможности, породена изцяло от таланта му на фотожурналист. По-късно сама се бе убедила, че работата за него е източник на неизчерпаема енергия.

Още първата вечер в Бейрут те си допаднаха много и с времето ставаха все по-близки. Случваше се често да попаднат на едни и същи невралгични места, да отразяват едни и същи събития и взаимно да си помагат.

Понякога заминаваха в различни посоки и се оказваха в двата края на света, но поради силните приятелски чувства, които изпитваха един към друг, винаги поддържаха връзка или по телефона, или чрез своите бюра. Тя възприемаше Клий като собствен брат, за какъвто винаги бе мечтала. Действително той беше неин много добър приятел, другар по съдба.