Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (19)

19

Имението, в което живееше Ан Девъру, беше необикновено красива старинна постройка с историческо значение.

Казваше се Пулънбрук и се намираше сред великолепен парк в подножието на хълмистите възвишения Саут Даунс. Закътано дълбоко в пазвите на графство Съсекс между гънките на зелените ливади, то бе доста уединено и комините му изникваха ненадейно пред очите на онези, които го посещаваха. Изневиделица между клоните на високите дървета, опасващи парка, се появяваха очертанията на сградата, при чиято гледка бе трудно човек да не затаи дъх.

Построено през 1565 година от един от прадедите на Ан, имението беше изключително изискано, в стил „Тюдор“, типичен за елизабетинския период — със сиви каменни стени, дървени фронтони, извисяващи се към небето прозорци с решетки, четвъртити еркери и високи комини. Около главната сграда бяха скупчени допълнителни постройки — малка църква, оборите, овощна градина с каменна ограда, а от двете им страни и пред централната фасада се простираше красивият парк, в който от векове пасяха кротко червеникавокафяви елени.

На вид къщата не се бе променила от времето на построяването й от сър Едмънд Клифърд — рицар и благородник на служба при английската кралица Елизабет Тюдор. Земите на Пулън бяха дарение на сър Едмънд от кралицата в знак на благодарност за предана служба към Короната. По-късно тя го бе удостоила с допълнителни почести, като го бе издигнала в благороднически сан, създавайки специално за него титлата граф Клифърд Алъндейлски и предоставяйки му замъка Алъндейл и още земи в Съсекс.

Едмънд и синът му Томас, втори поред граф в семейството, и техните потомци разделяли почти по равно времето, което прекарвали в имението и в замъка. От края на седемнайсети век обаче семейство Клифърд предпочитали да живеят в замъка, който с течение на времето станал още по-голям и величествен, докато имението те ползвали рядко, само през определени периоди в годината. Независимо от това то било изрядно поддържано, а външният му вид и интериорът — напълно запазени.

За щастие, поради факта, че семейство Клифърд бяха предпочели през последните неколкостотин години да живеят в замъка Алъндейл, имението Пулънбрук бе предпазено и от неизбежното модернизиране, като по този начин бе съхранена неговата оригинална Тюдорова архитектура.

Дядото на Ан, деветият граф Алъндейлски, пръв решил да се премести в имението, така че от 1910 година насам Пулънбрук бе станал отново официална резиденция на семейство Клифърд. Синът му Джулиън, десети граф и баща на Ан, запазил тази традиция и живял в имението до смъртта си.

Ан Клифърд Девъру беше прекарала целия си живот в Пулънбрук. Тя беше родена на 26 април 1931 година и като дъщеря на граф притежаваше титлата „лейди“, която имаше право да запази и след женитбата си.

През 1948 година Ан се омъжила и напуснала имението, но само три години по-късно се завърнала отново, тъй като останала вдовица с малък син. Тя предпочела да е със семейството си, вместо да живее сама в разкошната лондонска къща, оставена й от нейния покоен съпруг Хенри Девъру.

След смъртта на баща й през 1955 година брат й Джофри, който наследил всички имоти, както и титлата „граф“, решил да се премести в замъка Алъндейл. Той знаел, че сестра му е привързана към имението в Западен Съсекс, и й предложил да остане да живее в него докато пожелае, независимо от това дали има намерение някога да се омъжи повторно.

Трийсет и четири години по-късно Ан продължаваше да се разполага като собственичка в имението на брат си. Да се кажеше само, че обича Пулънбрук, би било твърде слабо. Тя по-скоро го обожаваше, тъй като по-голямата част от живота й бе свързана с него и единствено тук намираше убежище и спокойствие. Между неговите стени Ан се чувстваше на сигурно място; в плен на величествената му красота, тя изпитваше задоволство от това, че имението не бе подвластно на времето и че символизираше непрекъснатостта на семейната им линия и история. Понякога се питаше какво ли би правила без тази къща, свидетелка на толкова много превратности в живота й — тъга, самота, любовни мъки, печал, страдания и болести. Самото й вековно съществуване като че ли й вдъхваше куража, че може да издържи и да надживее всички трудности.

През тази неделна августовска утрин Ан влезе в големия салон, като потропваше с високите си токчета по каменния под. С ваза с рози в ръце, тя застана до вратата, за да се наслади на безмълвната красота, царяща наоколо. Правеше това не за пръв път и неизменно я обземаше някакво особено чувство.

Хиляди прашинки танцуваха в сноповете светлина, проникващи през зарешетените прозорци. Слънчевите лъчи се отразяваха в старинните мебели и им придаваха мек отблясък, осветяваха портретите на дедите й, рисувани от майстори като Лели, Гейнсбъроу и Ромни.

Мимолетна усмивка премина по лицето й. Всичко в къщата я изпълваше с трепетна радост, но тази стая й беше любимата. Ан се доближи до дългата маса за хранене, постави розите точно в центъра й, отдръпна се и ги огледа критично. Излъчваха свежест и омайващ аромат, градинарят току-що ги беше откъснал. В различни оттенъци на розовото, те стояха чудесно в сребърната ваза с фамилния им герб, която блестеше върху старинната дървена маса. Розите бяха съвсем разцъфнали и от тях се отрониха няколко листенца. Понечи да ги вземе, но се отказа — толкова естествено и изящно изглеждаха до сребърната ваза.

Ан се върна през тежката, украсена с дърворезба врата, водеща към вътрешните помещения и обикновено затворена за външни лица.

През малко, облицовано в камък фоайе тя влезе в цветната градина, взе от старата чамова маса последната ваза с цветя и я занесе във всекидневната. Това беше доста просторна стая с множество прозорци с решетки, с огромна каменна камина и високи тавани. Беше боядисана в зелени тонове, които хармонираха с мебелите и завесите, както и със стилния обюсонски килим. Украсяваха я изящни английски предмети и картини от осемнайсети век и също като големия салон, всекидневната излъчваше безметежно спокойствие, сякаш недокосната от времето.

Ан остави високата кристална ваза с бели рози върху дървена масичка и бързо влезе в един от малките салони, които използваше за кабинет. Стаята беше уютна и удобна, боядисаните в жълто стени създаваха усещане за простор и светлина; на пода беше постлан малинов килим, а едно канапенце за двама на малинови и бели ивици срещу камината придаваше интимност на обстановката. Най-забележителната мебел в стаята беше английското орехово бюро от осемнайсети век, зад което седна Ан и се зае със сутрешната поща. След като я прочете внимателно, хвърли още един поглед на менюто, което трябваше да даде на готвача Пилар. После прегледа списъка със задачите, нахвърлян от предната вечер, и започна да отмята една по една онези, които вече беше изпълнила.

В този момент една сянка се мярна зад вратата; тя повдигна глава и се усмихна топло, когато видя Филип Роулингс.

— Обезпокоих ли те, Ан?

— Не, скъпи, тъкмо проверявах списъка си и с гордост мога да ти съобщя, че съм свършила абсолютно всичко. Чувствам се свободна като птичка и съм изцяло твоя.

— Много се радвам да го чуя — рече той, като се разхождаше бавно из стаята. Строен, среден на ръст, с интелигентни сиви очи и привлекателна външност, Филип изглеждаше много по-млад от своите петдесет и шест години, макар тъмните му коси да бяха вече леко посребрени. Тази сутрин носеше бледосиня отворена риза и винено шалче на шотландски карета, тъмносиви панталони и сиво карирано спортно сако и по-скоро приличаше на провинциален земевладелец, отколкото на високопоставен служител в британското министерство на външните работи.

— Мисля, няма да е лошо да се поразходим преди обяда — продължи Филип, като се усмихваше.

— Защо не? С удоволствие — отвърна Ан. — И аз щях да ти предложа същото. Почакай само да си сложа обувки с ниски токове и ще тръпнем нагоре към Хълма на влюбените. Пътят е приятен и никак не е дълъг.

— Чудесно — рече Филип.

Ан си погледна часовника и се изправи.

— Имаме на разположение около един час. Време, напълно достатъчно за разходка и за едно питие преди обяда. Инес ще сервира приготвеното от Пилар суфле точно в един часа. Знаеш много добре, че го прави специално за тебе.

Филип прегърна Ан през раменете и двамата тръгнаха по коридора.

— В тази къща всички се надпреварвате да ме глезите — избоботи весело той и я целуна по бузата.

— Но ти заслужаваш да бъдеш глезен, скъпи — засмя се Ан. — Красивите й сини очи излъчваха обич и привързаност.

 

 

Хълмът на влюбените се издигаше непосредствено зад имението и представляваше много удобна наблюдателна точка, от която се виждаше цялата околност на километри разстояние.

Преди неколкостотин години, през 1644-та, по време на злочестото царуване на Чарлс I, една от прабабите на Ан изкачвала хълма всеки ден в продължение на месеци. Лейди Розмари Клифърд се молила и надявала да види отново своя любим, взел участие в битката при Марстън Мур, в дните на кървавата гражданска война, разтърсваща Англия по онова време. На върха на хълма специално за лейди Розмари била скована дървена пейка. Оказало се обаче, че тя чакала напразно. Нейният възлюбен Колин Гревил, роялист, бил убит от хората на Кромуел, парламентаристите, и така и не се върнал, за да поиска ръката й. По-късно се омъжила за друг млад благородник, но оттогава мястото запазило спомена за нейната всеотдайна любов, било наречено Хълм на влюбените.

В този великолепен слънчев ден Ан и Филип бяха седнали на същата тази пейка и се наслаждаваха на прекрасната гледка към имението и околността.

— Нали се радваш, че Ники ще дойде за уикенда? — попита Филип, нарушавайки мълчанието.

Ан се обърна и кимна утвърдително, а сините й очи се оживиха.

— Иска ли питане, Филип. Тя много ми липсваше, но… какво можех да направя. Направо горя от нетърпение да прекарам няколко дни с нея. Знаеш, че много я обичам.

— Знам и затова се радвам, че се обади от Лондон и че сама се сети да дойде. — Той се усмихна и погледна Ан. — Трябва да призная, че и аз очаквам с нетърпение да я видя. Ники Уелс е истинско съкровище.

— Не беше ли голям късмет, че отидохме в Тараскон? — Ан не изчака отговора му и продължи: — И като си помислиш, че имаше голяма вероятност да не отседнем у семейство Норел.

— Остави, ами ако ги бяхме послушали, нямаше да отидем да вечеряме в Ле Бо. Нали си спомняш как повтаряха, че през летните месеци това място било същински капан за туристите?

— Мисля, че наистина беше капан, като имам предвид начина, по който се оказахме заедно с Ники.

Филип не каза нищо. Притисна я към себе си и прошепна в косите й:

— Всичко това имаше и друг смисъл, Ан.

Тя се обърна и го погледна въпросително.

— Омъжи се за мен, Ан. Моля те.

— О, Филип — започна тя, като се канеше да отхвърли предложението му, но щом очите й срещнаха неговите, гласът й секна. Те изразяваха такова искрено желание, такава дълбока любов, че тя почувства как нещо засяда в гърлото й. Никой не можеше да се сравнява е Филип Роулингс. Изключително предан, щедър и благороден, от дълго време той й беше опора в живота. През последните пет-шест години на няколко пъти я бе молил да се омъжи за него и тя все му беше отказвала. Едва сега осъзна, че бе постъпвала много жестоко с този прекрасен човек, който винаги беше мислил за нея и за нейното щастие.

— Ти просто искаш да ме направиш почтена жена, нали в това е смисълът на предложението ти? — попита тя закачливо.

— Не, съвсем не, Ан — поклати бавно и категорично глава той. — Пет пари не давам какво мислят хората за мен, за теб, за двама ни или пък за това, че живеем заедно вече толкова години. Искам да се оженя за теб, защото много те обичам и защото мисля, че ти също ме обичаш.

— Но аз наистина те обичам, скъпи! Ти добре знаеш колко много те обичам! Макар сватбите да изглеждат толкова… честно казано, неуместни на нашата възраст. Ако ме питаш, ние сме женени. Какво значение има някаква хартийка!

— За мен има голямо значение. Не разбираш ли, че искам да си моя жена, че за мен е важно да носиш името ми, да сме… женени. — Той се засмя с лека нотка на самоирония. — Макар току-що да казах, че не ме интересува мнението на хората, изглежда, това не е съвсем вярно. Може би по-скоро искам светът да знае, че ти принадлежа и че ти ми принадлежиш. Просто изпитвам необходимост да бъдем женени, Ан. Ние сме заедно вече толкова дълго, скъпа, че женитбата е естествена, логична кулминация на нашите отношения.

Ан кимна в знак на съгласие, но не намери сили да промълви дума. Извърна глава и се загледа замислено в далечината. Разбира се, че всичко казано от Филип беше вярно. Познаваха се от петнайсет години, а цели четиринайсет бяха интимно близки. За пръв път се срещнаха през 1974-та, след като Филип бе напуснал жена си, и приятелството им скоро се превърна в любовна връзка. Идеално си подхождаха както по темперамент, така и в сексуално отношение, бяха много щастливи и имаха чувството, сякаш са в рая. Разводът на Филип се проточи четири години и още преди да приключи, двамата вече водеха хармоничен и улегнал живот. Виждаха се всеки уикенд в Пулънбрук, а през седмицата Ан често прескачаше до Лондон.

Децата на Филип, Ванеса и Тимоти, тогава бяха още съвсем малки и той не искаше да се женят, докато те не поотраснат. Тя нямаше нищо против — за нея бракът беше без значение. Любовта й към Филип бе истинска, тя щеше винаги да съществува и не се нуждаеше от сватбено свидетелство. На всичко отгоре бе загубила всякакво желание изобщо да мисли по този въпрос.

Беше повече от очевидно обаче, че Филип изпитваше остра нужда да се оженят именно на този етап в техния съвместен живот. Ако действително го обичаше, а в това нямаше съмнение, неговото щастие трябваше да е от значение за нея. И то наистина беше от огромно значение. Когато премисли още веднъж всичко, тя се убеди, че няма сериозна причина, която би могла да й попречи да се омъжи за него. Изненадана откри, че всъщност щеше да й бъде много приятно да е негова съпруга, особено след като знаеше, че това ще му достави огромно удоволствие.

Тя улови погледа му и каза тихо:

— Добре.

— Какво означава това „добре“?

— Че ще се омъжа за тебе, Филип. Че за мен ще бъде чест да съм твоя жена. Както ти сам каза преди малко, напълно естествено е да се оженим именно сега.

— О, скъпа, ако знаеш само колко съм щастлив. — Той я целуна нежно по устните и горещо я прегърна. Макар в живота си да бе имал много жени, никога не бе обичал така, както обичаше Ан Девъру. Копнееше да се грижи за нея, да я пази и закриля до края на живота си.

— Искам веднага да определим датата, преди да си променила решението си, Ан. Секретарката ми ще изпрати съобщение в „Таймс“ още в понеделник.

— Не се безпокой, няма да променя решението си. Ще ми бъде приятно заедно да съставим текста на съобщението. Но нека да помисля малко за датата… Смятам, че ще е най-добре да се оженим през декември.

— Но дотогава има твърде много време — възнегодува той.

— След като сме живели толкова дълго в грях, няколко месеца в повече няма да са от особено значение — възкликна Ан, като едва се сдържаше да не прихне. — Предлагам декември не без основание. Много държа брат ми Джофри да ни бъде кум, а той е в чужбина до края на ноември.

— Добре, скъпа, значи решаваме сватбата ни да бъде през декември.

— Не мислиш ли, че една скромна церемония през коледните празници в малката църквица тук, в Пулънбрук, би била напълно подходяща?

— Да, наистина. Ан?

— Какво има, скъпи?

— Вярвам, че ще ми позволиш да ти дам венчалната халка.

— Каква чудесна идея! Разбира се, всяко момиче мечтае за венчална халка.

Той се усмихна щастливо, бръкна в джоба си и извади малка кожена кутийка.

— Отидох в „Аспри“ още миналия понеделник, за да потърся пръстен. Имах намерение да ти направя предложение преди края на седмицата и бях сигурен, че този път няма да ми откажеш. Ето, вземи, надявам се, че ще ти хареса.

Ан отвори кутийката и ахна при вида на тъмносиния сапфир, окръжен с диаманти.

— Филип, та той е невероятно красив!

— Избрах точно този, защото знам, че предпочиташ старинните бижута. Освен това цветът му подхожда на прекрасните ти очи, скъпа.

— Благодаря ти, Филип, за пръстена и за всичко останало.

— Почакай малко, позволи ми да ти помогна. — Взе кутийката и като поставяше сапфира на пръста й, пошепна нежно: — Вече сме официално сгодени, а има ли по-подходящо място, на което да си дадем дума на вярност от Хълма на влюбените?