Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (18)

18

След като обядваха в ресторанта „Четирите сезона“, Ники отиде до магазина „Бергдорф Гудмън“. Купи си няколко памучни панталона, подходящи памучни ризи и три летни рокли — специално за ваканцията в Прованс през септември.

След това се разходи пеш до апартамента си, който се намираше на площад Сътън с изглед към Ийст Ривър и част от Манхатън.

Беше изключително задушно, около трийсет и осем градуса и макар да носеше лек памучен костюм, скоро усети, че започва да се изпотява. Почувства облекчение, когато най-накрая стигна до дома си и влезе в прохладното тъмно фоайе.

Взе пощата и се качи с асансьора на последния етаж, където беше нейната просторна мансарда. Преди да си тръгне, прислужницата й Гертруд бе пуснала транспарантите на прозорците и включила кондиционера, тъй че апартаментът беше чудесно охладен и Ники най-сетне си отдъхна след продължителното обикаляне из парещите улици на Манхатън.

Остави покупките си в спалнята, декорирана с морскозелени тапети, килим в подходящ цвят и френски мебели, и се отправи към кухнята. Извади бутилка газирана вода от хладилника, наля си една чаша, отпи жадно няколко глътки и я взе със себе си в спалнята. Свали елегантната си лятна блуза, окачи костюма на черни и бели райета в големия стенен гардероб и си облече един от широките памучни кафтани, купени по време на последната й командировка в Мароко.

Няколко минути по-късно Ники седеше зад бюрото в работния си кабинет, целия отрупан с книги. Оттук се откриваше чудесна гледка към реката, към Емпайър Стейт Билдинг, Крайслер Билдинг и към другите небостъргачи, окупирали пространството от централната част на града до кулите близнаци в края на Манхатън.

Отпи глътка вода и като погледна красивия часовник във викториански стил, с изненада забеляза, че часът е почти шест. Пред нея беше папката със заглавие „Децата на пекинската пролет“. Тя я отвори и хвърли поглед върху първите страници на предговора си към книгата на Клий. Секретарката й Анет му го бе изпратила преди няколко дни и рано тази сутрин той й позвъни, за да й каже, че много го харесва. На Ники й стана приятно, че Клий одобрява текста й и че не възразява относно обема му. Беше само петдесет страници на пишеща машина, в които според Клий тя бе успяла да предаде най-важното — стегнато, ала разтърсващо.

— Предпочитам кратък, но блестящо написан текст вместо дълъг и скучен — беше казал той, преди да затвори телефона.

Ники сложи папката в едно от чекмеджетата на бюрото и започна да преглежда пощата. Няколко сметки за плащане, картички от приятели и едно писмо от адвоката й във връзка със състоянието на нейната собствена производствена компания „Никуел“. Нямаше нищо съществено и тя върна пощата обратно в черния лакиран японски поднос на бюрото, за да се занимае с нея някой друг път.

Тръгна към кухнята с празната чаша в ръце и хвърли критичен поглед през отворената врата към хола. Нямаше съмнение, че беше изключително уютен и стилен, никой не би могъл да го отрече. Просторен, с огромни прозорци, които гледаха към централната част на града, той бе обзаведен със старинни английски мебели и боядисан в нежни светли тонове. Преобладаваха нюанси на розово, бледосиньо и зелено, а вечер цялата обстановка излъчваше особен чар — топла, мека и подкупваща.

Ники обичаше своя апартамент, който сякаш плуваше в небесата — ефирен и весел, изпълнен със светлина; беше истинско удоволствие да се живее в него, независимо от климатичните условия навън. Беше приятен и слънчев при хубаво време, а в мигове на буря или снежна виелица напомняше драматичен театрален декор. На здрачаване — със своите ярко осветени, блестящи прозорци — той ставаше неделима част от приказния Манхатън.

Родителите й я бяха убедили да го купи преди четири години и сега беше доволна, че е послушала съвета им. За нея апартаментът й беше истински дом и убежище през кратките пролуки между командировките й в чужбина.

Ники влезе в модерно обзаведената кухня, грееща в синьо и бяло, наля си още една чаша вода и отново се върна в кабинета.

Отпусна се на дивана, подпря краката си на малката масичка и се замисли за Клий и за онова, което се бе случило между тях, както и за думите на Арч в бюрото и по време на обеда.

Той се бе опитал да представи нещата лесноосъществими, но според нея малко ги бе опростил. Все още не беше сигурна, че би могла да съчетае всичко наведнъж — Клий, сватбата, необходимостта да живее в Париж, както и кариерата си в американската телевизия, която й налагаше да прекарва поне част от времето в Ню Йорк.

О, да, ти можеш, нашепваше й някакъв вътрешен глас. Навярно бих могла, мислеше си тя и се усмихваше. Като повечето съвременни млади жени, и Ники искаше да има всичко. Ала възможно ли бе това?

Ако двамата с Клий се оженят, той би могъл да поиска дете. Ами тя? Имаше дни, в които отговорът беше „да“. Но в други, когато си спомнеше за ужасите, на които често caма е била свидетелка… Кой би желал да гледа дете в един толкова безумен свят? Вероятно само ненормална жена.

Майка й, историчката, обичаше да казва, че от незапомнени времена светът всъщност винаги е бил едно доста противно място.

— Не бива, в никакъв случай не бива да имаш подобно отношение към тези неща — бе опитала да я убеди неотдавна майка й. — Ако през вековете всички бяха разсъждавали като теб и бяха предпочели да не създават потомство само защото съществува зло и насилие, тогава човешката раса отдавна нямаше да я има, просто щеше да изчезне. — Не се съмняваше, че майка й е разумна жена, но все пак…

Ники остави тези мисли да преминат от само себе си и тежко въздъхна. Тя се облегна върху пъстрите кретонени възглавници на дивана, затвори очи и се унесе в размисъл за собственик си живот.

В известно отношение всичко се свеждаше до чувствата й към Клий. Двамата бяха емоционално свързани, а физическата й страст към него не знаеше насита. Но дали действително беше влюбена? Достатъчни, за да могат да живеят заедно? За цял живот? Не беше ли всичко това обикновено увлечение? Не можеше да прецени. Всъщност, въпреки че й бе казал, че я обича — първия път в леглото, а после и в ресторанта в Ле Бо, повече не беше споменавал тези думи. Освен това никога не й бе говорил за женитба. А дали тя самата искаше да се омъжи за Клий? Нямам представа, помисли си тя.

Ники отвори очи и стана, видимо ядосана на себе си. Защо, по дяволите, беше изтъкана от толкова много противоречия? Не можеше да намери точен отговор. Същевременно добре съзнаваше значението, което придаваше на собствената си кариера — тя бе смисъл на живота й. Нима безпокойството за кариерата й бе в основата на всичко? Нима тя бе причината за съществуващите пречки и колебания? Фактите бяха много прости. Клий живееше в Париж, това му харесваше и очевидно нямаше намерение да се връща в Щатите за постоянно.

Ники живееше в Ню Йорк и трябваше да бъде тук, защото компанията й се намираше в този град, а я тя безспорно беше фигура в американската телевизия. Може би именно заради това се колебая толкова, призна си тя и направи кисела физиономия. Явно, не беше готова да рискува блестящата си кариера.

След няколко минути Ники машинално погледна часовника си. Показваше седем без десет, тъкмо време за вечерните новини по Ей Ти Ен с водещ Майк Фаулър, който й беше много близък.

Отиде до библиотеката, където се намираше големият телевизор, включи го и се върна на дивана.

Отначало предаваха местни новини от Ню Йорк, на които Ники не обърна особено внимание. Взе от малката масичка списание „Тайм“, разгърна го на рубриката за пресата и се зачете, като слушаше емисията с половин ухо.

Малко по-късно, когато прозвуча познатата музика, великолепният тържествен сигнал, който въвеждаше вечерните вътрешни и международни новини на Ей Ти Ен, Ники вдигна глава.

Както винаги, Майк беше в превъзходна форма и изглеждаше убедителен. Също като Питър Дженингс от Ей Би Си, Майк беше красив, елегантен и най-важното — превъзходен журналист. Според нея те двамата бяха най-добрите в професията — първокласни репортери, вникваха в същността на проблемите, бяха много добре информирани, умерени и неизменно получаваха най-висок рейтинг.

Докато Майк съобщаваше темите на световните новини, Ники слушаше бегло, все още погълната от статията в „Тайм“.

Когато обаче чу гласа на кореспондента от Рим Тони Джонсън, тя впери поглед в екрана и се заслуша внимателно.

Говореше за някаква стрелба на политически митинг в покрайнините на Рим. Някакъв въоръжен тип обезумял и започнал да стреля с картечница в тълпата, неколцина били ранени.

Тони изказа предположение, че инцидентът е бил организиран от опозиционната партия, с цел да бъде извършено политическо убийство.

Камерата постепенно се отдалечи от Тони, за известно време се задържа върху група хора от лявата страна на трибуната и след това само за миг улови някакво лице в тълпата.

Изведнъж Ники подскочи като стрела и извика шокирана:

— Чарлс! Това е Чарлс! Невъзможно! Та Чарлс Девъру е мъртъв.

Чарлс Девъру беше загинал преди две години и половина, няколко седмици преди сватбата им. Нима беше възможно да е жив и здрав в Рим? Не, не може да е Чарлс, мислеше трескаво Ники. Чарлс се бе удавил край бреговете на Англия.

Вярно бе обаче, че тялото му никога не беше намерено.

Изведнъж Ники осъзна, че това е той. Чарлс Девъру бил жив. Но какво се бе случило? Защо беше предпочел да изчезне от живота й? И какво тя самата би трябвало да направи сега?