Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (16)

16

Както отвън, така и отвътре ресторантът правеше силно впечатление.

Сводестият таван и каменните стени, както и високите столове, покрити с брокатено кадифе в златно и синьо, провансалските фигури от тъмно дърво и множеството фенери по тавана му придаваха средновековна атмосфера. Върху масата имаше красиви цветни покривки, сребърни свещници и вази с цветя, а из цялото помещение бяха пръснати огромни, пъстри сакси.

Първото блюдо им сервираха почти незабавно; Клий беше поръчал вечерята още докато седяха на терасата и пиеха шампанско. Ники си беше избрала пъпеш, а Клий един от специалитетите на заведението — равиоли с трюфели и праз, като настояваше и Ники да ги опита.

— Само една хапка — подканяше я той. — Много са вкусни, просто се топят в устата. — Бодна едно парченце с вилицата си и й го подаде, наблюдавайки я с преливащи от обич очи.

— Чудесни са — преглътна тя и заби лъжицата си в сочния „Кавайон“, според Амели най-сладкият пъпеш в цяла Франция. Ники веднага реши, че Амели е напълно права.

Докато чакаха да им донесат основното ядене, Клий заговори за книгата и за това, как най-добре да бъдат разположени снимките. След като й описа надълго и нашироко плановете си, той се облегна назад и запита:

— Е, какво ще кажеш?

— Всичко изглежда чудесно, впрочем ти най-добре знаеш, Клий, това е по твоята част. Правил си подобни книги и преди, докато аз съм абсолютен новак. Освен това имам за задача само да напиша предговора.

— Моля те, не казвай „само“ по този начин, текстът е не по-малко важен от снимките.

— Не си съвсем прав, но все пак ми е приятно, че мислиш така.

— Иска ми се да посветим книгата на Йойо и Май. Съгласна ли си?

— О, Клий, идеята ти е чудесна! Всъщност отдавна исках да ти кажа, че вярвам в Йойо и се надявам, че той ще успее да се измъкне.

— Трябва да продължаваме да вярваме.

Точно в този момент се приближи келнерът и им доля от бялото вино, което си бяха поръчали.

— Виното е чудесно, нали, господин Доновън?

— Превъзходно е. И по-рано съм пил от това „Пулини Монтраше“. Впрочем вие лично ми го препоръчахте последния път.

— Точно така — потвърди келнерът с почтителна усмивка.

— Надявам се, че ще харесаш виното, Ники — рече Клий. — Поисках го, защото има свойството да запазва вкуса си в съчетание с пикантна храна, а рибата, която поръчахме, е гарнирана с много сладък портокалов сос и е силно подправена. Предполагам, че това „Шардоне“ ще подхожда за случая. — Клий се надигна от стола си, взе бутилката и внимателно я разгледа. — Марката е прочута — „Кло дю Виьо Шато, Лабуре-Роа“, от столицата на „Шардоне“, едно село на Кот д’ор, където се отглежда само това грозде.

Ники гледаше Клий със зяпнала уста, удивена от неочакваните му познания в областта на винарството. Когато се поокопити, рече:

— Не съм знаела, че си такъв експерт по вината.

— За бога! Това съвсем не е вярно, едва ли мога да бъда наричан „експерт“! — заоправдава се той. — Просто обичам хубавото вино и понеже живея във Франция, проявявам по-специален интерес към най-добрите лозя. В края на краищата не мога да пия само онова евтино вино, което произвеждаме във фермата. — Той се намръщи. — Какво ти става, Ник? Защо гледаш така?

Ники леко потрепери и от гърдите й се изтръгна въздишка.

— Изпитах странно усещане за нещо като че ли вече преживяно, сякаш съм чувала тези думи и преди, което, разбира се, не е възможно.

— Доколкото си спомням, досега никога не сме говорили за вино.

Това е самата истина, но затова пък Чарлс постоянно говореше за вино, помисли си тя, отпи една глътка „Пулини Монтраше“ и рече:

— Виното е хубаво, Клий. Чудесно е.

Точно в този момент няколко келнери започнаха да сервират основното ястие с елегантни, предвзети движения. Ники улови погледа на Клий и леко му намигна, а той едва се сдържа да не прихне. Когато най-накрая ги оставиха да си изядат рибата, той широко й се усмихна.

— Твоето смигване и изразът на лицето ти ми казаха много повече от всякакви думи.

— Нали и аз винаги съм твърдяла същото?

— Аз пък не си спомням да съм бил на различно мнение. Как намираш рибата, харесва ли ти?

— Да, много. Това е една от любимите ми риби. Яла съм я много пъти като дете с родителите си, когато ме вземаха със себе си в Южна Франция. Освен това от риба не се пълнее.

— Ще останеш ли с мен, ако ти обещая да ти сервирам само хляб и вода? — попита той закачливо, но очите му бяха сериозни.

Ники кимна с глава.

— Ще остана с тебе, Клий…

— Какво ще правиш през септември?

— Защо?

— Ами нали каза, че телевизионната компания ти дължи дълъг отпуск, и си помислих, че няма да е лошо, ако можеш да дойдеш отново тук през септември. Във фермата, заедно с мен. Лично аз имам намерение да си взема отпуск, а през този сезон в Прованс е много приятно. Обикновено повечето туристи вече са си отишли и е значително по-спокойно.

— Бих дошла с удоволствие, ако успея да приключа с есенните си ангажименти.

— Опитай — настоя той.

— Добре. Обещавам, че ще работя като луда през юли и август.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Само недей да си мислиш, че ще те оставя на мира. — Клий се наведе към нея и каза много тихо: — Не се обръщай, струва ми се, че точно зад тебе седи една жена, която през цялото време те наблюдава. Изглежда, че те познава.

— Защо смяташ така?

— Защото те погледна няколко пъти, след това каза нещо на мъжа до нея, който от своя страна се обърна и хвърли дискретен поглед насам. А тя просто не сваля очи от тебе.

— Възможно е да ме е виждала по телевизията, вероятно е моя почитателка. Не е ли американка?

— Не ми изглежда. По-скоро прилича на англичанка. Типична англичанка. И мъжът също. В момента говорят с един келнер, така че можеш да погледнеш към тях.

Ники се измести встрани и леко обърна глава. Щом зърна жената, дъхът й заседна в гърлото и почувства как нещо я стяга в гърдите. Тъкмо се канеше да се обърне отново към Клий, когато жената улови погледа й.

Двата чифта сини очи се срещнаха и се задържаха, впити едни в други.

Жената се усмихна и цялото й лице светна от радост. Ники отвърна на усмивката, повдигна ръка и махна леко, с което даде да се разбере, че я познава.

Жената заговори на мъжа до себе си, който също кимна с глава към Ники.

— Това са мои стари приятели — притеснено обясни тя на Клий. — Моля те да ме извиниш, но трябва да отида за малко да ги видя.

Стана и се отправи към тях, а Клий така и не можа да разбере кои са тези хора. Гласът на Ники му се стори малко напрегнат и неестествен. Доста е смутена, реши той, като я наблюдаваше с любопитство.

— Колко се радвам да те видя, Ан — рече Ники.

— И аз също, мила — отвърна Ан, стана и я задържа за миг близо до себе си.

Мъжът също се изправи и прегърна Ники.

— Изглеждаш чудесно, скъпа, по-красива от всякога, ако мога така да се изразя.

— Благодаря ти, Филип, ти изглеждаш не по-зле. И ти, скъпа Ан! Но, моля ви, седнете. Защо така изведнъж скочихте и двамата?

Те седнаха, а Ники се облегна на стола на Ан и леко се наведе към нея.

— Сигурно смяташ, че съм много невъзпитана, Ан, след като от толкова отдавна не съм ти се обаждала. Нямам никакво оправдание, освен че бях заета служебно.

— Не е нужно да се извиняваш, скъпа, разбирам всичко много добре. Ти водиш изключително напрегнат живот. Ала признавам, че ми липсваха твоите обаждания. Но сега забелязвам, че си ангажирана и с други неща. — Ан се усмихна. Размениха си погледи, пълни с разбиране, след което Ан я попита: — Кой е този ужасно привлекателен мъж на твоята маса, Ники?

— Един стар приятел, мой колега. Клийланд Доновън.

— Да не е онзи прочут военен фотограф? — попита Филип.

— Той е — кимна Ники.

— Невероятен момък. Имам няколко негови книги, а неотдавна видях и забележителните му снимки от Пекин.

— Вероятно в „Пари Мач“ — рече Ники. — Бяхме заедно и заедно отразявахме събитията в Китай.

— Отвратителна работа. Особено трагичен бе финалът — рече Филип.

— Кръвопролитието беше страшно — възмутено отбеляза Ники, след което се обърна към Ан. — На почивка ли сте тук?

— Да. Отседнали сме у едни приятели на Филип в Тараскон, недалеч от Сен Реми. Вие също ли сте на почивка?

— Клий има ферма между Сен Реми и Екс. Стара селска къща, в която прекарах една седмица. Клий дойде да ме види за уикенда. И двамата сме много изморени от командировката в Китай.

— Мога да си представя — рече Ан. — Много ще се радвам, ако някой ден дойдете с твоя приятел в Тараскон за обед или за вечеря. Обещаваш, нали?

— Много мило от твоя страна, Ан, но трябва да бъда в Ню Йорк още този понеделник. Утре сутринта пътувам за Париж.

— Съжалявам, имаме да си кажем толкова много неща. — Ан сложи ръка на рамото на Ники. — Липсваше ми.

— О, Ан, зная, ти също ми липсваше, виновната съм аз. Бях толкова… небрежна.

Ан се усмихна, без да каже дума.

— По-късно бихме могли да пийнем заедно кафе — предложи Филип.

— Да, но вие едва сега започвате да вечеряте, а ние почти приключихме, Филип. — Тя го гледаше с печал. — Утре трябва да стана много рано, за да пристигна навреме в Марсилия, откъдето ще отлетя със сутрешния самолет за Париж.

— Колко жалко! — В гласа му прозвуча нескрито разочарование.

Ники се сбогува любезно и се върна при Клий.

— Извинявай, но разговорът продължи по-дълго, отколкото очаквах.

— А кои са те все пак?

— Мои английски приятели.

— Имате ли някаква роднинска връзка с тази жена?

— Не. Защо питаш? — Ники сви учудено вежди.

— Приличате си. Същата коса, същите сини очи. Имате и нещо общо в израза на лицето.

— Така ли? — Ники се смръщи леко и даде да се разбере, че не желае да разговаря повече на тази тема.

— Те в отпуск ли са?

— Да. Прекарват го у свои приятели в Тараскон.

— Напоследък доста англичани и парижани от хайлайфа си наемат къщи тук. Очевидно Прованс е станал много популярен. Надявам се все пак, че няма да бъде превзет от богаташите и от елита.

— Напълно те разбирам — рече Ники. — Боиш се, че от това Прованс няма да спечели.

Клий очакваше Ники да каже още нещо за приятелите си, но тя се умълча и замислено отпи глътка вино.

— Искаш ли нещо за десерт? Палачинките са специалитет на ресторанта.

— Не, благодаря. Предпочитам едно кафе, Клий.

— Тогава и аз ще пия кафе. — Клий направи поръчката и се вгледа внимателно в Ники. Без да знае какво точно, подозираше, че с нея нещо се е случило. На пръв поглед тя се контролираше напълно, но той определено забелязваше в поведението й едва доловима промяна.

Убеден, че този спад в настроението й е свързан по някакъв начин с английската двойка, Клий я попита внимателно:

— Жената беше доста нежна с тебе, Ники. Изглежда, че много те обича.

— Да, вярно е.

— А те кои са? Имам предвид как се казват.

— Ан и Филип.

— Той с какво се занимава?

— Работи в Уайтхол, английското министерство на външните работи. Заема някаква отговорна длъжност, но не знам точно каква.

— А ти откъде ги познаваш? — внимателно попита той.

— Чрез родителите си. Срещнах ги за пръв път у тях. Баща ми познава Филип от много отдавна. Но защо се интересуваш толкова от Ан и Филип, Клий?

Той сви рамене.

— И аз самият не мога да си обясня. Може би, защото ми направи впечатление, че се погледнахте някак особено и че тя беше прекалено мила с тебе. А докато разговаряхте, ми се стори, че и ти не си безразлична към нея и че, изглежда, много я обичаш.

— Вярно е, обичам я по свой начин.

Кафето беше сервирано и келнерът попита какво ще предпочетат за пиене след вечерята — коняк или нещо друго.

Ники поклати отрицателно глава.

— Благодаря, няма нужда от нищо — рече Клий.

Щом останаха сами, Ники се облегна на рамото на Клий.

— Още не съм ти казала за моето есенно предаване, реших да го нарека „Десетилетие на разруха“. Заглавието не се хареса на Арч, но аз твърдо го отстоявам. Струва ми се много подходящо.

— А на каква тема е предаването ти? — попита Клий, видимо заинтригуван. — Досещам се. Посветено е на последните няколко години на войни и революции, нали?

— В общи линии с тях започвам, но продължавам до деветдесетте години и в известен смисъл предвиждам онова, което ще се случи през последното десетилетие на века. Десетилетието на разрухата.

— Защо Арч не харесва заглавието ти?

— Всъщност той лично няма нищо против, но смята, че ръководството на компанията не ще го приеме, щяло да им се стори много потискащо.

— Има известно право, ала и ти тежиш на мястото си, твоето мнение не е без значение.

— Да, но само в определени рамки. Горе-долу толкова. — И тя отмери малък отрязък между палеца и показалеца си. — Ти явно не познаваш добре телевизионните компании.

— Смятах, че имаш намерение да правиш предаване за децата войници, онези, които видяхме в Камбоджа, Иран и в някои други страни. Малките деца, които носят оръжие и служат на своите правителства.

— Да, имах такива планове — потвърди Ники, — но ще ги отложа за следващата пролет.

След като поговориха още известно време за предстоящите й телевизионни предавания, Клий реши, че вероятно просто му се е сторила смутена преди малко, тъй като сега поведението й беше съвършено естествено.

По-късно, когато си тръгнаха, Ники спря до масата на английската двойка и представи Клий.

— Ан, много ми е приятно да те запозная с Клий. Клий, това е Ан.

Докато поемаше ръката му, англичанката се усмихна мило; Клий си помисли, че тя е една от най-хубавите жени, които беше виждал. Забеляза също, че не прилича чак толкова много на Ники — просто и двете бяха блондинки.

— Филип, запознай се с Клий — продължи Ники и Клий пусна ръката на Ан, за да се ръкува със съпруга й.

— Искрено съжаляваме, че няма да можете да ни дойдете на гости в Тараскон — рече Ан. — Но се надяваме да се срещнем друг път.

— С удоволствие — отвърна Клий.

— Пожелаваме ви по-нататъшен успех — каза Филип. — Имайте предвид, че съм голям поклонник на вашето забележително фотографско изкуство.

— Благодаря ви — рече Клий. Понечи да покани всички да пийнат по нещо на терасата, но Ники го хвана за ръка, стисна леко пръстите му и го побутна към вратата.

— Много ми беше приятно да ви видя, но наистина ни се налага да тръгваме — каза тя на Ан и Филип. — За съжаление трябва да стягаме багажа си.

— Разбира се — обади се Ан. — И приятно пътуване, скъпа.

 

 

Докато вървяха към колата, Клий отбеляза:

— Хубава жена е наистина, но приликата й с тебе е незначителна. Впрочем пропусна да споменеш фамилията им.

Последва дълго мълчание. Накрая Ники промълви:

— Не са женени. Той се казва Филип Роулингс.

— Ами Ан?

Ники се изкашля.

— Името й е Ан Девъру… Лейди Ан Девъру.

Клий спря и я погледна в очите.

— Има ли някаква роднинска връзка с Чарлс? — попита той, явно изненадан.

— Да.

Сестра ли му е?

— Не, майка.

— Изглежда доста млада!

— На петдесет и осем години е. Когато е родила Чарлс, е била едва осемнайсетгодишна.

— А къде е съпругът й?

— Починал е отдавна.

— Значи Филип й е приятел?

— Да.

— Изглежда, тя много държи на тебе, Ник, всъщност вече ти го казах.

— Така е — съгласи се Ники. — Тя гледа на мен като на собствена дъщеря, каквато в действителност никога не е имала.

Клий замълча. Отвори вратата на колата и помогна на Ники да влезе. Докато пътуваха към Сен Реми, реши повече да не задава въпроси за Ан Девъру. Знаеше, че Ники е особено чувствителна на тази тема, и не искаше да й създава излишни емоции.

Все така умислена, Ники не пророни дума.

От време на време Клий скришом я поглеждаше; беше забелязал, че лицето й бе станало по-строго. Накрая включи магнетофона и се съсредоточи в кормуването. Постепенно се отпусна и скоро се унесе в собствените си мисли.

По едно време Ники се облегна на прозореца и затвори очи.

Клий не знаеше дали е задрямала, или се прави на заспала. Сърцето му се сви. Вечерта, която бе започнала така добре, можеше да се провали. Чувстваше се обиден и леко ядосан, като същевременно добре съзнаваше, че това се дължи на промяната у Ники или по-скоро на причината, която я бе разстроила. Очевидно нещо й беше напомнило за миналото, при това доста драстично. Дълбоко в себе си той проклинаше Чарлс Девъру. Този човек по някакъв странен начин постоянно преследваше Ники — а сега косвено и него.