Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (11)

11

— Представяш ли си, Ники, бил съм само на четири години, когато Капа е загинал във Виетнам по време на войната на французите в Индокитай. — Клий я изгледа продължително и тихо добави: — Това е единственият човек, който наистина много ми липсва, без дори някога да съм го познавал.

Ники го наблюдаваше мълком.

— Иска ми се да го бях срещнал, да бяхме станали приятели. Ужасно съжалявам, че не го познавам. Разбираш ли какво искам да ти кажа? — Той се засмя малко стеснително и промърмори: — Обзалагам се, че ме мислиш за смахнат.

— Не. Много добре те разбирам. Просто изпитваш някаква вътрешна болка, някакво чувство на съжаление, че си се родил твърде късно, за да се запознаеш с човека, който има изключително важно значение за теб, макар съдбите ви никога да не са се преплитали.

— Да, може би е така.

— Освен забележителен фотограф Капа очевидно е бил и много обаятелна личност — продължи Ники. — В неговата биография е цитирана фотографката Ив Арнолд, според която Капа бил не само изискан и елегантен, но имал и някакво особено излъчване, сякаш от цялото му същество струяла светлина. Всички спонтанно се стремели да бъдат по-близо до него, да споделят неговия плам и ентусиазъм. Той явно е притежавал огромен… изключителен чар. Мисля, че това е най-точното определение, Клий.

— Да, много добре си спомням. Има и едно чудесно описание на Капа от Ървин Шоу, което също е цитирано в биографията на Уилън.

— И аз си го спомням. Чак сега разбирам, че през юношеските си години ти си виждал живота на Капа изцяло в романтична светлина, възхищавал си се от неговата смелост и решителност.

— Абсолютно вярно — призна Клий, — но всъщност мечтаех да участвам във военни събития и да стана военен фотограф много преди да чуя за Робърт Капа. Той обаче винаги ме е вдъхновявал. — Клий се намести по-добре на стола, кръстоса крака и попита: — А ти кога реши да станеш военна кореспондентка?

— Когато бях още съвсем малка, и аз като теб. Вероятно съм подражавала на баща си.

— И сега ли продължаваш да се занимаваш с тази работа по същата причина? Имам предвид след всичките тези години.

— О, не, в никакъв случаи. Правя го, защото искам да бъда там, където се твори историята. Искам да отразявам събитията колкото може по-вярно. Искам да правя новините достояние на хората — колкото може по-честно.

— Струва ми се, че подбудите ни са еднакви. Надявам се, че моите снимки са точно толкова правдиви, колкото и твоите репортажи.

— Наистина са. — Ники го изгледа изпитателно. — Мислиш ли, че някога ще се откажеш?

— Съмнявам се. — Клий сви рамене и се усмихна снизходително. — Освен евентуално един ден, когато много остарея и не ще мога да избягвам куршумите. А ти?

— Изпитвам абсолютно същото чувство. И колко интересно нещо е страхът, нали? По отношение на него май си приличаме… И двамата ни обзема страх едва след като събитието вече е минало. Смяташ ли, че всички журналисти реагират по този начин?

— Не. Някои се боят още по време на самата работа, други, като нас, се разстройват по-късно. Когато бяхме заедно в Ливан, Джо Глас от лондонския „Сънди Таймс“ сподели веднъж, че винаги изпитвал силна умора след събитието. Ти и аз в известен смисъл сме късметлии, Ник, защото емоциите ни избликват значително по-късно.

— Да, но ти поемаш твърде големи рискове на бойното поле, Клий.

— По-скоро бих казал добре пресметнати рискове. Впрочем ти си абсолютно същата.

— Не, не съвсем. Аз съм доста по-предпазлива от теб, независимо че ти и Арч сте на друго мнение.

— Щях да се радвам, ако беше така.

Ники замълча за миг, после бавно продума:

— В Пекин нарушихме златното правило на журналистите, нали, Клий?

— Какво искаш да кажеш? — смръщи озадачено вежди той.

— Ами въвлякохме се в историята с Йойо. А това е свързано с толкова опасности; знаеш много добре, че в никакъв случай и при никакви обстоятелства не бива да се ангажираме емоционално с отделни личности, когато отразяваме едно събитие. За да можем действително да си свършим добре работата, трябва винаги да стоим малко настрана, да запазваме известна дистанция спрямо обекта на информацията.

— Понякога е доста трудно да не се ангажираш — отговори бързо Клий. — В края на краищата никой от нас не е чак толкова коравосърдечен. Освен това не забравяй, че Арч и останалите ни колеги реагираха също като нас по отношение на Йойо. Как е възможно човек да не се привърже към такова, момче? Не мислиш ли, че той е някак по-различен, особен случай?

— Така е, прав си. — Ники се облегна назад, замълча за миг, след това едва чуто промълви: — Какво ли е станало с него, Клий? Нали не вярваш, че е мъртъв?

— Не, в никакъв случай. Имам чувството, че се крие, че е минал в нелегалност. Ще видиш, че ще се появи отнякъде, и то много по-скоро, отколкото предполагаме.

— Нали не ми говориш така само за да ме успокоиш? — попита тя, като го гледаше в очите.

— Не! — твърдо отсече той. — Йойо е интелигентен, предприемчив и находчив. Сигурен съм, че ще успее да се измъкне от Китай. Аз действително силно вярвам в него. — Клий стана и отиде до вратата. — Искам да ти покажа нещо. Ще се върна след минута.

 

 

Щом Клий излезе, Ники притвори очи и се замисли за Йойо. Клий беше толкова убедителен, че не можеше да не се съгласи с него. Всъщност нямаше и друг избор, освен да продължи да се надява, че един ден Йойо ще се появи в Ню Йорк, Париж или Хонконг. Фактически последното нещо, което успя да му каже, бе: ако пристигне в британската колония и има нужда от помощ, веднага да се обади на някого от тях по телефона. Беше обещала на Йойо, че каквото и да се случи, тя или Клий, или Арч ще му помогнат да напусне Хонконг.

Ники отвори очи и отпи глътка вино. Знаеше, че е безполезно да се тревожи, и се опита да не мисли повече за Йойо.

Тя се огледа, почувства как безметежната атмосфера на стаята прониква във всяка нейна фибра и разбра защо библиотеката е любимото място на Клий. И тя самата я предпочиташе — действаше й като балсам за опънатите нерви.

Боядисана предимно в светли тонове — бяло и кремаво с примес на жълто и теракота, стаята беше отрупана с вази с цветя и високи саксии с разлистени сочно зелени растения. Стотици книги изпълваха полиците до тавана, а по малките масички бяха разхвърляни списания и книги за изкуство. Някои от работите на Клий, вероятно тези, които най-много обичаше, бяха окачени в рамки по стените, а над огромната камина имаше колекция от акварели на местни художници. Това бе една уютна всекидневна, предразполагаща към отмора, четене, слушане на музика и гледане на филми.

В неделя времето отново беше горещо и задушно. За щастие двата огромни вентилатора на тавана, също като от филма „Казабланка“, раздвижваха въздуха непрекъснато и понеже слънцето беше вече залязло, се дишаше малко по-леко. Навън светлината на деня бързо чезнеше, а с настъпването на нощта небето все повече тъмнееше. Беше близо осем и половина вечерта. Клий предложи да хапнат в библиотеката, та докато вечерят, да погледат един стар видеофилм — и тя се съгласи.

На Ники й се струваше, че уикендът бе отлетял като миг. В петък, в деня на неочакваното му пристигане, обикаляха из фермата, разговаряха и се смяха, надпреварваха се да си разказват стари спомени и да си разменят последни новини.

Клий беше забелязал, че откакто се познаваха, сега за пръв път имаха възможност да почиват заедно и да разговарят за толкова много неща.

В съботния ден беше доста по-хладно и той я закара с колата до Арл.

— Не се надявай обаче, че ще видиш всички места, които е обичал и посещавал Ван Гог — беше я предупредил преди тръгване. — Не е останало много нещо от времето, когато е работил в Прованс. Дори къщата, в която са живели с Гоген, вече не съществува. Но ще видиш Алеята на саркофазите, великолепно претворена от великия холандец. И, разбира се, полята със слънчогледи, от които се е вдъхновявал за своите натюрморти. Предполагам, че вече са разцъфнали.

Арл, както Ники сама се убеди, беше наистина прелестно място, в известен смисъл като че ли от съвършено друг свят. Клий я разведе из стария град и тя остана възхитена. Баща й твърдеше, че е добър турист, защото беше любопитна по природа и искаше всичко да знае.

Старият град беше пълен с руини от римско време редом със солидни средновековни каменни здания. Имаше много паметници и музеи, както и други интересни неща, които заслужаваха да се видят. Ники беше в стихията си и на Клий му бе приятно да я наблюдава как ненаситно, по детски, се забавлява.

След като се шляха на воля из стария град, двамата се отбиха да обядват в едно очарователно бистро, което Клий очевидно добре познаваше. Посрещнаха ги любезните собственици мадам Ивон и мосю Луи и ги настаниха на най-хубавата маса. Той поръча местни специалитети, като й обясняваше какво представлява всеки един от тях и я уверяваше, че непременно ще й харесат. Настоя да опитат и пастис, известна тукашна напитка с дъх на анасон, която придобива млечен цвят, щом се смеси с малко вода.

След обяда се разходиха из по-новата част на града. Разглеждаха най-вече витрините, но все пак Ники успя да купи дузини пощенски картички и да ги изпрати на Арч, на колеги и приятели в Ню Йорк. Междувременно Клий подбра цял куп списания и вестници, след което двамата тръгнаха обратно към колата.

Беше късно следобед, когато се отправиха към фермата, като Клий се стараеше да не кара бързо. Щом се прибраха, пийнаха по чашка ледено шампанско на терасата, а по-късно си сервираха и лека вечеря.

Тази сутрин Амели и Гийом бяха отишли на сватба на своя племенница в Марсилия и макар Ники да оценяваше високо кулинарните способности на Амели, все пак бе доволна, че най-сетне можеше да си отдъхне от нейните съблазнителни и апетитни блюда. Клий не продума, когато тя се отказа от студеното пиле, рибата, зеленчуците и другите ястия, предварително приготвени от Амели. Вместо тях Ники хапна малко доматена салата и парче франзела.

Отпи глътка шампанско и мислите й неволно се върнаха към изминалия ден. Не бяха правили почти нищо, тъй като бе непоносимо горещо. Сутринта се излежаваха под дърветата край басейна и четоха вестници и списания, а следобед се качиха в библиотеката и слушаха арии на Тоска в изпълнение на Кири Те Канава и Националния филхармоничен оркестър под диригентството на сър Георг Шолти.

Ники се сгуши в големия диван, затвори очи и се остави да я обгърне музиката на Пучини и топлият глас на примадоната Кири, които сякаш я отнасяха в друг свят. Да, мислеше си тя, днес беше наистина един необикновен ден.

 

 

Вратата се отвори и Клий влезе с две големи папки под мишница. Приближи се до дългата маса в средата на библиотеката и каза:

— Не съм ти споменавал досега, но имам намерение да направя един фотоалбум за Пекин и Тянанмън. Искам да видиш някои от снимките.

— О, Клий, покажи ми ги още сега! — радостно възкликна тя и изтича към него.

Той разбута няколко списания, за да направи място, извади снимките от първата папка и ги разстла върху масата. Беше цяла колекция от цветни и черно-бели фотографии.

Те таяха толкова мощен емоционален заряд, създаваха такова силно усещане за непосредствено участие, че Ники затаи дъх и моментално се пренесе на площад Тянанмън. Бурните, напрегнати дни, довели до кървавата разправа в началото на месеца, оживяха отново пред очите й.

От пръв поглед се долавяше колко наблюдателен и прецизен е Клий. Снимките му бяха искрени и непосредствени. Всяка една излъчваше особена жизненост и завладяваща интимност.

— Изключителни са, Клий! — извика Ники с възхищение. — Толкова са силни и вълнуващи!

Думите й го насърчиха и той бързо извади нова купчина.

— Тези са още по-интимни — обясни Клий, като наблюдаваше реакцията й.

Ники забеляза, че снимките бяха правени на Тянанмън и в други райони на Пекин и на повечето фигурираше и тя. На някои беше с Арч и момчетата от екипа, на други с Йойо или с Йойо и Май. Имаше и снимки само на Йойо сред студентски ръководители или само на Йойо и Май. Всичко й беше толкова близко, че когато видя познатите лица на фона на Паметника на героите, край палатковия лагер, пред Богинята на демокрацията и на булевард Чанан, усети как тежка буца засяда в гърлото й.

— О, Клий, наистина са страхотни! Вярна е изтърканата фраза, че една снимка може да каже много повече, отколкото хиляда думи!

— Надявам се. — Той сви широките си рамене и извади последния пакет снимки. Щом ги погледна, в съзнанието й веднага нахлуха хиляди спомени. През внушителния каменен площад Тянанмън преминава железен поток от танкове и бронетранспортьори. По булевард Чанан маршируват сурови, безмилостни войници, въоръжени с картечници, насочени срещу собствения им народ. Изправени на барикадите, гневни и дръзки, стоят гражданите на Пекин, размахали юмруци срещу народноосвободителната армия. Те правят всичко възможно, за да спасят живота на студентите — децата на Китай. Развени от вятъра, се виждат огромните бели плакати с лозунгите на студентите за демокрация и свобода, изписани с ярка червена боя, с цвета на кръвта.

Накрая погледа й грабнаха снимките на падналите студенти, застреляни или смазани от танковете, лежащи в локви собствена кръв. Изведнъж отново почувства ужасния дъх на смъртта, усети мириса на барута, чу щракането на пушките и зловещото тракане на танковете, които пъплеха по студената каменна настилка.

Ники беше толкова развълнувана от поразяващите образи, уловени и запечатани от Клий, че очите й се напълниха със сълзи. Опита се да му каже нещо, но устните й не отрониха звук.

Когато забеляза сълзите й, той нежно я притегли към себе си и я прегърна.

— Не се разстройвай — опита се да я успокои с колеблив глас Клий. През цялата седмица бе мислил за нея и знаеше, че не бива изобщо да я докосва. Тънкото ухание на парфюма й го замайваше, чувстваше допира на топлото й гъвкаво тяло.

Неохотно се отдръпна. Никога досега не му бе изглеждала толкова привлекателна. Кожата й бе златистокафява, в русата й коса сякаш бе вплело своите отблясъци слънцето на Прованс, а очите й грееха по-сини от всякога. Трябваше да наложи цялата си воля, за да не я докосне отново.

— Нали точно това искаше? — кротко промълви Ники.

— Какво? — рече смутено той, уплашен, че е отгатнала мислите му.

— Ами да ме развълнуваш. Всеки, който ги погледне, да се развълнува. И трогне, и разтревожи, и възмути, и ужаси…

— Да, така е — призна той.

— Е, можеш да бъдеш сигурен, снимките ти са наистина шокиращи. Имам чувството, че някой ме е ударил в стомаха и ми е отнел въздуха. Книгата ти ще предизвика сензация.

— Надявам се, скъпа. — Той затаи дъх. Думата „скъпа“ беше изпусната случайно, но дори и да беше забелязала неговата грешка на езика, не даде с нищо да се разбере. Всъщност тя като че ли изобщо не бе в състояние да реагира.

Клий започна бавно да прибира снимките, а Ники му помагаше. По едно време той спря и поде несигурно:

— Знаеш ли, Ники, аз, естествено, сам ще си направя надписите, вече съм свикнал с тази работа, но книгата се нуждае от текст, който да въвежда в снимковия материал, от предговор… Ти си един от най-добрите автори, които познавам. Би ли се съгласила да се заемеш с подобно нещо, да ми сътрудничиш?

Тя беше смаяна от неочакваното му предложение.

— Ами защо не, просто не зная — рече колебливо.

— Кой би могъл да свърши тази работа по-добре от тебе, Ники? Ти беше там, бе свидетелка на всичко, изживя го също като мен. Само ти можеш да наситиш емоционално текста, така че да подсили възприятието на снимковия материал. Моля те, кажи „да“.

— Е, добре. Казвам „да“.

— Браво! Чудесно! — Искаше да я прегърне, но се въздържа. — Ще направим страхотен екип!

Ники отиде до масичката, взе една чаша и я вдигна за наздравица.

— Струва ми се, че трябва да пием по този случай.

Клий чукна чашата си о нейната.

— Да пием за нашето бъдещо сътрудничество!

— За нашето бъдещо сътрудничество! — повтори тя и двамата отпиха по глътка.

— Чашите май трябва да се допълнят — обяви тържествено Клий и тръгна към скрина, върху който беше оставил шампанското и съда с лед. След това плахо попита: — Искаш ли да поплуваме преди вечеря?

— Защо не? — усмихна се Ники.