Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (6)

4.

— Радвам се, че намери време да се срещнем, Лора — каза Еркюл Жуно, посрещайки я с топла усмивка. — Моята приятелка заминава следобед за замъка си на Лоара и три часа е единственото време, когато можеше да ни приеме.

— Няма проблем, Еркюл, с нетърпение очаквам срещата и много се вълнувам, че ще видя произведение на Реноар. Колко хубаво, че още не го е продала.

— Късмет имахте и ти, и Клер. Но хайде да не губим време. — Хвана я за лакътя и тръгнаха заедно към изхода на „Плаза-Атене“.

— Колата ме чака отвън. Приятелката ми живее във Фобур Сен-Жермен, в седми район, не е много далеч.

— Това е любимият ми квартал в Париж — сподели Лора на улицата. След като се настаниха удобно на задната седалка, Еркюл й отвърна:

— Разбирам те, самият аз харесвам седми район. Може би защото е различен, а и много красив… Там аристократите живеят в красивите си къщи, обитават го и студенти, художници и писатели.

— Докато учех в Сорбоната, Еркюл, обичах да се разхождам из седми район — рече Лора. — Ако не бях в музея на Роден, отивах в кафене „Дьо Фльор“ или в „Дьо Маго“, или поемах към Зданието на инвалидите, където е гробът на Наполеон.

— Знам, че той ти харесва — каза Еркюл. — Клер ми е казвала колко се възхищаваш от нашия известен император.

Лора се усмихна.

— Наполеон и Уинстън Чърчил са любимите ми държавници.

— А не Линкълн или Джордж Вашингтон?

— И те, но някак е по-различно. Най-много ценя Уинстън Чърчил, след него — Наполеон. Дядо ми, който е от Уелс, смята, че Чърчил е спасил от загиване западната цивилизация. Да не говорим, че е измъкнал цяла Европа от бедствието на Втората световна война. До последния си ден дядо ми, Оуен Валиънт, твърдеше, че Чърчил е най-великият мъж на двайсети век. Аз мисля същото.

— А как стигна до Наполеон, великия диктатор?

— За такъв ли го смяташ — за диктатор?

— Не аз. Нито пък повечето французи. Може би останалата част на Европа. — Еркюл сви рамене и разпери ръце. — Мислят го за чудовище, но според мен не е така.

— Съгласна съм с теб. Както знаеш, аз обичам Франция. Докато живеех тук като студентка, попаднах на чудесната биография на Наполеон, написана от Венсан Кронин — тогава той направо ме очарова. Според мен е бил гений.

Еркюл кимна.

— Наполеон трябва да се мери с голям аршин. Него или го обичат, или го мразят. Лора, сега искам да ти разкажа за жената, с която ще се запознаеш след няколко минути. Казва се Жаклин дьо Антоан-Сен Люсиен. Познавам я от дълги години. Покойният й съпруг Шарл бе мой близък приятел и той събуди у Жаклин тази голяма страст да колекционира картини. Има страхотен вкус… — Замълча, целуна върховете на пръстите си. — Чудесен вкус… превъзходен. Колекцията й е великолепна. След няколко минути ще видиш някои от най-известните картини на света.

— Защо иска да продаде Реноар? — попита Лора от любопитство.

— Не е споделяла нищо за причините, но познавам фамилния им замък близо до Лох и знам, че гълта много пари. Миналата година продаде едно платно от Ван Гог.

— Само ако знаех!

— И аз, Лора. Ако бях чул, незабавно щях да ти съобщя. От онова, което по-късно ми каза Жаклин, разбрах, че дори не го е обявявала за продан. Някой видял картината на Ван Гог, предложил й цена и тя се съгласила — ей така. — Той щракна с пръсти. — Разбирам, че не е имала намерение да го продава, но сумата била толкова щедра, че не могла да откаже.

— Любимата ми творба на Ван Гог е „Бели рози“.

— А, да, много е красива. И отново е във Франция, поне засега.

— Да, но в американското посолство.

— И следователно на американска земя, технически казано — отговори той. — Всъщност се намира в резиденцията на посланика.

— Какво ли не бих дала да я видя.

— Вероятно би могло да се уреди. Познавам посланичката Памела Харимън.

— Но това е чудесно, Еркюл. Между другото, колко иска твоята приятелка за картината на Реноар? Или не знаеш.

— Снощи, когато разговарях с нея, тя спомена за четири милиона или нещо такова.

— Долара?

— Да, долара. А, ето че стигнахме, Лора. В тази къща живее Жаклин. Семейна собственост от дълги години.

Голямата частна къща бе една от няколкото подобни сгради на тази известна улица. Беше скрита зад висока каменна ограда. Миг след като шофьорът натисна звънеца, мъж в униформа отвори огромните дървени врати, боядисани в тъмнозелено и украсени с ковано желязо.

Докато мерцедесът навлизаше по павираната алея, Лора забеляза отдясно къщата на портиера, водоскок в средата на двора, както и два прекрасни стари кестена, които се издигаха на фона на обраслите с бръшлян стени. Повечето листа бяха опадали от дърветата и в този декемврийски следобед изглеждаха някак печално.

Еркюл помогна на Лора да излезе от колата и двамата стигнаха до широките стъпала на къщата. Те водеха към двойни врати от дебело стъкло, поставено в рамка от ковано желязо с орнаменти. Преди да са натиснали звънеца, вратите отвори иконом, облечен с тъмен костюм и с папийонка.

Еркюл поздрави:

— Добър ден, Пиер.

Икономът кимна.

— Господине, госпожо, моля, заповядайте. — Докато изричаше тези думи, той отвори още по-широко вратите към дълго антре. В края му имаше френски прозорци, които гледаха към двора. Лора хвърли бегъл поглед през тях и докато Пиер ги водеше, видя морава, заобиколена от дървета, а в средата й — същия водоскок като в предния двор.

— Госпожа графинята ви очаква в зеления салон — обяви икономът.

 

 

Лора се усмихна приятно на Жаклин, графиня дьо Антоан-Сен Люсиен. Тя бе най-крехката и хубава дребна жена, която бе виждала. Не беше по-висока от метър и петдесет, бе слабичка, с големи яснозелени очи, стилно подстригана руса коса. И с ангелско лице, по което нямаше почти никакви бръчки. Нещо момичешко личеше у нея, макар Лора да прецени, че бе около седемдесетгодишна.

Жаклин стоеше пред камината в салона със светлозелени стени. Тя се усмихна на Лора и направи няколко крачки, за да ги посрещне.

— Еркюл! — възкликна. — Колко мило, че дойде и доведе приятелката си.

Еркюл я целуна по двете бузи:

— Щастлив съм да те видя, Жаклин. Искам да ти представя Лора Валиънт. Лора, това е графиня дьо Антоан-Сен Люсиен.

— Радвам се да се запознаем, госпожице — каза Жаклин и стисна ръката й.

— Аз също, графиньо — отвърна Лора, усмихвайки се на тази дребна жена, облечена съвършено и елегантно.

— Да ви предложа нещо? Кафе, чай или някакво питие?

— Не, благодаря — отвърна Лора.

Еркюл поклати глава.

— За мен също нищо, Жаклин, благодаря ти.

— Тогава да седнем — предложи графинята и любезно ги поведе към няколкото удобни кресла, разположени близо до камината.

Почти веднага Еркюл заговори за замъка близо до Лох в долината на реката Лоара, където ремонтирали покрива. Така Лора имаше възможност да се огледа.

Очите й бързо зашариха из стаята, по светлозелените стени и тапицерията на креслата и дивана, по пердетата от тафта в същия тон. Светлозеленото на стените представляваше мек и подходящ фон за картините на Бонар, Дега и Сезан. Разбира се, и за картината на Реноар.

Лора едва се сдържаше да не стане, да се приближи и да я разгледа, но възпитанието й не го позволяваше.

Еркюл изведнъж се изправи и каза:

— Жаклин, нали може отново да хвърля поглед на картината на Реноар?

— Разбира се, Еркюл — отговори графинята. — Моля, вие също, госпожице Валиънт. Идете и я разгледайте.

— Ела, Лора — подкани я той. — Знам, че нямаш търпение.

— Прав си — призна си тя.

Приближиха се към творбата на Реноар, спряха и я загледаха, удивени от красотата й.

— Виждал съм я много пъти през годините, Лора — каза Еркюл, — но трябва да ти призная, че никога няма да ми омръзне. Както и двамата знаем, Реноар е голям майстор.

— Тази е просто великолепна — изрече тихо и с благоговение Лора. Въпреки всичко се замисли дали канадският й клиент няма да сметне, че картината е твърде миниатюрна. Бе останала с впечатлението, че колекционерът предпочита по-големи платна. От друга страна картината представляваше малко бижу. Тенът на момичето излъчваше перлен блясък, жената наистина изглеждаше като жива, както и пейзажът, и вирът близо до скалата, на която бе седнала. Лора се надяваше, че нейният клиент ще я купи.

Еркюл се застоя още малко пред Реноар, после хвана Лора за ръка и я поведе из стаята. Спряха първо пред картината на Дега, после при тази на Бонар и най-накрая — пред Сезан. И трите работи бяха перфектни. Лора се чудеше дали са за продан, особено „големият“ Сезан.

Върнаха се при графинята до камината. Лора се обърна към нея и каза:

— Реноар е прекрасен, а и другите платна, графиньо. Невероятно преживяване е да си в домашна обстановка сред четири шедьовъра.

— Благодаря, госпожице Валиънт, много сте мила. Трябва да ви кажа, че винаги когато ги погледна, тези картини ме правят щастлива. Не обичам неща, които биха ме натъжили или потискали. Изпитвам необходимост изкуството да ме изпълва със светли чувства.

— Точно така! — възкликна Еркюл. — Съгласен съм с теб, Жаклин. Сега бих искал да заведа Лора в трапезарията, за да й покажа Гоген. Той е един от любимите й художници. Нали, Лора?

Тя кимна.

Жаклин се изправи.

— Ще ви придружа.

Стените на трапезарията бяха в пастелно розово и този тон представляваше прекрасен мек фон за картините. Три изумителни примитивистични творби на Пол Гоген — всяка със свое собствено място. Едната бе на дългата централна стена, а другите две — на съседните. Четвъртата стена на стаята бе с прозорци, които изпълваха помещението с естествена светлина, идеална за този вид картини.

И трите представяха тъмнокожи таитянки — било край морето, било сред екзотичния пейзаж на полинезийските острови. Тенът им се подчертаваше от сламените полички около бедрата, от ярко оцветената растителност и от необикновените коралово розови багри, които Гоген често използваше за земята и бреговете на Таити. Пепеляво-розовата трапезария хармонираше на кораловите нюанси на пясъка и по този начин тъмнокожите хубавици изпъкваха още повече.

Лора ги гледаше като хипнотизирана. Никога не бе виждала картини на Гоген извън музей, беше впечатляващо. И трите платна бяха големи, превземащи окото, точно по вкуса на друг неин важен клиент, Марк Табарт, който би дал дясната си ръка за тях, както често повтаряше.

— Великолепни са — възкликна тя, погледна графинята и без много да му мисли, каза: — Бих купила коя да е от тях или и трите заедно, ако решите да ги продадете.

— Това наистина са легендарни произведения на Гоген — изрече Жаклин. — Нарисувал ги е в една и съща година — 1892 — и са изключителни образци от неговото творчество. Обаче дори да имах желание или нужда да ги продам на висока цена, боя се, госпожице Валиънт, че не съм в състояние да го направя. Картините принадлежаха на моя съпруг и той ги завеща на нашия син Арно и на жена му Натали. Аз ще им се радвам до края на живота си, но те не са мои.

— Завиждам ви, че живеете с тях — каза Лора. — Толкова са красиви, направо замайващи.

— Бихме могли да поговорим за Реноар — намеси се Еркюл. — Както знаеш, Жаклин, Лора има клиент, който би могъл да се заинтересува от творбата, а Клер Бенсън иска в понеделник да я снима.

— Хайде да се върнем в зеления салон — предложи Жаклин. — Там ще се настаним удобно и ще обсъдим всичко.

 

 

По-късно същия следобед, когато Еркюл изпращаше Лора пред хотела, тя му благодари, после каза:

— Ще се обадя на моя клиент в Торонто и се надявам до понеделник да дам отговор на графинята, а може и по-рано.

— Чудесно, Лора — отвърна Еркюл. — Ако имаш време ще вляза с теб за малко. Искам да поговорим за две неща — за картините и за Клер.

Лора се стъписа.

— За Клер ли? Какво има? Много странно говориш.

— Може би по гласа ми познаваш, че съм разтревожен. Всъщност хайде да не стоим тук. Да идем в хотела да изпием по чаша чай или нещо друго.

— Добре — каза тя вече загрижено.

Влязоха заедно във фоайето и Лора предложи:

— Ще пийна нещо силно. Хайде да отидем в бара, Еркюл?

Продължиха да вървят мълчаливо. Когато най-накрая се настаниха на една малка масичка в полутъмния „Бар Англе“, Лора започна да го разпитва:

— Защо се безпокоиш за Клер? Моля те, кажи ми, Еркюл.

— Когато му дойде времето. Едно по едно. Какво искаш? — Чаша бяло вино.

Еркюл направи знак на келнера, поръча вино за Лора, а за себе си поиска скоч със сода. После се облегна на черния кожен стол и каза:

— След малко ще стигнем и до Клер. Първо нека поговорим за картините. — Спря за момент, после каза: — Нещо сериозно за картините.

Тя го изгледа изненадано.

— Кажи какво има, Еркюл.

— Отнася се за картините на Гоген. Много е важно да ми съобщиш, ако някоя от тях се появи на пазара в Щатите. В случай че научиш, докато работиш за свой клиент. Искам да го направиш заради твоята собствена сигурност.

— Естествено, че ще ти кажа. Защо?

— Има няколко произведения на Гоген, които… са под въпрос. Знам, че много се интересуваш от него като художник и го харесваш, но не бих искал да направиш неволна грешка, не бива да взимаш окончателно решение, без да се посъветваш с мен.

— Мислиш, че има и фалшификати?

— Ще ти разкажа една история за Гоген, която ще те заинтригува. — Замълча и я изгледа напрегнато. — Лора, това е поверително. Само за твоя информация, искам да си остане между нас. Поне засега.

— Няма да го споделям с никого — увери го тя. Изгаряше от нетърпение и го гледаше в очакване.

— Имало едно време… един колекционер… — започна бавно и внимателно той.

Историята беше интересна. Лора поглъщаше всяка дума.

Когато свърши, Еркюл добави:

— Сега за Клер. Според мен тя не е добре. Всъщност бих казал, че е болна.

Лора го зяпна, после рече:

— Тя ми каза, че си й изнесъл лекция за килограмите.

Той кимна.

— Много е отслабнала. Твърди, че била на диета. Обаче не само загубата на тегло ме безпокои. Тревожи ме видът й…

Лора се смръщи:

— Не разбирам.

— Вчера в ателието в един момент Клер ми говореше за декора и… — Замълча, загледа се в пространството, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Имаше чезнещ вид, не, не е точно така. Търся подходящата дума… Изглеждаше притеснена… измъчена… кожата на лицето й беше опъната. — Пое дълбоко дъх и добави много тихо: — Лицето й беше като смъртна маска и това ме уплаши, Лора.

— Еркюл! Но това е ужасно! Ужасно е да се каже — извика тя и потрепери.

Келнерът донесе питиетата и те изчакаха да се отдалечи. Тогава Еркюл продължи:

— Имам много лошо предчувствие за нея. Не мога да го обясня точно. Знаеш ли, аз я обичам… — Замълча и объркан втренчи очи в Лора.

— Знам, Еркюл — вметна тя бързо, — забелязах го преди известно време. Няма защо да изпитваш неудобство или да се стесняваш от мен. Хубаво е, радвам се, че я обичаш и че толкова се тревожиш за нея.

Той си отдъхна.

— Добре, че го признах пред теб, и ти благодаря за разбирането. — Вдигна чашата и отпи от уискито.

Лора го попита след малко:

— Какво искаш да кажеш с тези предчувствия?

— Според мен Клер е зле, но не мога точно да обясня това си усещане. След като бяхме в ателието, дълго мислих, тя наистина беше енергична както винаги. Но… — Отново замълча, облегна се назад, отпивайки от скоча. Очите му гледаха загрижено, раменете му бяха напрегнати.

Лора забеляза колко е разтревожен, изчака го да събере мислите си и изрече бавно:

— Мислиш, че е болна, но от какво?

Той разпери ръце.

— Уви, не знам, Лора. — Въздъхна и продължи: — Старая се да не се притеснявам както в случая с Вероника. Но тази мисъл ме гложди отвътре. Клер доверила ли ти е нещо?

Лора поклати глава и отвърна тихо:

— Тя още е много огорчена от несполучливия си брак, от мъжете — или по-точно от един мъж. Огорчението сякаш я разяжда отвътре. Вероятно е само това — яд, разочарование. Плюс усилена работа и честа умора. — Лора сложи ръка върху неговата. — Опитай се да не се безпокоиш толкова. Според мен Клер не е болна, Еркюл.

От думите й той като че се отпусна и напрежението в погледа му изчезна.

— Надявам се да си права. Когато човек обича една жена, той се тревожи, особено ако вижда, че има промяна у нея.

Този път Лора беше решителна:

— Защо не й кажеш какво изпитваш към нея, Еркюл? Защо не й кажеш, че я обичаш?

— Не мога да го направя, Лора. Никога. Клер няма същите чувства към мен. Боя се. Да, признавам, Лора, боя се да й го кажа. Разбираш ли, не бих искал да я загубя, а това е възможно да стане, ако тя… узнае какви са истинските ми чувства. За мен има голямо значение, че съм неин приятел и съм част от живота й.

— Все пак би трябвало да разговаряш с нея. Може да се изненадаш от реакцията й.

— Лора, как тъкмо ти ми го казваш? Боже мой! Та нали току-що ми спомена, че е огорчена от провалилия й се брак. Не, в живота й няма място за мен, колкото и да ми се иска.

Всяка от тихо изречените думи като че ли я удряше и тя трепна. Облегна се на стола и се замисли колко тъжно беше това, че Клер бе толкова жестока към себе си, и се наказваше донякъде безпричинно. Няма място за мен в живота й. Повтаряше си наум думите му, изречени преди малко, и се убеждаваше, че бяха верни. Това представляваше истинска трагедия. Еркюл беше доста по-възрастен от Клер, но с добре развито тяло, висок, силен като бик, и беше любящо същество. Той би се грижил за Клер, би я защитавал, би й дал много от себе си.

— Вероятно тревогите ми са напразни — каза той. — Това ли си мислиш?

Тя поклати глава.

— Колко е тъжно, че Клер има такова отношение към живота.

— Значи не смяташ, че е болна?

— Не. Всъщност сигурна съм, че не е. Поне не в общоприетия смисъл. Нищо й няма физически.

— А душевно ли? — попита той и я изгледа напрегнато.

— Не, не е. Нашата Клер е здравомислеща. Но тя е измъчена жена, Еркюл, и не знам как да й помогна. От години се опитвам.

— Според теб тя обича ли бившия си съпруг?

— По-скоро го мрази.

Еркюл мълча известно време, хванал чашата в ръка. Най-после вдигна глава и погледна Лора с просълзени очи.

— Ужасно. Колко е трагично да се самоизолираш, да се откажеш от възможността да обичаш.

— Прав си — промълви Лора.

 

 

По-късно след лека вечеря в хотелската стая, Лора се опита да поработи над книжата си. Не успяваше да се съсредоточи — нещо, което много рядко й се случваше. Най-накрая остави писалката и се замисли.

Тревожеше се за Клер.

Не така, както Еркюл, не за физическото й здраве, а за душевното. Клер изпитваше неприязън към Филип при развода, а може би и отпреди това. Но сега антипатията й бе прераснала в ненавист и Лора не можеше да си обясни защо.

През последните шест месеца Клер се бе променила. Когато през лятото бяха с Дъг в Париж, тя беше много по-спокойна, някак си в съгласие със себе си. Сега Лора си даде сметка, че Клер беше напрегната, с опънати нерви, настроението й се променяше непрекъснато.

Нямаше как Лора да не си зададе въпроса откъде идваше тази промяна. Няма мъж и е самотна, помисли си тя, изправи се и отиде до прозореца. Разтвори завесите и погледна надолу към вътрешния двор. Пролет и лете устройваха там ресторант-градина, а сега, когато бяха прибрали цветята и масите, бе обикновено павирано пространство, обляно от светлината на прозорците на стаите, които гледаха към него. Пусто, студено, непривлекателно. Като в живота на Клер. Само ако можеше да срещне някого. Някой свестен мъж на подходяща възраст, в когото да се влюби, а може би и да се ожени. Но Лора инстинктивно усещаше, че това е невъзможно — Клер нямаше да го позволи. Тя е враг на самата себе си, промърмори Лора. Обичаше приятелката си, но от известно време възприемаше постъпките й с безпокойство и критичност. Искам да й помогна, а не знам как да го направя, каза си Лора, като си спомни колко трудно й се удаваше това дори в детството. Клер се стараеше да бъде независима и смела, но Лора още тогава имаше усещането, че тя изпитва страх. Клер беше… плаха. Тази дума най-добре я разкриваше. Баба й веднъж беше казала: „Клер е наранено дете, не мислиш ли? Тя е плаха и нерешителна.“ Лора често си мислеше от какво би могла да се бои Клер. Попита я веднъж-дваж, но Клер не отговори. Имаше нещо, което от време на време изплуваше в паметта на Лора. Баба й всъщност никога не е харесвала родителите на Клер. Твърдеше, че майка й била некадърна, а баща й — Дон Жуан. Но това не бяха основания за страх, нали?

Лора се извърна от прозореца с въздишка, съблече се и легна. Включи на CNN и гледа около час. Тъкмо беше изгасила телевизора, когато телефонът иззвъня.

— Здравей, скъпа — чу се гласът на Дъг.

— Иска ми се да си тук — рече Лора.

— Мога да дойда, ако пожелаеш.

— Но няма да е достатъчно бързо.

— Какво ще кажеш за три секунди?

— Три секунди? Какво говориш?

— Качвам се — отвърна той и се засмя. — Във фоайето съм.