Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (5)

3.

— През почивните дни ще бъде както едно време — каза Лора. — Както когато учех в Сорбоната, а ти току-що бе пристигнала с мъжа си и бебето. Как се забавлявахме тогава, нали?

Клер се засмя.

— Знаеш ли как е „бебето“ сега! Израснала е по-висока от нас двете. То е грим, то са дрехи, момчета. Ще се стъписаш като я видиш, Лора. През последните няколко месеца Наташа наистина се източи.

Лора се облегна на стола и отпи от шампанското си.

Двете жени седяха в хотелската стая и пиеха аперитива си преди вечеря. Докато половин час разговаряха разгорещено за Реноар, времето се промени драстично. Преди да тръгнат за „Беноа“ — любимото им бистро — заваля силен сняг и по думите на портиера задухал леден вятър. Затова решиха, че много по-разумно би било да останат в хотела и да използват рум сървис.

— Какво ти се яде? — попита Лора и взе менюто от ниската масичка. — Каквото и да си поръчам, ще бъде с пържени картофи. Нали знаеш, че тук ги правят най-добре — ухили се. — Ако взема много ястия, ще започна да пълнея. Но просто не мога да устоя.

— Разбирам те. Аз избирам морски език на скара и… пържени картофи.

— И аз искам същото. Преди това искаш ли нещо, Клер?

— Само зелена салата. Еркюл смята, че съм заприличала на недохранено дете, била съм много слаба. Ти какво мислиш? Нали не е вярно, а?

— По-слаба си от обикновено, но изглеждаш прекрасно, Клер, и много шик. Пурпурното много ти отива. Подчертава косата ти.

— Благодаря ти. Трябва да ти призная, че съм на диета, за да мога да се побера в роклята си за новогодишното парти на Еркюл — сви рамене тя. — По пътя от ателието насам ми изнесе лекция. За килограмите, искам да кажа.

— Тревожи се за теб, сигурна съм. Значи те обича.

Клер я изгледа и вдигна въпросително вежди.

— Да, като баща, знам.

— Не, в никакъв случай. Като мъж, по-скоро като потенциален любовник или съпруг.

— Ти май се шегуваш! — възкликна Клер и отклони очи. — Еркюл и аз. Не ставай глупава.

— Не, винаги съм знаела, че той си пада по теб, Клер. Изписано е на лицето му. Дори Дъг го е забелязал.

— Значи аз последна научавам, така ли? — Клер енергично поклати глава. — Обичам го като човек. Винаги се е отнасял чудесно с мен, той е най-добрият ми приятел в Париж… но нямам интерес към него… в смисъл любовен.

— Защото е много по-възрастен ли?

— Не, възрастта няма значение. Всъщност, макар да е на седемдесет и шест, той е много по-млад по дух от доста трийсетгодишни мои познати. Вече не се интересувам от мъже. От дълго време ти го повтарям. Ще поръчваме ли вечерята?

— Да, хайде. Аз ще изпия още една чаша шампанско. Ти какво искаш? Още мартини?

— О, не, ще се напия. Едно ми е достатъчно.

Лора отиде до телефонния апарат, набра номера на „Обслужване по стаите“ и даде поръчката. После продължи предпазливо:

— Ако веднъж не ти е провървяло, това не значи, че трябва да се покалугериш. Еркюл не те интересува, добре. Но сигурно съществува друг мъж, който ще ти подхожда и за когото би могла да отвориш сърцето си, Клер. Стига да му дадеш възможност…

— Не! — рече тихо, но решително Клер. — Мъжете не ме интересуват. Бракът е сражение и белезите ми го доказват. Спечелих битката, като се оттеглих от бойното поле, но нямам намерение отново да се излагам на картечен огън. — Засмя се глухо. — Никак не е приятно да си под обстрел.

— Не е задължително бракът да е бойно поле — възрази й Лора. — Моят не е.

— Имаш голям късмет, Лора. Срещна Дъг, влюби се в него и всичко тръгна като по вода. Никакви разправии и караници, нямате големи различия в разбиранията си. Двамата действате в пълен синхрон, щастливи сте.

— От описанието ти изглежда ужасно скучно! — възкликна Лора. — Съвсем не е лесно човек да живее с Дъг и ти го знаеш. Той е претенциозен, перфекционист, в някои отношения упорит като магаре. Нямаш представа как обича да мърмори! Не спира да ми натяква, че още не съм забременяла… Не е честно — Лора сви устни. На лицето й се изписа огорчение.

— Причината може да е у него. Защо обвинява само теб?

— Не знам, но го прави. Последния път дойде заедно с мен. Отново се подложихме на тест, и на двамата нищо ни няма. Обаче така и не забременявам.

— Наистина ли искаш бебе, Лора? — попита Клер внимателно.

— Винаги съм желала да имам дете. Но съм само на трийсет и една. Така че времето е пред нас. Не съм престаряла.

— Вероятно Дъг много се ядосва — предположи Клер със замислен вид. — Често се случва. Някои хора се притесняват прекалено много и това им пречи.

— Аз не се притеснявам.

— Ти не, но Дъг — със сигурност, скъпа.

— Може би. Напоследък е доста раздразнителен.

— Трябва да се научи да се отпуска.

Лора се засмя.

— Разправяй ги на старата ми шапка. Отпускане, Господи! Та той е кълбо от нерви, непрекъснато е в движение, тича насам-натам. Неотдавна баба Мегън ми каза, че Дъг изобщо не се спира, за да направи дете.

Клер избухна в смях.

— Милата стара баба Мегън! Да ти призная, липсва ми нейният рязък и точен език и прямотата й. Такива страхотни неща измисля.

— Онзи ден рече, че възрастта й й позволявала да говори всичко, каквото си мисли. И на когото си иска.

— Типично за старите хора. Понякога стигат до положение, в което вече не им пука от нищо. А прямотата им е забавна. — Клер пощипна леко ръката на Лора. — Ей, спомняш ли си какво крояхме, когато бяхме малки? Че като остареем и приключим с мъжете и с всички тези глупости, ще отидем да живеем заедно на френската Ривиера. Ще седим на плажа с широкополи шапки, облечени в кафтани, а някой млад красив жиголо ще лакира ноктите на краката ни.

Лицето на Лора светна.

— Какво ли не измисляхме тогава!

— Знаеш ли, пак можем да го направим — каза Клер развеселена. — Ако стигнем до дълбока старост. — Отпи от мартинито си и смени темата. — Нямам търпение да видиш Наташа. Нали ти казах, че в последно време израсна, а понеже не си я срещала от лятото, ще забележиш, че и лицето й се е променило. Изглежда по-стройна, вече не прилича на дете. Станала е много, много красива.

— Прилича на майка си.

Клер само се засмя.

— Чудесна е, Лора. Макар че е моя дъщеря, не мога да го отрека. Има нещо особено у нея, чаровна е.

— Може бракът ти да е приличал на битка, но все пак си спечелила нещо, нали?

— Да, не отричам. Всичко си струваше заради Наташа, но пораженията от войната наистина са значителни. А момичето е истински бисер и страшно го обичам.

— Гласът на Клер стана извънредно нежен, когато продължи: — Нямам представа за какво е този свят, в който живеем, и по-специално моят живот, но детето ми му даде смисъл. То е най-голямото ми богатство. Всеки ден благодаря на Бога, че го имам и че е при мен. Наташа е много мила, понякога се отнася с мен така, сякаш аз съм детето.

— Винаги съм я смятала за разумна — изрече тихо Лора. — Баща й вижда ли я въобще?

— Не. — Клер направи гримаса. — Всъщност срещат се, но не много често. За нея вече няма значение. По-рано й беше мъчно, но вече свикна. — Въздъхна леко и добави: — Но не мога да отрека, че той редовно праща издръжката. Парите пристигат всеки месец и досега нито веднъж не е пропуснал.

— Мисля, че я обича — Лора спря, щом видя изражението на приятелката си.

— Х-м-м. — Клер завъртя чашата с мартини за тънкото й столче, очите й пак гледаха замислено. Взираше се в питието.

Лора реши да не говори повече за бащата на Наташа. Темата винаги е била болезнена за Клер.

След малко келнерът почука на вратата. Лора отиде да му отвори.

— Вечерята пристигна, Клер. Да поръчам ли напитките?

— Благодаря, ще изпия чаша бяло вино с рибата — отвърна Клер. — Защо не вземеш една малка гарафа наливно, хубаво е. Няма да можем да се справим с цяла бутилка.

Известно време двете се хранеха мълчаливо, после Лора подхвана:

— Еркюл спомена ли някаква предполагаема цена за картината на Реноар? Всъщност колко иска приятелката му?

— Не. И да ти кажа право, не съм сигурна дали изобщо знае.

— Няма да е евтина — смънка Лора, вдигна очи от чинията си и се взря в Клер. — Реноар си е Реноар, ако използвам думите на Гертруд Стайн.

— Слушай, Еркюл би могъл да ти помогне. Много негови клиенти са колекционери и сигурно ще искат да продадат нещо. Ще бъде в твой интерес, ако ти предложат творба от Матис или Бонар. Нали каза, че твоят клиент държал да има картина от тези двама художници.

— Права си, но имам и друг клиент, който казва, че би дал дясната си ръка за Гоген — поне така се изрази.

— Знаеш, че Еркюл е голям експерт по Гоген. Каквото и да изникне, той ще го знае. Трябва да говорим с него. В края на седмицата ще го поканя на вечеря.

— Еркюл ми харесва и обичам да си говоря с него за изкуство. Всъщност за всичко. Той е много интересен човек.

— Тогава да го поканя на вечеря в събота. — Клер остави вилицата си и се облегна на стола. — Забравих да ти съобщя, че видях Дилън наскоро.

— Така ли, как е братчето ми? — попита Лора изненадана.

— Непокорен както винаги, дори малко заядлив, честно казано. Заведе ме на вечеря в „Еспадон“. Беше отседнал в „Риц“, изглеждаше настървен и имаше желание да се сбие с келнера. Отначало се почувствах малко неудобно, но след като го ритнах през пищялките под масата и го ощипах по ръката, той се успокои. Не ми е приятно, когато дразни хора, които не могат да му отвърнат.

— Колко жалко, че още не се е отървал от този свой отвратителен навик. Всъщност как е той? Ама наистина. Мама смята, че най-после е започнал да се държи като човек и че му върви. Но както знаеш, той умее да мами.

— Според мен наистина е успял, Лора, колкото и изненадващо да ти звучи. Откакто живее в Англия… как да го кажа? Улегнал е, да, точно така, станал е по-дисциплиниран. Мисля, че е намерил себе си. Твърди, че е доволен от работата си в „Тайм“ и аз му вярвам.

— Радвам се да го чуя. Обзалагам се обаче, че съвсем е объркал личния си живот.

Клер се усмихна.

— Самият Дилън твърди, че е истинско бедствие — това са негови думи. Приятелката му Минерва го зарязала, а той се безпокоеше, че може би е бременна и по този начин иска да му отнеме детето. Предишната му любов Нина пак го преследвала. Току-що се беше запознал и с друго момиче — Инга, шведка, и бе намислил да й предложи да се пренесе при него. А, да, купил си и ферма в Уелс.

— Всичко може да се очаква от него — заяви Лора и се разсмя. — Двете с теб бяхме прави, когато още като малки вдигнахме ръце от Дилън. Той просто е лошо момче, както обича да казва баба. Знаеш и какво е отношението му към нас. Ненавижда ни заради дружбата ни. Никога няма да ни прости, че го гонехме и не му разрешавахме да играе с нас. Нали си спомняш и какви го прихващаха. Този мой брат е ужасно смахнат.

— Като че ли ние не сме. — Клер предпазливо изгледа Лора.

— Сигурно е така. Всички Валиънс вероятно са сбъркани — както и много други хора.

— Хубаво, че баба Мегън не може да те чуе, иначе…

— Ще ми свети маслото — каза Лора.

— Въпреки всичко се радвам, че ми даде възможност да се почувствам част от вас.

Лора се взря в Клер, ясните й сини очи я изгледаха въпросително.

— Какво искаш да кажеш?

— Че бях част от това сбъркано, лудо и чудесно ваше семейство. Ако не беше фамилия Валиънт, може би щях да бъда съвсем различна.

— Например здравомислеща.

— Не, обикновена и досадна.

— Ти — обикновена и досадна, никога! Ти си изключителна още от раждането си, Клер, повярвай ми. Доволна съм, че беше част от нашето семейство, част от нас. Твоята привързаност към фамилия Валиънт бе чудесна. Особено към мен.

 

 

Лора се събуди стреснато.

Беше обляна в студена пот. Нощницата й бе полепнала по тялото. Надигна се и седна, отхвърли завивките и провеси краката си от леглото, като в същото време запали лампата.

Докато вървеше към банята, се питаше дали не се разболява. Не бе нормално така да се поти, не би могло да бъде грип или настинка. Не можеше да си позволи да се разболее — имаше твърде много работа, а само след няколко седмици идваше Коледа.

След като свали нощницата и обтри тялото си, Лора облече хавлията и се върна в стаята. Вече разсънена, подреди възглавниците и легна.

Включи телевизора, намери CNN. Изпи чашата сода, която бе сложила на нощното си шкафче вечерта. Отпусна се — взираше се в екрана, благодарна за потока новини от Атланта. Поне в ранните часове на деня можеше да гледа нещо прилично.

Тогава си спомни странния сън… Роза Лавилар. Видението я уплаши, чувстваше се потисната. С Роза се намираха в голяма сграда в непознат град. Загубиха се по коридорите, които приличаха на лабиринт, но явно не водеха доникъде. Бяха безкрайно дълги, с много врати от двете страни. Всеки път, когато отваряха някоя от тях, непознат човек изненадано вдигаше очи, поглеждаше ги и им отговаряше, че изходът е в края на коридора. Но не беше така. Другата врата водеше единствено към друг коридор. Нервна и отчаяна, Лора изпита страх, а Роза Лавилар — не. По-възрастната жена запази спокойствие.

— Винаги се намира изход — повтаряше Роза, но въпреки всичко не можеха да открият вратата, която да ги изведе навън… към свободата.

В коридорите без прозорци ставаше все по-топло, Лора се сгорещи, измори се. Но Роза бе непоколебима, стоически решена по някакъв начин да излезе от този лабиринт. Последната врата се отвори към улей, Роза я бутна в него и Лора попадна в пълна тъмнина. Докато се плъзгаше в бездънната шахта, чу Роза да пее на френски, но не можеше да разчлени думите й… Неочаквано самата Роза полетя надолу и докато се премяташе, продължи да пее с пълно гърло.

Точно в този момент Лора се бе събудила. Обляна в пот, изплашена и стресната.

Какво би могъл да означава кошмарът? И защо бе сънувала Роза Лавилар, която почти не познаваше? Отговорът беше сравнително прост. През деня се бе сблъскала с майка и син Лавилар — явно нещо бе останало в подсъзнанието й.

Докато пиеха кафе след вечеря, Лора се канеше да съобщи на Клер, че ги е срещнала в музея. Но пропусна момента. Клер се заприказва за Реноар, за Еркюл, за плановете в края на седмицата. Трябваше да й кажа, упрекна се Лора и изведнъж се почувства виновна. Помисли си, че премълчаването е равносилно на лъжа.

Продължи да разсъждава още малко за майката и сина, после се сети за брат си Дилън.

Знаеше, че е редно да му позвъни в Лондон, ако не за друго, поне да му каже здравей. Но се боеше да го направи и отлагаше за последните дни. Причината бе ясна. Двамата неизменно стигаха до кавга. Брат й имаше заядлив характер и тя ни най-малко не се изненада, когато Клер й разказа, че бил готов да се сбие с келнера в „Риц“. Той обичаше да се кара, с когото му попадне. Беше объркан, обзет от демони. Като че ли другите не бяха! Прекрасните им дядо и баба винаги твърдяха, не, по-точно се хвалеха, че били по-различни, защото били келти. И Лора им вярваше, поне до известна степен.

Но тя бе достатъчно умна, за да знае, че двамата с брат си бяха странни, объркани, дори малко сбъркани — поради странната си майка. Тя ги обичаше, но ги бе изоставила, за да посвети цялото си време на съпруга си и на рисуването. Баща им се мъчеше да компенсира отсъствието й и ги задушаваше с обичта си. За баба имаха известна актриса, която ги обграждаше със своята театралност, чудатости и митични разкази за древния Уелс.

Лора се усмихна. Беше такава, каквато я бяха създали. И знаеше коя е всъщност. Валиънт. Гордееше се с този факт.