Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (32)

30.

— Направила си нещо изключително за майка ми, Лора — каза Филип Лавилар няколко дни по-късно, когато дойде с колата си в Кент, за да види Наташа. — Много ти благодаря.

— Честна дума, Филип, няма нужда да ми благодариш. Направих го, защото не можех да постъпя другояче.

Той се засмя.

— Знам отношението ти към картините, откраднати от нацистите. Ти си като куче, захапало кокал. Но ако говорим сериозно — продължи той и гласът му малко се промени, — знам, че си много етична, Лора. Възхищавам се на твоята почтеност. — Изгледа я продължително. — Е, на човек му се стопля душата, когато знае, че „нашият“ Матис е там, в музея, и чака мама да го прибере. Наистина изпитвам удовлетворение, че се връща в семейството. Но за мен най-важното е, че си дарила майка ми с нещо рядко постижимо. С душевно спокойствие. Струва ми се, че й се случва за пръв път, откакто преди петдесет години тези престъпници откарали родителите й и семейството й в Аушвиц.

— Дано да е така! — отвърна бързо Лора и го погледна право в очите. — Обичам Роза. Тя е забележителна жена и като си помисля, наистина съм доволна, че й помогнах да се почувства по-добре. Бог е свидетел, че животът й е бил труден, по-труден, отколкото си представят хората. Каква огромна загуба е понесла и какъв страх е изживяла като дете! Разтрепервам се, като си го помисля.

— Тя ти е разказала всичко, нали?

Лора кимна.

— Да. Ти като че ли се изненадваш?

— Вярно, изненадах се. Но не защото го е казала на теб и баба Мегън, а понеже тя не говори на никого за миналото си. Поне отдавна не е говорила на тази тема.

— Защо смяташ, че не говори, Филип?

Той се замисли за миг, преди да отговори.

— Някой бил направил бележка пред нея, че професионални евреи непрекъснато показвали татуираните номера на ръцете си. Тя каза, че тогава я заболяло сърцето, защото не можела да си представи оцелял от Холокоста да проявява такова безочие. Жената, която го изрекла, я обидила дълбоко и я принудила да закриля миналото си. Таила го в душата си, не допускала до него никого, освен баща ми и мен… Сигурен съм, че разбираш… в известен смисъл смятала миналото си за свещено. Не желаела то да бъде опетнено от съчувствието, безразличието или скептицизма на хората. Точно такива бяха думите й и разбирам какво е искала да каже, а ти?

— И аз я разбирам. За нея миналото е нещо твърде лично и някои хора не биха… — Гласът на Лора заглъхна. Тя прочисти гърлото си и довърши: — Не биха могли да проумеят каква травма й е причинило, как тотално я е объркало всичко това.

Филип се облегна назад и не отговори. Както обикновено, тази жена успя да го трогне и изненада. Такава беше тя. Поне по такъв начин я възприемаше. Той се стараеше да не мисли много за Лора Валиънт. Съзнаваше, че е влюбен в нея, но се боеше да й го каже. Защото не знаеше какво бе нейното отношение към него. Вероятно никога нямаше да разбере, освен ако не направеше някоя стъпка.

— Майка ти ще реши кога ще й е удобно да дойде заедно с мен във Виена, за да прибере картината. Обсъждали ли сте този въпрос?

— Говорихме и тя се надява, че към края на месеца ще си свободна, за да заминете.

— Сигурно ще можем. Да ти кажа право, вълнувам се почти колкото нея.

— Всички се вълнуваме. Всъщност, Лора, какво ще кажеш да вземете и Наташа с вас? Тя ще бъде невероятно впечатлена. Защото случаят е изключителен и тя не бива да го пропуска.

— Прав си, хубаво е и тя да дойде, Филип.

— Радвам се, че си съгласна. Нали нямаш нищо против, ако и аз дойда?

Макар че въпросът му я стресна за миг, тя успя да се прикрие и каза предпазливо:

— Разбира се, че не. Все пак един ден картината ще бъде твоя. Дори смятам, че трябва да дойдеш, за да споделиш радостта на майка си.

Докато го изричаше, Лора изтръпна, като си помисли как ще пътува заедно с него, ще спи в един хотел с него и ще се наложи да прекара доста време в неговата компания. Всъщност напоследък беше много чувствителна, когато Филип беше близо до нея. За свое най-голямо удивление, беше влюбена в него. След като шокът от това откритие премина и тя се успокои, установи, че се намира в неизгодно положение. Налагаше се да прекарва известно време с него, защото беше баща на Наташа, а тя се грижеше за нея. Но за Лора беше истинско изпитание, когато се виждаха. След като обмисли положението, реши да изчезва винаги, когато той идваше да види дъщеря си. Измисляше си работни срещи, отиваше в офиса и си намираше всякакви други извинения, само и само да не бъде заедно с тях. Обаче в края на краищата това не се хареса на Наташа, тя настояваше да бъдат тримата заедно и да се занимават с нещо. Момичето ги караше да ходят по-често в Ронда Фах или някъде из града. Е, добре, помисли си Лора, някак си ще се справя във Виена. Но дълбоко в душата си знаеше, че няма да й бъде лесно.

— Замислих се колко съвпадения са ти се случили — каза той, — първо си се натъкнала на Матис, после всички документи са ти попаднали сякаш от небето. Просто ей така. — Той щракна с пръсти и се усмихна. — Невероятен късмет си имала.

Лора не отвърна на усмивката му. Лицето й беше сериозно, когато отговори:

— Трябва да ти кажа нещо много странно, Филип. Когато започнеш да издирваш картина, открадната по време на Втората световна война, сякаш се случва низ от съвпадения. На двамата братя Гудмън, които сега живеят в Лос Анджелис, съвсем неотдавна им се случиха четири значителни съвпадения, докато издирваха картини, които баща им беше търсил в продължение на четирийсет години. Някога са принадлежали на баба им и дядо им в Холандия. Това като че ли се случва на всеки, който попадне по следите на открадната от нацистите картина… Някой намира стара инвентарна книга или документ за собственост. После друг случайно открива картината в експозицията на неизвестен музей. Или пък предложена за продажба. Струва ми се, че тези съвпадения са много тайнствени.

— Може би това е Божията промисъл — изрече той тихо.

Лора го погледна изкосо, но не каза нищо. Може да е Божа работа, помисли си.

Филип се изправи, прекоси библиотеката и застана до прозореца. Мислеше си колко е спокойно навън. Обширна поляна, два коня, някъде отдалеч се чуваха ударите на топки за тенис. Играеха Наташа и приятелката й Кейти. Колко приятен звук е този, каза си, също като успокояващата пасторална картина. Представи си шума от високите ботуши на нацистите, дрънченето на затворнически врати, измъчените стонове на жертвите на Холокоста. Вече почти шейсет години бяха минали оттогава, но тези ужасяващи спомени продължаваха да преследват майка му. Миналото не може да се забрави, помисли си. Тя никога няма да избяга от миналото. Винаги ще живее с него.

Лора го сепна с думите:

— Майка ти не е разказвала историята си на Клер, нали?

Той се обърна към нея. Имаше чувството, че бе проникнала в мислите му.

— Не, не можеше да го направи поради причината, която ти изложих преди малко. Аз обясних някои неща на Клер, но мисля, че не всичко. Често съм разсъждавал защо не го направих. Сигурно съм бил нервен.

— Какво искаш да кажеш?

— Притеснявах се да не разстроя Клер, да не я уплаша с ужасите от трагичното минало на мама. Имах предвид, че Клер е преживяла мирно и спокойно детство, произхождаше от света на привилегированите и покровителстваните.

Лора бе толкова дълбоко поразена, но преди да успее да се спре, възкликна:

— Била привилегирована, вярно! Ако говорим за богатство. Но никой не я е покровителствал. Тя е била напълно беззащитна.

Филип я изгледа някак особено, осъзна, че е докоснал болното място на Лора. Върна се, седна близо до нея пред огъня и изрече бавно:

— Извинявай, но не те разбирам.

Лора поклати глава, пое дълбоко дъх и промълви:

— Има нещо, което от известно време искам да ти кажа. Отнася се за Клер и смятам, че тя би искала да го знаеш. Обаче изчаквах подходящ момент. Понеже почти започнах, по-добре да довърша. Помниш ли, когато веднъж в Париж ме попита дали знам нещо, което би могло да хвърли светлина по въпроса защо Клер толкова мразеше мъжете?

— Да, помня.

— Малко преди да умре, Клер ми разказа за детството си. Това, което сподели с мен, беше толкова ужасно, че нямам представа как е живяла по-нататък.

Филип се намръщи.

— Да не би да искаш да кажеш, че Клер е страдала от родителите си?

— Да.

— Но защо по-рано не го е споделила с теб? Защо не ми го е казала, докато бяхме женени?

— Филип, тя се срамуваше, изпитваше неудобство. Така ми каза. Разбираш ли, баща й я е насилвал физически. Биел е нея и майка й, когато се е напивал. Дори когато не е бил пиян. Отнасял се е отвратително с майка й. Освен че я биел, той й изневерявал. Джак Бенсън бил непоправим женкар. Понякога дори сексуално насилвал Клер. Бих казала, че е имала много причини, поради които да не вярва на мъжете и да ги мрази.

Филип усети как го полазват студени тръпки, докато Лора говореше. Почувства как душата му изстива. Сърцето го заболя за Клер. След малко изрече бавно:

— Да, бих казал, че е имала всички основания да го прави. Бедната Клер, скъпата Клер. Тя беше толкова крехка и изящна, а като дете сигурно е била още по-нежна. Как човек би могъл да я бие и да й причинява болка? Та това е ужасно, нечовешко. Баща й трябва да е бил чудовище. Боже мой, не мога да си представя колко е страдала. — Покри очите си с ръце, затвори ги за миг и когато най-после я погледна, Лора забеляза, че сълзи проблясваха на тъмните му клепки.

— Стараела се е да се прикрива — каза му Лора тихо.

— Успявала е да се изтръгне от грубостите на баща си, когато идваше тук, в Ронда Фах заедно с нас. Когато малко поотраснала, все пак се справила с него. Заплашила го, че ще каже на баба ми и дядо ми, и тогава той престанал да я бие и насилва.

— Само ако ми беше казала, щях да я разбера. Може би щях да намеря начин да й помогна, Лора. Много ми е мъчно, че Клер не е споделила това с мен. Вероятно в мое лице също е виждала враг.

— Сигурна съм, че не те е смятала за враг. Ти си толкова почтен човек, Филип, че… — Лора внезапно млъкна посред изречението и реши да не казва нищо повече.

В желанието си да смени темата, Филип попита:

— Искаш ли да отидем до тенис корта и да видим какво правят момичетата?

— Защо не? — отвърна Лора, скочи от мястото си и тръгна към вратата, тъй като не искаше да остава повече насаме с него.

Филип също се бе изправил и когато Лора мина покрай него, той я хвана за ръката и я спря. Взирайки се в ясносините й очи, каза:

— Благодаря ти за всичко, което ми разказа за детството на Клер. Това обяснява много неща. Благодаря ти, че прояви доверие в мен и ми го каза.

Лора успя само да кимне, искаше й се той да пусне ръката й. При докосването като че електрически ток мина през тялото й. Знаеше, че е много уязвима пред него.

 

 

— Годината беше ужасна в много отношения, така че нямам желание да правим вечеря по случай рождения ми ден — каза Лора на Мегън и й се усмихна леко. — Благодаря ти, няма нужда, бабо.

— Но рожденият ден означава, че започва цяла нова година от живота ти, а тя би могла да бъде чудесна — изтъкна Мегън, не знаеше как да промени решението на внучката си.

Лора не отговори. Изправи се, отиде до прозореца и се загледа в Ийст Ривър. Мислеше за Филип Лавилар. Понякога се чудеше дали Наташа не подозира нещо, дали не бе доловила какво изпитва към баща й и не се опитваше да ги събере. Не беше възможно да сватосва двама души, ако единият не проявява интерес. А Филип наистина не се интересуваше от нея. В живота му нямало никаква жена — Наташа го обяви преди няколко дни. Сега Лора си зададе въпроса защо бе нужно да й го казва. Вероятно момичето бе подразбрало какво изпитва тя към баща му — Нашата наистина бе доста умна. Слава Богу, че във Виена ще прекараме само няколко дни, помисли си Лора. Щом Роза получи картината, веднага мога да избягам в Лондон.

— Нещо си много замислена, Лора — каза Мегън, прекъсвайки размишленията й.

Лора се извърна и кимна.

— Малко, бабо. Напоследък имаме доста работа. Затрупва ни като лавина.

— О, мила, работа и пак работа. Аз пък се надявах, че може би мислиш за някой млад мъж.

— Не ставай глупава. — Лора отиде при баба си и седна до нея на дивана. — Откъде ще имам време за мъж, независимо дали е млад или стар? Работя като вол, непрекъснато се налага да пътувам до Лондон заради Сър Максим, отглеждам и петнайсет годишно момиче. Всъщност скоро ще стане на шестнайсет. За нейния рожден ден трябва да помислим, бабо. Скоро Наташа ще навърши шестнайсет години.

— Ще помислим, има време. В момента мисля за твоя рожден ден. Наистина искам да дам вечеря. Няма да има много хора. Само ти, аз, Наташа и Роза, разбира се. Освен ако не искаш да поканим още някого. Какво ще кажеш за Алисън и Тони?

— Алисън и Тони няма да дойдат. Напоследък не ходят никъде, защото Алисън отново е бременна. Не, никого другиго не искам.

— Изобщо никой друг? — настоя Мегън с надежда.

— Не.

— Определено нито един млад мъж?

— Не, бабо — отвърна Лора и се засмя за пръв път от дни насам.

— Но си съгласна да дам вечеря, нали, скъпо момиче?

— Ти малко ме принуди, хитруша такава. Но, моля те, да няма торта.

— В никакъв случай. Няма да има и украса с балони — пошегува се Мегън с безизразно лице.

— За кога планираш тази вечеря, бабо?

— Зависи от теб. Този месец ще ходиш ли при Сър Максимилиян Уест?

— Не. Двамата с жена си ще заминават някъде. Обаче трябва да придружа Роза до Виена. В края на месеца, ако ти е удобно.

— Тогава ще го направим точно на рождения ти ден, когато навършваш трийсет и три години. Така е редно.