Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (29)

27.

Роза Лавилар седеше на стола до леглото, гледаше Клер и съжаляваше, че е толкова зле. Но не можеше да направи нищо, за да й помогне и да намали болките й. Знаеше, че нито тя бе в състояние, нито пък Филип — макар да бе такъв блестящ лекар. Колко жалко, помисли си. Толкова е млада. Та тя е много млада. Сърцето й се сви от съчувствие и си наложи да се овладее, за да не се разплаче пред Клер.

Изведнъж Клер отвори очи и се усмихна леко на Роза.

— Съжалявам, но без да искам, съм заспала.

— Нещо да направя? — попита загрижено Роза.

— Не, благодаря — отвърна шепнешком Клер.

Роза пое дълбоко дъх и каза:

— Сгреших, Клер, преди години сбърках. Не биваше да се държа така към теб. Първо трябваше да се опитам да те разбера и да те опозная, а после да си съставя мнение за теб.

Клер примигна и поклати глава.

— Каквото и мнение да си си съставила, сигурно е било правилно. Като млада бях много объркана.

— Не ти дадох шанс и това не бе честно от моя страна. Треперех над Филип. Смятах, че ти няма да разбереш сложния му характер на човек, чиято майка едва е оцеляла от Холокоста.

— Аз много го обичах.

— Той също те обичаше, Клер. Обаче и двамата бяхте непостоянни — също като нас с Пиер — а непостоянството не се отразява добре на брака. Макар и не винаги. Моят някак си издържа. Но вашите бурни разправии много ме тревожеха. Осъзнавам, че още докато ходехте заедно, не бях добра към теб, просто бях любезна и нищо повече. Аз съм зряла жена и трябваше да проявя повече разбиране.

— Предполагам, че не е било съдено бракът ни с Филип да продължи дълго. Но поне от него се роди най-прекрасното дете. Моята мила Наташа ми е най-големият подарък. — Зелените очи на Клер блеснаха.

— От онова, което всички ми говорят, разбирам, че е много добро дете — каза Роза. — Станала е вече красива млада жена. В някои отношения изглежда по-голяма за възрастта си.

— В наше време децата са такива. Ти не я познаваш отблизо, не си била продължително време с нея — и то отчасти защото ти си в Ню Йорк, Роза, а пък по-голямата част от живота си тя е прекарала в Париж. Съжалявам, че не познаваш достатъчно единствената си внучка.

Роза наклони глава, но не отговори, просто се облегна назад на стола, за да се отпусне. Тя беше пожелала тази среща, но и се опасяваше от нея.

— Наташа ще живее с Лора в града, ще посещава училището Чапин — съобщи й Клер.

— Но то е много близко до мен! — възкликна Роза и не успя да сдържи вълнението си.

— Знам. Исках да кажа, че бих желала двете да се опознаете. Крайно време е. Казала съм на Лора, че трябва да го уреди през есента.

— Много ще се радвам да се виждаме. И с теб, Клер, също. Искам да поправя всичко, което съм ти причинила. Смяташ ли, че има възможност да се сприятелим?

След като Клер не отговори, Роза продължи:

— Искам да поднеса извиненията си, Клер, извинявам ти се от цялото си сърце. Преди години направих нещо ужасно и оттогава съжалявам. Дали ще можеш да ми простиш?

— Няма какво да ти прощавам. Всяка от нас сбърка по различен начин. — Клер затвори очи за миг и се намести на възглавниците. След малко погледна напрегнато Роза. Попита я: — Какво имаше предвид, като каза, че нямало да мога да разбера проблемите на Филип?

— Както знаеш, Клер, той е дете на оцеляла от Холокоста. — Роза млъкна, поклати глава, сякаш обвиняваше себе си и продължи: — Беше глупаво от моя страна досега да не ти разкажа живота си по време на войната. Тъй като ти не знаеше нищо, не си могла да ме разбереш. На Филип, както и на други деца с подобна съдба, му беше трудно да проумее какво се е случило — на мен и на семейството ми — когато бях малка. Смятал, че появата му не е имала почти никакво значение в моя живот след всички ужаси, които ми причини Холокоста. Това огромно нещастие има способността някак си да засенчва и да тегне над нашите деца. Много странно, но децата на оцелелите дори проявяват особена ревност към родителите си, защото знаят, че никога няма да изстрадат нещо толкова страшно като Холокоста.

Клер се смръщи и каза:

— Според мен Филип не е такъв тип човек.

Роза кимна в съгласие.

— Вярно, че не е. Но проблемът при него се състоеше в това, че аз нямах семейство. Това несъществуващо семейство нямаше минало, нямаше история, от него не беше останало нищо — дори като наследство, което да напомня за него. Определено смятам, че той е разсъждавал по тези въпроси. Знаеш ли, общият знаменател, който обединява всички деца на оцелелите, е неестественото изтриване на семейната история… това катастрофално събитие заличи от лицето на земята толкова много хора.

— Това мога да го разбера. Филип наистина бе странен в някои отношения, съгласна съм. Да не говорим, че тогава бе гневен млад мъж.

— Истина е, Клер.

— Той изпитваше необходимост да направи нещо значимо за човечеството, например да спасява живота на хората.

— Това винаги е била движещата сила в живота му.

— Още ли е объркан, Роза?

— Сигурно такъв ще си остане, но поне свикна да живее с моето минало и в съгласие със себе си. Така направи и Пиер. Неговото семейство се намирало в Швейцария, когато войната избухнала във Франция, и близките му останали там до края на войната. Слава Богу, моят съпруг лично не е страдал, макар семейството да е изживяло несгоди. Много техни роднини също са загинали. Филип се научи да обуздава гнева и отчаянието си. Той е добър, ценен човек и смятам, че е постигнал мир със себе си.

— Надявам се — промълви Клер.

— Какво ти е? — попита Роза, наведе се напред и загрижено сви устни.

— Добре съм. Просто се мъчех да си поема въздух.

Седяха и мълчаха известно време. Когато Клер най-после отвори очи и погледна Роза, по-възрастната жена каза:

— Клер, моля те, прости ми.

— Прощавам ти, Роза. Знам, че искаш да го чуеш, но честно казано, няма за какво да ти прощавам.

— Не, има — настоя Роза.

Клер хвана Роза за ръката.

— Тези дни баба Мегън ме посвети в твоята история, знам за дупката, където са те крили. Разказа ми всичко, което ти се е случило. Чудя се как си успяла да оцелееш.

— И аз не знам, често си задавам същия въпрос. Воля, решителност, желание да победя, а не да бъда смазана от нацистите. Предполагам просто от желание за живот.

— Защо тогава не си ми разказала? Защо Филип не ми разказа?

— Не знам. Но веднъж една жена ми направи забележка, че й омръзнало от професионални евреи, които показват на всекиго номерата, татуирани на ръцете им, докато са били в лагерите на смъртта. Стреснах се от думите й и никога повече не съм говорила за миналото си. Не че съм разказвала историята си наляво и надясно, но тази жена принизи по много ужасен начин и с лека ръка страданията на милиони хора.

— Разбирам — каза Клер, размърда се в леглото и се облегна настрани. — Роза?

— Да, Клер?

— Ще ми простиш ли, че ти попречих да се сближиш с внучката си?

— Разбира се, естествено — отвърна с готовност Роза и добави: — Но както ти каза преди малко, няма за какво да ти прощавам.

Клер направи знак на Роза да се приближи.

— Ела и седни на леглото — изрече тихо.

Роза изпълни молбата й. Не сваляше очи от лицето на Клер.

— Няма да ме бъде — промълви Клер и хвана ръката на Роза. — Аз умирам.

— Не говори така, Клер! — Очите на Роза се насълзиха, тя примигна. — Знам, че си много болна, но според Лора състоянието ти се е подобрило.

— Да, откакто дойдох в Ронда Фах, но само за известно време. Няма да живея дълго, не мога повече да се боря, Роза, уморих се.

— Бедната ми Клер — прошепна Роза и сълзите покапаха върху ръцете й.

— Не плачи — промълви Клер. — Там, където отивам, ще бъда добре. Само че Наташа, баба Мегън и милата ми Лора ще ми липсват.

Роза нямаше сили да й отговори. Седна на края на леглото и дълго държа ръцете на Клер в своите. Най-накрая се наведе, прегърна Клер и я притисна както едно време сина си, когато беше малък. Така стояха дълго.

След известно време я пусна и Клер каза:

— Не казвай нищо на другите, чуваш ли?

— Не, няма — обеща Роза и си помисли, че дори и другите да вярват в чудеса, Лора знаеше много добре какво е положението. Знае, но се държи заради Наташа.

Роза се размърда леко на леглото и понечи да стане, тогава Клер отвори очи.

— Моля те, не си отивай. Остани още малко при мен. Искам да събера сила, преди да видя Филип.

Роза кимна.

— Добре. Искаш ли да направя нещо за теб, Клер? Да ти дам чаша сок?

— Не, благодаря. Имам нужда само да останеш още малко при мен, Роза.

 

 

Филип Лавилар седеше с Лора в зимната градина, пиеше доматен сок и двамата разговаряха. Бяха сами. Той и майка му бяха пристигнали в Ронда Фах един час по-рано, но разбраха, че Наташа е излязла с Фенис и Еркюл Жуно.

Сега той каза на Лора с лека усмивка:

— Сигурно изкупуват целия магазин, щом се бавят толкова.

— Смятай: половин час е пътят до „Балсамо“ — там продават най-добрите продукти в областта, и половин час обратно. Освен това трябва да се отбият до Кент, за да вземат други неща. Скоро ще се върнат, не се тревожи.

Филип кимна.

— Нямам търпение да видя Наташа… — Изгледа Лора по-напрегнато с тъмните си очи и каза мило: — Лора, не съм ти благодарил за всичко, което правиш и ще правиш в бъдеще за Наташа. Безкрайно съм ти благодарен.

— Тя е чудесно момиче. Любимка е на всички ни. Обожава баба Мегън и двете много се разбират. Радваме се, че е тук. Наташа има дух, общителна е, много е жизнена, а това се отразява на всички ни. С готовност се заема да помага, има силно развито чувство за отговорност, наистина е много развита за възрастта си.

— Да, права си, но мисля, че това се отнася за всички деца в Европа. Те като че ли по-рано съзряват. Наташа е отгледана само от майка си и може би това я е направило по-независима, така е придобила опит. Нали знаеш, че Клер винаги се е отнасяла към Наташа като към голям човек и е очаквала от нея да се държи като голяма.

— Знам — потвърди Лора и се засмя. — Наташа винаги е трябвало да бъде готова да я замести. Между другото, радвам се, че си съгласен с нас да я изпратим в училището Чапин. Клер го избра и се надявам, че ще приемат Наташа.

— Сигурен съм — отвърна Филип. — Наташа обича да ходи на училище и затова е добра ученичка. Освен това е прилежна и старателна.

— Прав си. — Лора отпи ябълков сок и след това продължи: — Доволен ли си, че живееш в Атланта?

— Там ми харесва, но ако имах избор, бих избрал Ню Йорк. Друго си е родният град. Освен това Ню Йорк е страхотен град, доставя ми огромно удоволствие.

— Предполагам, че Африка не ти липсва — отбеляза Лора и го изгледа въпросително.

— Никак. — Той направи гримаса. — Дори и на сто години да стана, няма да ми липсват болестите и страданията, пълната нищета, жестокостта на политиците, варварството на войниците. Нито пък ще ми е мъчно за сушата, за глада, за безмилостните войни, за високата смъртност и невероятните разрушения.

— Зададох ти глупав въпрос — промълви Лора с явно неудобство. Изведнъж й стана малко неловко.

— Не е така — веднага я увери Филип и й се усмихна приятелски. — Разбира се, Африка е красива, парковете с животни са изключителни, все едно, че си в друг свят. Всъщност тъкмо когато си навън, сред пустошта, този континент напълно те покорява. Но аз достатъчно живях в Африка, направо се изтощих, Лора. Почувствах, че повече не издържам. Не можех да работя вече както трябва и тогава казах на Франсин, че е по-добре да се махна, преди да съм проявил небрежност и да се инфектирам с някой смъртоносен вирус като ебола или марбург.

— Коя е Франсин? — попита Лора и го изгледа внимателно.

— Франсин Гийом е една богата и много разумна французойка. През годините е отделяла много средства за някои от моите изследователски програми. Почти през цялото време там работех под шапката на Института „Пастьор“. Естествено, тя се съгласи с доводите ми, макар това да означаваше, че няма да довърша един от нейните проекти.

— Много е опасно да си вирусолог. Рискована работа, нали?

— Само ако си небрежен, както току-що ти споменах. Когато си преуморен и ти поомръзне, това лесно може да се превърне в покана за оня свят.

— Клер изглежда доста добре. Но всъщност не е — каза Лора и веднага смени темата. — Знам, че ти е разрешила да се срещнеш с нейния лекар от Слоун-Кетъринг. Говори ли с него?

— Да. Той каза, че тя се бори много мъжки, много е твърда, но че… — Филип млъкна, когато Наташа усмихната се втурна в зимната градина и се хвърли към него.

Филип скочи, пресрещна я, прегърна я и я притисна към себе си. Наташа се облегна на баща си и зарови лице в рамото му.

Той я обича много, помисли си Лора. Хубавото е, че и тя го обича. Внезапно Лора си зададе въпроса защо по-рано е мислила другояче и веднага се сети за отговора. Колко си приличаха двамата. Нямаше никакво съмнение, че са баща и дъщеря. И двамата бяха високи, слаби, със спортни фигури, Наташа имаше дългите крака на Филип. Овалът на лицата им беше един и същ, очите — леко присвити. Очите на Наташа бяха златисто кехлибарени, а на Филип — тъмни и излъчващи съчувствие.

Сега Лора го виждаше в друга светлина. Днес го виждам какъвто е в действителност, помисли си, а не както когато беше млад и сърдит. Но като млади всички бяхме различни. Аз се промених. Клер също се е променила. Както и Дъг. Хората растат и се развиват и ако имат късмет, придобиват положителни и ценни качества. Дано и аз да ги имам. Знам, че Филип ги притежава. Превърнал се е в завършена личност. Наташа го познава, и то добре.

Когато бащата и дъщерята се откъснаха един от друг, Наташа му каза въодушевено:

— Отбихме се при рибаря и там имаше пресни омари. Така че за обяд ще има салата с омар. Мама обича омари!

— Вярно, така е, радвам се, че си намерила нещо, което ще я зарадва. — Като се обърна към Филип, Лора продължи: — Може би трябва да се качим горе и да постоиш при Клер.

— Отивам — отвърна Филип.

 

 

Филип седеше и държеше ръката на Клер, сърцето му се късаше. Знаеше, че тя много страда, че изпитва невероятни болки, но и че с нищо не можеше да й помогне. Освен да намали тревогите й около дъщеря им. Трябваше да я увери, че няма нищо против Лора да й бъде официален настойник, че е готов да й помага с каквото може. Също и майка му.

Когато влезе в спалнята на Клер, Филип Лавилар предусети, че двете с майка му се бяха помирили. Защо помирението идва винаги толкова късно, си помисли той. Защо винаги трябва да се случи някакво ужасно събитие, което да събере хората? Ако това бе станало по-рано, животът на дъщеря му щеше да бъде съвсем различен, всъщност за всички щеше да бъде по-добре.

Клер лежеше върху възглавниците и се взираше в него. Той все още беше най-хубавият мъж, когото познаваше. Висок, слаб, с тяло, здраво като скала — такъв беше Филип Лавилар. Преди осемнайсет години тя се влюби безумно в него. Беше любов от пръв поглед и дълбоко в душата си никога не бе преставала да го обича. Много просто, двамата не можеха да живеят заедно поради нейната ужасна тайна, заради насилието, което бе понасяла, а също и поради неговото трудно детство като единствено дете на жена, оцеляла от Холокоста. Съдбата беше срещу нас още от самото начало, помисли си. Нямахме късмет.

Твърд, решителен и амбициозен — такива бяха най-силните качества на бившия й съпруг. Но той беше и мил, любящ, нежен мъж, който изпитва състрадание към околните. Сега го проумя. Твърде късно. За мен вече е твърде късно, помисли си, но не е късно за друга. Най-накрая той е готов за друга жена, за нова съпруга. През всичките тези години той е чакал… да, вероятно му е време.

— Съжалявам, че не ни провървя, Филип — каза Клер. — Съжалявам, че ти причиних толкова грижи и страдания… — Гласът й заглъхна, а очите й се насълзиха.

— Мълчи, Клер — каза той нежно. — Грешката е ничия — нито твоя, нито моя, просто такива бяха условията. Бяхме твърде млади. — Усмихна й се. — Ако днес се бяхме срещнали, нещата биха се развили по-добре.

Тя кимна.

— Само че вече не ставам за нищо.

— Тихо — прошепна той и поднесе ръката й към устните си. Целуна я и продължи: — Прекрасно си възпитала Наташа. Тя е чудесно дете, Клер. Обичам я, тя е моето единствено дете и винаги съм я обичал. Ти смяташе, че не ме интересува, но не е така.

— Знам. Сгреших, като не ти давах да я виждаш. Сега съжалявам, Филип.

— Не се самообвинявай, Клер. И двамата направихме различни грешки.

— Нали ще помагаш на Лора, когато има нужда от подкрепа? Тя е силна и се държи, но въпреки всичко…

— Не се тревожи за Наташа и Лора. Обещавам ти, че ще се грижа за тях.

— С Роза… се сдобрихме.

— Разбрах. Беше изписано на лицето ти, още когато влязох.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Питай.

— Защо не се ожени повторно?

— Защото не срещнах жена, която да обичам достатъчно, за да се оженя за нея.

— О! — Клер въздъхна. Двамата помълчаха малко, после Клер каза: — Странно, сега, когато умирам, всичко ми е толкова ясно. Колко време пропилях, за да търся отговорите на въпроси, които си задавах цял живот. Проумях ги сега, когато за мен вече нямат никакво значение.

Филип я слушаше внимателно и я наблюдаваше. Установи, че тя вече се изморява, лицето й стана напрегнато, умората си личеше.

— Много ли те боли, Клер?

— Не. Е, малко, но лекарствата помагат. Искам да си почина малко.

Филип се изправи, наведе се над нея и я целуна по челото.

— Ще се видим по-късно.

— Филип?

— Да?

— Защо искаше да дойдеш да ме видиш днес?

— Исках да те уверя, да ти кажа да не се тревожиш за Наташа.

Тя му се усмихна и затвори очи.

Филип отмести кичур коса от лицето й и излезе на пръсти от стаята. Втурна се долу да търси Лора.

Лора го чакаше в зимната градина. В момента, в който влезе, преди още да е казал каквото и да било, тя разбра, че Клер си отива. Прочете го по лицето му.

— Не е добре, нали?

Филип поклати глава.

— Боя се, че не. Мисля, че е много слаба, изтощена е, макар и да се стяга пред хората. Няма да може да стане за обяд, дори не бих й го препоръчал. Съмнявам се, че ще иска нещо за ядене. Знам, че Наташа й прави салата с омар, но… — Млъкна рязко, отиде до прозореца, известно време се загледа в лятната градина. Най-после се обърна и погледна Лора в очите. Изрече тихо: — Може би е най-добре вие двете да се качите горе и да постоите при нея.

Лора кимна. Изведнъж гърлото й се сви и не можа да каже нищо. Хвана се за облегалката на стола, закрепи се, взря се във Филип, но все още не можеше да изрече нито дума.

— Качи се горе, Лора — повтори Филип. — Ще помоля и Наташа да дойде.

Лора тръгна, изтръпнала изкачи стълбите и потисна ужаса, който я обземаше. Сърцето й се беше свило до краен предел. Влезе в синьо-бялата стая и тихо затвори вратата зад себе си. Седна на стола до леглото.

Очите й не се откъсваха от Клер, от най-близката й приятелка, която й беше като сестра. Разбра, че всичко свършва. Клер се бори смело, но краят на голямата борба се приближаваше. Скоро щеше да намери покой.

Чу се слаб шум, Лора погледна през рамо и видя Наташа да влиза в стаята. Лицето на момичето беше бяло като платно в контраст с червената коса, а луничките й изглеждаха като тъмни петънца. Тя пристъпи до стола, на който седеше Лора, и коленичи до леглото.

— Мама умира — прошепна, вдигна глава към Лора. Очите й бяха плувнали в сълзи. — Татко не ми го каза, но разбрах по очите му.

Лора кимна, прегърна Наташа и я привлече към себе си.

— Да, миличко — прошепна. — Много тежко ни е да го понесем. Но напоследък болките я изтощиха. Скоро ще намери успокоение.

— Знам — прошепна в отговор Наташа и избърса очите си с ръце.

Клер се раздвижи леко и промълви:

— Тук ли си, Лора? Нати? — Опита се да подаде ръка, но китката й се отпусна и падна върху юргана.

Лора я хвана за ръката, стисна я и коленичи на пода до леглото редом с Наташа.

— Мамо — каза Наташа и сдържа риданието си. — Тук сме, мамо.

— Радвам се, че отново дойдох в Ронда Фах, Лора. Това е единственото място, където съм била щастлива — прошепна Клер и отвори очи.

— Знам, Клер, аз също се радвам, че дойде — отвърна тихо Лора.

— Какъв би бил животът ми без теб, Лора — въздъхна Клер, изгледа я продължително, после и Наташа. Очите й вече бяха станали наситено зелени. Клер се усмихна на двете, но усмивката й беше прощална и лъчезарна. — Грижете се една за друга — каза. — Заради мен.

— Винаги, скъпа, винаги — отвърна Лора, сълзите се стичаха по лицето й.

Наташа се покатери на леглото и прегърна майка си.

Клер вдигна лице към дъщеря си и пак й се усмихна лъчезарно.

— Ти си най-хубавото, което ми се случи в живота — каза.

— Мамо, обичам те — извика Наташа, сълзите й капеха върху лицето на Клер.

Не последва отговор.

Наташа прегърна силно майка си, Лора коленичи отстрани до леглото, държейки ръката на Клер. Нито едната, нито другата имаха сили да се откъснат от нея и така седяха дълго време.

Най-после Лора пусна ръката на Клер. Изправи се, наведе се и я целуна по бузата.

После излезе от стаята и слезе на долния етаж, за да каже на всички, че най-после Клер е намерила покой.