Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (27)

25.

Лора работеше тихо зад бюрото си в зимната градина на Ронда Фах. Преглеждаше писма и каталози за произведения на изкуството, които щяха да се продават в Англия и Европа, а също и в Съединените щати, и си водеше записки в жълт бележник.

От време на време поглеждаше към Клер, която си почиваше на големия диван — спеше, подпряна на много възглавници. Лора се изправи и се приближи до нея — искаше да види как е и пристъпваше тихо, за да не я събуди.

Беше гореща сутрин в средата на юли и ярката слънчева светлина струеше през многото прозорци. Тя огряваше кестенявата перука на Клер, лъчите я превръщаха в пламтящ ореол от къдрици около слабото й лице. Страните на Клер бяха порозовели и сега, докато спеше, изглеждаше по-добре, отколкото от дни наред. Под перуката растеше собствената й коса, остра и рядка, но в нейния естествен цвят — червена. Това бе добър знак, поне според Клер.

Престоят във фермата й се отрази прекрасно. Клер сякаш черпеше повече енергия — и умствена, и физическа — и Лора отново се изпълни с надежда. Дали все пак най-близката й приятелка нямаше да прескочи трапа? Възможно бе да се окаже сред щастливките като сестрата на Алисън, Даян.

Клер и Наташа пристигнаха преди три седмици, доста преди пикника на Четвърти юли, който Мегън по традиция от години организираше в Ронда Фах — те с нетърпение го очакваха.

Мегън искаше Роза Лавилар да дойде за пикника и да остане във фермата за края на седмицата: Лора се уплаши от предложението й и обясни на баба си, че все още е много рано.

Лора знаеше, че Клер още не беше готова за подобна среща.

— Много бързаш, бабо. Нека да й дадем възможност да стъпи на крака, да се аклиматизира. — Мегън веднага се съгласи с нея и в края на краищата пристигна в Кънектикът сама.

Лора се успокои, когато Клер най-после реши отново да живее в Ню Йорк. Беше напуснала работата си в списанието в Париж и бе обявила апартамента за продан, Еркюл имаше грижата да следи как върви опаковането и изпращането на мебелите и всичко останало. Той често бе в Ню Йорк, понеже имаше ангажименти по обзавеждането на къщи, и с радост прие поканата на Лора да й гостува във фермата.

— Нямам търпение да дойда при всички вас, където е и милата ми Клер — беше казал на Лора преди няколко дни и тя го очакваше да пристигне за уикенда. Също като Лора, Еркюл се опитваше да бъде оптимист по отношение на Клер, окуражаваха го и сведенията от Лора, че състоянието й се подобрява.

Лора беше казала на Клер да изпрати мебелите на адреса на фермата, където щяха да ги складират в една от страничните пристройки. Предложи й да използва и една стара плевня като вила.

— Можеш да я превърнеш в ателие за себе си и за Наташа. Това ще бъде твой собствен дом в дома, който най-много си обичала — окуражително й бе казала Лора, а в същото време се молеше силната химиотерапия да й подейства. Клер се въодушеви от идеята да преустрои една от старите червени плевни. Тя виждаше в това проект на бъдещето.

Наташа свикна бързо, чувстваше се удобно — за голямо облекчение на Лора, а също и на Клер. Скоро щеше да навърши петнайсет. Слава Богу, че фермата й хареса и тя се приспособи с лекота към провинциалния живот. Другата седмица щеше да бъде приемният изпит за училището Чапин на Ийст Енд Авеню. Лора беше убедена, че Наташа ще го издържи и ще я приемат в частната гимназия, която се смяташе за една от най-добрите в Манхатън.

Разбира се, дълбоко в душата си Лора знаеше, че здравето на Клер виси на косъм. Но все още съществуваше нищожен шанс силните дози химиотерапия да окажат въздействие. Надяваше се на това — както и всички останали.

Неочаквано Клер отвори очи и се взря в Лора.

— Знаех, че стоиш там и ме гледаш.

— Лъжеш! — извика Лора и се засмя. — Изобщо не си знаела, че съм тук.

— Ами, знаех, подушвам присъствието ти, дори когато спя.

Лора се усмихна и седна на ниския стол до дивана, доволна, че Клер се оживи след съня и явно е в по-добро настроение.

— Имаше мъже в живота ни, но ние винаги се държахме една за друга — каза.

Клер й се усмихна.

— Обзалагам се, че беше така. Подкрепяхме се една друга… Винаги можеш да разчиташ на мен, Лора.

— Както и ти на мен, скъпа.

— Ти вече го доказа. Аз пък знам, че не бих издържала последните няколко месеца, ако не беше ти. Ти беше непоклатима като скала, даваше ми сила, Лора. Ти и Наташа. Тя много ме подкрепяше, помагаше ми и ме успокояваше.

— Тя наистина е невероятна. Сега ми кажи какво искаш за обяд?

— Всъщност не съм гладна — изрече Клер, седна на дивана и се облегна на възглавниците.

— Нещо да ти се е прияло?

— Ягоди и сметана. Това бих опитала с най-голямо удоволствие. Може би и диня за десерт.

Лора се усмихна, поклати глава и въздъхна.

— Скъпа Клер, няма да укрепнеш само с плодове. Добре, съгласна съм, но ако преди това се постараеш да хапнеш бъркани яйца.

Клер кимна.

— Добре, обичам бъркани яйца и филийка хляб с масло.

— Ето, това вече е по-добре. Ще отида да купя плодове. Нали нямаш нищо против, ако те оставя за малко сама?

— Не, разбира се. Наташа няма ли я?

— Отиде да язди със сина на Том. Лий ще я преведе по пътеките, по които едно време ние яздехме.

Клер се усмихна.

— Там е красиво. На мен пък ми е добре така, почивам си. Може ли да дръпнеш щорите и да пуснеш климатика, Лора? Тук е много топло от слънцето.

— Разбира се — каза Лора, после се наведе над Клер и я целуна по бузата. Когато в помещението стана хладно, тя излезе от зимната градина и погледна часовника си. Щеше да й отнеме половин час, ако не и повече, за да отиде с колата до „Балсамо“, но си заслужаваше. Там предлагаха най-добрите продукти в околността.

Клер се унесе, почти задряма и бавно потъна в себе си. В съзнанието й нахлуха спомени. Повечето бяха щастливо връщане към детството й, преминало тук с Лора и семейство Валиънт. Започнаха да изскачат и лоши неща от миналото, но тя ги пропъди. Искаше да си спомня само хубавото. Детските години… Пораснали вече момичета… в Ронда Фах… През всички сезони… Всички ги обич…

Зимни дни с изцъклено небе и кристална светлина. Снежинки, които вятърът носи. Ледени висулки по дърветата. Студен слънчев лъч по преспите, по-високи от човешки бой. Стройни коне ги носят нагоре по пътеките. Зеленината на пролетта и лятото вече я няма. Заличили са я мокрите червено-златисти цветове на есента.

Хрущенето на копита по пухкав сняг. Ревът на конете. Смехът на Лора се носи във въздуха. Нейният глас й приглася като ехо. Е-хо-о! Е-хо-о! Обаждаха се на момчетата на Харисън, които ги чакаха на билото. Джофри и Хал. Изглеждат високи на седлата върху конете, чиято тъмна козина блести на слънцето. Момчешки смях. Несръчни прегръдки под дърветата. Нежни целувки. Свенливи погледи и разтуптени сърца. Младежка любов, която разцъфва под мразовитото небе.

Знойни летни нощи. Звезди като диаманти. Небето, което ги обгръща, е като черно кадифе. Устните на Хал до нейните. Той нежно я докосва, гали, изучава я. Настоятелни, лакоми ръце. Горещ дъх до бузата й. Приглушен вик, застинал на гърлото й…

— Мамо, какво ти е? — попита Наташа загрижено, като се взираше в Клер на дивана.

Клер бавно отвори очи, спря ги върху дъщеря си и забеляза тревожния й израз.

— Трябва да съм задрямала. Сънувах. Или си спомнях. Или и двете.

— Но ти извика — възрази Наташа. — Аз учех тук на бюрото. Искаш ли нещо?

— Не, нямам нужда от нищо. — Клер се усмихна на дъщеря си. — Връщах се във времето, когато бях млада, на твоите години, скъпа. Припомнях си разни неща.

— Какви неща? — заинтересува се Наташа и седна на стола, взе ръката на майка си в своята и започна да я гали.

— Спомних си първия си приятел, първата си любов.

Клер поклати глава и пак се усмихна. — Беше много отдавна.

— Как се казваше?

— Хал. Харолд Харисън. С брат си Джофри живееха оттатък хълмовете в долината. Качваха се с конете горе и ни чакаха да се срещнем на върха, в гората. Джофри беше приятелят на Лора. Често яздехме по пътеките, по които си минала днес с Лий.

— Там е толкова красиво, мамо. Страхотно. Разбирам защо винаги си обичала Ронда Фах. По-рано не ми харесваше много, сигурно съм била малка и не съм могла да я оценя. Сега и аз я обичам.

— Много се радвам, скъпа. Това е особено място. Как върви ученето за изпита?

— Добре. Лора ми помага. Искаш ли да ти донеса ябълков сок?

Клер поклати глава.

— Ще изчакам след обяда.

— Мамо?

— Да, Наташа?

— Искам да те попитам нещо… за татко.

— Какво за баща ти?

— Иска да дойде да те види, мамо.

Клер се намръщи. Присви очи.

— Откъде знаеш? Глупав въпрос. Сигурно сте говорили по телефона.

Наташа кимна.

— Той се тревожи за теб, мамо. Много е загрижен. Помоли ме да му звънна в Центъра в Атланта. Ако си съгласна, ще му предам и ще му кажа кога може да дойде.

Клер мълчеше.

— Трябва да си помисля.

— Той може да дойде тук, нали, мамо? — попита Наташа и прехапа устна. — Много иска да дойде. — Тъй като Клер мълчеше, Наташа продължи: — И аз искам да дойде, мамо. За мен е важно.

— Защо?

— Защото искам да ви видя като приятели. Ти и татко. Ще му позволиш да дойде, нали?

— Сигурно, щом като искаш толкова. С Лора ще измислим някой ден. Може би след изпита ти другата седмица? Искаш ли така?

— Добре, мамо. — Младежкото лице на Наташа просветна. По-късно щеше да позвъни на баща си и да му каже, че майка й се е съгласила той да я посети, но още не бяха решили кой ден. Знаеше, че той ще бъде доволен. Той извънредно много се тревожеше за болестта на майка й.

— Лора отиде до „Балсамо“ — каза Клер.

— Знам. Беше ми оставила бележка. После пък видях Фенис в кухнята. Тя каза аз да сготвя обяда, защото Лора не можела да свари и едно ядене като хората. Като че ли не го знам.

Засмяна, Клер каза:

— Горката Лора, все я занасят за това, че не може да готви. А защо Фенис да не направи бъркани яйца?

— Трябвало да пазарува. Но след това каза, че ако искам, тя щяла да приготви яйцата.

— От теб зависи, Нати.

— Какво ми струва да го направя, мамо? Колко му е да чукнеш няколко яйца в тиган. — Последва кратко мълчание и тогава Наташа попита тихо: — Смяташ ли, че химиотерапията е помогнала, мамо?

— Вярвам, анчелче мое. Убедена съм в това, защото се чувствам много по-добре. Искам другата седмица да отидем в Ню Йорк и да се разходим по магазините. Мечтая си да вляза в „Бергдорф Гудманс“ — винаги е бил любимият ми магазин, когато живеех тук. Искам да отида и до „Серендипити“ да изядем по един хамбургер с пържени картофи и бананов шейк. С теб и Лора. Баба Мегън казва, че и тя щяла да дойде.

Наташа се усмихна на майка си.

— Обикнах баба Мегън. Тя е… страхотна, мамо.

— Така е, скъпа, винаги е била. По-късно ще помоля Лора да извади албума със снимките на Мегън от времето, когато е била звезда на Бродуей. Била е адски известна и наистина великолепна, Нати. Ще пуснем и някои от старите й записи. Сигурна съм, че ще ти харесаш. Дядо Оуен обичаше да казва, че имала звънче на всеки зъб.

Наташа се ухили.

— Ама че израз.

— Истински уелски израз. Но тя наистина е имала невероятен глас.

— Когато през есента тръгна на училище в Ню Йорк, ще дойдеш ли да живееш в града с Лора? — попита сега Наташа, впила очи в майка си. — Искам да бъдеш с нас, мамо.

— Ще бъда, но не непрекъснато. Ще ми правят химиотерапия в Слоун-Кетъринг. Но тук ми е много удобно и Лора смята, че ще предпочета да остана в Ронда Фах. Двете ще идвате в края на седмицата и тогава ще се виждаме. Мегън също ще идва.

— Но кой ще те гледа, мамо?

— Фенис. Тя ще е щастлива да бъде тук непрекъснато — както едно време, когато Мегън стоеше целогодишно. Всъщност нейната къща е от другата страна на поляната. Фенис ще ме гледа много добре.

— Точно така — потвърди Фенис, която влезе в зимната градина с голям поднос. Високата едра жена беше с прошарена червеникава коса и остри черти. Фенис Уолтън бе на петдесет и няколко години, а работеше в Ронда Фах от шестнайсетгодишна. Винаги беше боготворила Мегън, обичаше Лора и Клер като майка и от години ги командваше. Фенис обичаше тиролски дрехи, които често наподобяваха театрални костюми. Сега беше облечена с пъстра памучна пола, стигаща почти до глезените й, бяла блуза с буфон ръкави и голяма колосана бяла престилка, която явно бе много стара. Късите бели чорапки и червените гуменки довършваха костюма й.

— Клер, на теб ти нося чай с лед. Знам, че го обичаш. Вчера на пазара открих любимия ти — „праскова с мед“. На теб, Наташа, изстисках грейпфрут. — Докато изричаше това, Фенис сложи подноса на ниската масичка пред дивана. — Има и шоколадови бисквити. Току-що ги извадих от фурната. Когато Лора се върне, ще сложа яйцата. Няма да изгладнеете, нали?

— Не се тревожи, Фенис, имаш си достатъчно работа, за да се занимаваш с яйцата. Аз ще ги направя! — извика Наташа. — Аз готвя добре.

— Ти си гледай работата. Остани при майка си, прави й компания.

— Благодаря ти, Фенис — каза Клер.

Фенис им се усмихна, обърна се и излезе с твърди стъпки. С вид на жена, която командва в къщата.

Докато я наблюдаваше, Наташа попита:

— Фенис била ли е омъжена някога?

— Не, омъжена е за Ронда Фах — обясни й Клер. — Поне ние с Лора така мислим. Никога не е имала приятел, защото не желае да напусне долината и тази къща.

— Както и хората, които живеят в нея, предполагам — допълни Наташа доста разумно за годините си.

 

 

Лора беше доволна.

Седеше срещу Клер в малката трапезария, наблюдаваше я как яде бърканите яйца с филия топъл домашен хляб, намазана с масло.

— Ягодите изглеждат прекрасни — обади се Лора. — Едри и узрели. Клер, Фенис разби сметана. Ще бъде истинско угощение.

— Нямам търпение да ги опитам — намеси се Наташа, обърна се към Лора и й довери: — Мама се съгласи да дойде татко. Той много иска да я види. Трябва само да му съобщя кога. Мама казва, че може да дойде след изпита ми. Ти какво мислиш, Лора?

— Чудесно — каза Лора и изгледа Клер въпросително. Беше любопитна при това ново развитие на нещата.

— Съгласих се, Лора — поясни тогава Клер. — Наташа ми каза, че баща й много се тревожел, че съм болна. Тя иска той да ме посети повече, отколкото самият той го желае. Какво ще кажеш, Лора? Решението зависи от теб.

— Еркюл ще пристигне в края на седмицата. И Филип може да дойде тогава.

— Или пък през седмицата — предложи Клер. — Не смятам, че ще остане да спи тук.

— Защо, може… — започна Наташа, но млъкна, като видя стреснатото изражение на майка си.

За да промени темата, Клер каза:

— Докато ти беше за ягодите, съм задрямала, Лора. Толкова неща си припомних. Помниш ли как боядисахме Дилън със златна боя?

— Боже мой! Няма да го забравя! — извика Лора, поклати глава и се разсмя. — От баба Мегън ли я взехме? — После добави сериозно: — Знаеш ли, че можеше да му стане нещо. Сега, като се сетя, се разтрепервам.

— Ама не сте го боядисали целия златен, нали? — попита Наташа, остави вилицата си, озадачена погледна първо Лора, после майка си. — Много е опасно. Нали знаете, че от боята порите не могат да дишат?

— Точно така. — Лора направи гримаса. — Затова и получихме хубаво наказание.

— Но защо го боядисахте златен? — настоя Наташа.

— Подготвяхме една пиеска за дядо Оуен и баба Мегън. Кратичка, само от две сцени, за Антоний и Клеопатра. Дилън беше много красиво малко момченце и решихме да го превърнем в златен идол — обясни Лора.

— Аз не се сетих, но майка ти реши да не го боядисваме съвсем целия. Затова на лицето му сложихме картонена маска, оцветена в златно, направихме му гащета от златисто ламе, което Фенис намери в торба с парцали някъде в къщата.

Наташа се разсмя.

— Да можех да видя отнякъде вашия малък златен идол. Сигурно е бил много красив.

— Малко лепкав беше обаче. Боята не успя да изсъхне съвсем — отбеляза Клер, после погледна Лора и добави: — Идеята беше твоя.

— Винаги мен ме обвиняваш за всичко — оплака се Лора и й се ухили.

— Само когато знам, че ще успея — отвърна Клер и се засмя.