Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (26)

24.

Мегън се наведе напред и попита:

— Умори ли се, Роза? Колко сбърках, като те накарах да разказваш! Разбира се, че направо си се изтощила, докато преживяваше отново живота си. Сигурно е много мъчително за теб. Май не биваше да те карам да го правиш.

— Не, добре съм, не съм уморена, Мегън. — Роза се обърна към Лора. — Опитах се да избегна Холокоста, той е вкоренен дълбоко в сърцето ми, защото така бе погубено моето семейство, което обичах. Никога няма да мога да забравя близките си.

— Разбирам — каза Лора. — Та това е невъзможно… да се забрави.

— След време човек заравя нещастния спомен някъде дълбоко в душата си и това е естествено. Никой не би могъл да живее всеки ден с подобна мъка. А веднъж като го заровиш, много е трудно да го изкараш отново на бял свят. Прекалено болезнено е. Обаче те са живи, спомените са живи в сърцето ми… — Тя въздъхна, поклати глава и продължи: — Никога не съм имала желание да натрапвам подробности от това, което се случи. На когото и да било. Опитвах се да не тая огорчение, да вървя напред, да гледам бъдещето с оптимизъм. Все пак оцелях. Беше ми подарен живот, опитвах се да го живея по най-добрия начин… както родителите ми биха желали. Германците избиха цялото ми семейство. Но нямаше причина да им позволявам да съсипят живота ми. Ако го направех, тогава щях да им позволя да тържествуват над мен.

— Имаш невероятен дух, Роза — каза Мегън. — Винаги съм ти се възхищавала как си успяла да се справиш.

— Направих всичко възможно да бъда щастлива, както преди малко споменах. Все пак аз съм живото доказателство, че Хитлер не успя, не можа да спечели войната на геноцид срещу евреите. Загуби я, така както загуби войната срещу Съюзниците.

— Толкова много сте преживели, Роза, че не знам какво да ви кажа, как да изразя онова, което чувствам. Няма думи, с които да ви убедя колко дълбоко ме развълнува вашата история — започна Лора и се поколеба. — Бих искала да ви предложа съчувствие, да ви кажа, че съжалявам, но би било банално, като имам предвид всичките страдания, които сте преживели. Мъките ви някога ще намалеят, така мисля.

Роза само кимна.

Лора пак се поколеба и после изрече бавно и много нежно:

— Вие сте много смела жена, Роза, имате държеливо сърце.

Роза мълча известно време, лицето й беше безизразно, после се пресегна и хвана ръката на Лора.

— Това, че ме разбирате, е достатъчно. — Изправи се и попита: — Да направя ли още кафе? Самата аз ще пия.

— Чудесна идея, Роза — отвърна Лора, но този път не предложи да й помогне, защото знаеше, че Роза ще й откаже.

Когато останаха сами, Лора каза:

— Наистина потресаваща история, нали, бабо Мегън?

Мегън кимна.

— Да. Но тази вечер тя спести някои неща. Може би не е била в настроение да ги разкаже или е сметнала, че ще те разстроят много.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— За Бога, остави ме сега, дете!

— Добре. Но ми се струва странно, че Клер…

— Не сега, мила Лора — прекъсна я веднага Мегън. — Ще обсъдим всичко, когато ме заведеш вкъщи.

— Да, разбира се. — Лора погледна часовника си. — Бабо, знаеш ли, че е станало единайсет! Май не биваше да се съгласявам да пия кафе. Часът ти за лягане мина, нали?

— Не, не е — отвърна Мегън, изправи гръб и изгледа остро Лора. — Не е необходимо да вдигаш шум около мен, като че ли съм стара. — Мегън се засмя. — Е, знам, че съм, но не се чувствам стара. Преувеличаваш, че трябвало да си лягам рано. Човек умира в леглото, затова съм щастлива, че мога да стоя до късно.

— Добре, добре — съгласи се Лора и поклати глава. — Бабо, ти си неповторима.

— Надявам се да не съм — отвърна й Мегън.

Роза се върна след няколко минути с топло кафе и бисквити и докато сипваше кафето в чисти чаши, Лора се обади:

— Има нещо, което искам да ви попитам, Роза.

Роза вдигна глава и я погледна.

— Моля, питайте. Ще ви отговоря, ако мога.

— Мислех си дали близките ви са били арестувани и избити, не само защото са били евреи, а и заради картините?

Роза не отговори. Подаде кафе на Мегън и на Лора, после отново седна на стола.

— Заради двете. Така мисля аз — рече най-накрая.

— Какво стана с всички картини, които баща ви беше евакуирал от Париж? — Лора я изгледа въпросително.

— Изчезнаха. Когато след края на войната се опитахме да ги намерим, всички се оказаха изчезнали. Откраднати, разбира се, от нацистите. Жак и Филис бяха като луди, помъчиха се да разберат какво е станало, но, естествено, срещнаха стена от мълчание. Обаче успяха да получат информация от приятеля на баща ми, който живееше в замъка Льо Бовр. Жерар дьо Кастелен имаше замък и беше много стар приятел на баща ми. Той прие част от картините в подземията си. Жерар казал, че един ден дошъл камион, пълен с германски войници, които с оръжие взели картините. Било е през зимата на 1942 година. Имали документи, в които били описани всички картини, оставени на съхранение при него, и знаели къде да ги търсят.

— Но как е възможно?

— Според нас, помогнал им е един чиновник, който работеше в галерията на татко в Париж. Той издал на нацистите местонахождението на картините, които баща ми беше изпратил. Не всеки е предан като Жак, Филис и Ален Брескон.

— Всъщност това е било грабеж от страна на нацистите — заяви Лора.

— Точно така. Както са конфискували колекцията „Вестхайм“, така откраднаха и картините на Морис Дювал.

— Чела сте за колекцията „Вестхайм“ в „Ню Йорк Таймс“, когато дадох пресконференция, нали? — попита Лора.

Роза наклони глава настрани.

— Да, четох и много се развълнувах. Но поне Сър Максимилиян е имал каталог. Аз не разполагам с нищо подобно, имам само опис на картините, който Жак успя да открие в апартамента на родителите ми в Бордо, преди да започнат нашите митарства.

— Но там не всичко е било вписано, нали?

— Не. Само трийсетина картини. Жак не успя да намери другите дневници и книги — обясни Роза. — Може би баща ми ги е скрил някъде в апартамента за по-голяма сигурност или са ги взели, когато са арестували семейството ми. Не може да се каже какво точно е станало с тях.

— Но поне имате описани трийсет картини. Те бяха ли добри?

— Една на Ван Гог, няколко на Сезан. Две чудесни платна на Матис и няколко рисунки на Пикасо, Брак и Мари Лоренсан.

— Боже мой, та това е цяло състояние! — възкликна! Лора.

— Така е. Но не се знае къде са. Според мен те са загубени завинаги, както и останалите. Сигурна съм, че са били изпратени в Германия по време на войната. Както ви е известно, Гьоринг грабеше предмети на изкуството за себе си и за Хитлер. Много частни колекции, подобно на „Вестхайм“ са били отнети — във Франция, Германия и в други страни. Частните колекции на семейство Ротшилд, на Пол Розенберг, на Бернхайм-Жьон и Дейвид-Вайлс бяха конфискувани във Франция, както и колекцията на Морис Дювал.

В стаята се възцари мълчание.

Роза се облегна назад, загледа се в пространството.

— Голямата колекция на баща ми е загубена. Никога повече няма да видя тези картини. Кой знае чии стени украсяват. — Помълча малко, а после продължи тихо: — Ще изпитам удовлетворение, ако си върна поне една картина. Все едно, че ще си възвърна част от баща си, част от духа му. Както и от цялото семейство.

 

 

— Сърдиш ли ми се? — попита Мегън, когато Лора я последва по коридора към спалнята й.

— Какво искаш да кажеш, бабо?

— Когато отивахме у Роза, ми се разсърди. Май изненадата ми не ти хареса. Струва ми се, че по-скоро те подразни.

— По-скоро бях поразена — отвърна Лора.

Мегън не отговори, докато влязоха в спалнята. Тогава каза:

— Според мен се ядоса, че отиваме у Роза, заради Клер.

— Сигурно, бабо. Но все пак съм доволна, че отидохме. За мен Роза беше истинско откритие.

— Предполагах го.

— Обаче очаквах, че ще каже нещо за Клер.

— Смятам, че я достраша, мила Лора. Тя знае колко сте близки и затова беше внимателна. Не искаше да те обиди по никакъв начин.

— Разбирам. Но не спомена и Наташа — отбеляза Лора.

— По същата причина. Много й се иска да види Наташа и да я опознае. От всичко, което ми е казвала, разбирам, че иска да види и Клер. Обаче знам, че Роза се бои да не й откажат — довърши Мегън.

Лора мълчаливо помогна на баба си да се съблече. Чак когато Мегън се настани в леглото, тя каза:

— Има нещо, което не разбирам, бабо.

— Какво е то, детето ми?

— Отношението на Клер към Роза. Имам предвид по-рано. Как може някой да се отнася зле с Роза Лавилар след всичко, което е преживяла?

Мегън поклати глава, но не отговори.

— Не може Клер да не знае историята на Роза… Филип сигурно й я е разказал, може би дори самата Роза го е направила. Сега си спомням нещо. Преди години Клер сподели, че Роза е израсла сама във Франция и че родителите й били убити при бомбардировки. Но сега вече знам, че това съвсем не е вярно. Така че тя може би не знае истината.

— Лора, аз мисля, че я знае — отговори Мегън. — Но сигурно не иска да я обсъжда с никого. Не мога да си представя защо, но е така.

— Казвала ми е, че Роза била луда и че е лежала по болници. — Лора се смръщи. — Знаеш ли дали това е вярно, бабо? Че е била по болници?

— Вярно е — потвърди Мегън. — Роза няколко пъти е била в болница. Лекували са я от депресия. Но като знаеш какво е било миналото й, това е съвсем естествена последица, нали? Кой няма да изпадне в депресия, след като знае, че цялото му семейство е загинало в Аушвиц? Но да е била луда, не. — Мегън енергично поклати глава. — Вероятно Клер не е разбрала добре нещо, което Филип й е доверил. Или пък Пиер. Роза и Пиер имаха добър брак, но са изживели и доста критични моменти — така че Клер може да е останала с погрешно впечатление от някоя негова забележка. Във всеки случай, Лора, Роза иска да види Клер, когато тя дойде тук в края на месеца.

— Надявам се Клер да се съгласи да се видят. — Лора се смръщи и поклати глава. — Не знам…

— Ти трябва да го уредиш, скъпа. За Роза е важно, за Клер също ще бъде важно. Искам да ти кажа, че Роза има намерение да й се извини.

Лора погледна изненадано Мегън.

— За какво да й се извинява?

— За това, че винаги се е отнасяла студено с нея — още от началото, когато Филип и Клер се запознали. А и по-късно, след като се ожениха. Неотдавна Роза сподели с мен, че никога не е харесвала Клер и че според нея тя съвсем не подхождала на Филип.

— Казах ти, че Роза се отнася с него като със своя собственост — вметна Лора.

— По-скоро го покровителства — отговори Мегън. — Роза е усетила, че Клер няма да разбира Филип, защото той е дете на жена, оцеляла от Холокоста. Поради случилото се с майка му, той е имал и собствени проблеми, а Клер никога не го е разбирала. Но сега Роза мисли, че е трябвало да се държи по-мило, да се опита да я хареса, макар и да е знаела, че този брак няма да просъществува.

— Откъде е знаела?

Мегън сви рамене.

— Твърди, че е знаела. Ще помогнеш много, ако склониш Клер да се срещне с нея. Трябва да ти кажа, че Роза е съкрушена от това, че Клер е безнадеждно болна.

Тъй като Лора не каза нищо, Мегън настоя:

— Обещай ми, че ще направиш всичко възможно, скъпа. Важно е за бъдещето, за бъдещето на Наташа. Тя трябва да познава баба си… В края на краищата Роза е единствената й баба.

Лора седна на края на леглото. Наведе се, целуна Мегън по бузата и каза:

— Обещавам, бабо. Мисля, че си права, Наташа има нужда от баба, така както Роза има нужда от внучката си. Освен това Роза и Клер трябва да се помирят.