Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (25)

23.

— Сега ще ви разкажа за живота си, когато бях малко момиче във Франция — каза Роза и съсредоточи вниманието си върху Лора. Облегна се назад на удобния стол, отпи малко вода и започна.

— Прекарах първите години от живота си в галерията на улица Ла Боети. „Дювал и синове“ беше нашият дом, там работеше баща ми. Моят баща, Морис Дювал, бе наследил галерията — всъщност цялата сграда — от баща си, който починал през 1934 година. На първия и втория етаж баща ми излагаше картините на импресионистите и постимпресионистите, имаше и малко модерно изкуство и скулптури. Баба ми Хенриета, майка на баща ми, живееше на третия етаж заедно с дъщеря си, леля Силви. Ние бяхме на четвъртия и петия етаж, а прислугата заемаше шестия. Всичко бе подредено чудесно, в духа на традициите на стара Европа, когато жилището на семейството винаги е било над магазина му, така да се каже.

Баба прекарваше много време с нас, а също и леля Силви, понеже не беше омъжена. Нашето малко семейство се състоеше от шест души. Мама, татко, братята ми Мишел и Жан-Марк и сестра ми Маргарита. Аз бях най-малката, любимото дете в известен смисъл, което всички глезеха.

Роза се загледа в пространството, сякаш виждаше нещо особено пред очите си, и лека усмивка се появи на устните й.

— Баща ми ме наричаше „любимото ми момиченце“, той ме обожаваше. Тези години бяха прекрасни. Баща ми беше страшно общителен, деен, чаровен, гостоприемен човек, даваше много от себе си за другите. В галерията забавляваше както клиентите, така и художниците, организираше прекрасни вечери. Пикасо беше любим гост, понякога идваше и Матис със своя модел Лидия Делекторская. Всички ми обръщаха внимание и аз никога няма да ги забравя.

Галерията на баща ми се смяташе за една от най-елегантните в този елегантен район, намираше се на ъгъл близо до улица Матиньон. Имаше прекрасни изложбени зали, които се изпълваха с необичайна светлина от прозорците, и стъклен таван на едно от помещенията. Това бе мека, приглушена светлина, идеална за картините. Баща ми вярваше, че за да изпъкнат те, фонът трябва да е внимателно подбран, затова стените бяха покрити с червен копринен брокат и синя дамаска. Залите приличаха на музей, клиентите идваха просто да поседят там и да се полюбуват на изкуството. Особено когато баща ми представяше Сезан, Реноар, Дега, Мари Лоренсан и, разбира се, Пикасо и Матис.

Когато на 3 септември 1939-а Франция и Великобритания обявиха война на Германия, аз бях на девет години. Баща ми се тревожеше, защото бяхме евреи, но отначало не искаше да напускаме страната. Беше умен човек и искаше да проучи ситуацията, да прецени всичко, да види какво ще се случи, без да прави прибързани стъпки. Понеже се страхуваше да не би германците да бомбардират Париж и галерията да бъде разрушена, той реши, че ще е най-разумно да премести някои картини. Затова постепенно започна да ги изпраща в Жиронд — един замък в провинцията близо до Бордо, чийто собственик беше негов стар приятел. Смяташе да складира картините в подземията на замъка и приятелят му призна, че постъпката му наистина е благоразумна. Тогава започнаха приготовленията.

Жак Поантин беше дясната ръка на баща ми и тъкмо той пренасяше картините в замъка. Поантин беше женен за англичанка — Филис Диксън. Тя също работеше при баща ми като лична секретарка и много му помагаше в сделките. Беше извънредно начетена и му бе безкрайно предана. След известно време Филис и Жак пренесоха още една серия платна в Бордо и ги сложиха в сейф, нает от баща ми. Той беше сигурен, че там ще бъдат в безопасност и предложи на някои художници да вземат същите мерки за своите творби.

Освен това, като предпазна мярка, баща ми регистрира всички картини на името на омъжената сестра на Жак Поантин — Ивет Ситрон. После изпрати сто и двайсет други картини в склад в Гренобъл, този път на името на Филис. Успя да изнесе от Париж повече от петстотин картини — някои бяха от личната му колекция, останалите представляваха част от значителния инвентар на галерията. И други галеристи, особено евреите търговци на картини, предприемаха подобни стъпки, както и някои художници… в това число Пикасо, Брак и Матис.

През ноември 1939 година баща ми реши, че не бива повече да оставаме в Париж, затова отведе цялото семейство в Бордо. Смяташе, че там е безопасно, и нае голям апартамент. Настоя Филис и Жак да дойдат с нас. Татко остави ръководството на галерията на Ален Брескон, който бе работил години наред при него и му беше предан както Филис и Жак.

Животът ни в Бордо течеше относително нормално. Това бе периодът на така наречената фалшива война, когато почти нищо не се случваше. Всеки ден ходех на училище с братята и сестра си, майка ми и баба ми се грижеха за домакинството, татко работеше с Филис и Жак по инвентаризацията на картините и поддържаше ежедневен контакт с галерията в Париж. Разговаряше и с много други галеристи и художници, с които беше близък и които обичаше. Обаче в известен смисъл ние всички живеехме със затаен дъх.

Но през юни 1940 година тази фалшива война се превърна в истинска. Чуха се тревожни новини. На 3-и юни върху Париж бяха хвърлени 1100 бомби от двеста самолета на Третия Райх. Вермахтът вероломно нахлу във Франция. Целта му беше Париж. Френската армия бе почти на края на силите и издръжливостта си, пътищата бяха пълни със стотици хиляди бежанци, отправили се на юг. Германците влязоха в Париж на 14-и юни и Франция падна. Френското правителство в изгнание в Бордо се предаде и бе заменено от дясноцентристко правителство Виши под ръководството на маршал Петен. Почти веднага след това правителството Виши издаде антиеврейски закони, и то много преди нацистите да поискат да бъдат взети мерки против евреите.

Същия месец баща ми се разболя от бронхит, който премина в пневмония, и както често се случва при тази болест през лятото, му беше необходимо дълго време, докато стъпи на крака. Дори след това бе слаб и апатичен. Явно не беше в състояние да се премести от Бордо. Пък и ние се намирахме в югозападната част на Франция, която още не бе окупирана и родителите ми смятаха, че сме в безопасност.

Но през юли 1942 година огромно нещастие и трагедия сполетяха нашето семейство. Често съм си мислила дали не се застояхме твърде дълго там, питала съм се какво бих направила аз при тези обстоятелства. Но така и не стигнах до отговор. Времената бяха трудни, не беше лесно да се прецени правилно положението, във всеки случай, никой не ни закачаше.

Никога няма да забравя този ден. Беше 16-и юли, аз бях почти дванайсет годишна. Мама беше помолила Филис Диксън следобед да ме заведе на лекар, защото ме боляха сливиците. Вървяхме по улицата към апартамента, когато тя изведнъж стисна ръката ми и ме дръпна във входа на една сграда. „Полиция“ — прошепна. „Камион на френската полиция е спрял пред вратата на нашата сграда, Роза. Не мога да те върна вкъщи.“ Помня, че се развиках, исках да се отскубна от нея, да избягам. Но тя беше много по-силна от мен. Държеше ме здраво и не ме пускаше. Надничаше навън от време на време и тогава я чух да изрича задавено „Боже мой“. Тогава разбрах, че полицията бе дошла за моите родители. Най-после чухме, че камионът се отдалечава. Исках да се втурна вкъщи, за да се уверя, че родителите ми са там. Казвах си, че греша, че не те са били арестувани. Но Филис дълго време не ми позволи да излезем от входа.

Когато най-после се върнахме в апартамента, той беше празен. Нито татко, нито мама, баба или леля Силви. Както и братята и сестра ми. Бяха взели всички… дори и децата. Двете с Филис изпаднахме в ужасен шок. Жак беше в Гренобъл, за да провери картините в склада, а ние не знаехме какво да правим, тъй като той щеше да се върне чак късно вечерта. Филис се страхуваше да ме остави сама, не знаеше към кого да се обърне, за да разбере какво се бе случило. В края на краищата грабна някои мои неща, хвърли ги в един куфар и ме заведе в техния апартамент. Не беше далеч. Там изчакахме Жак.

Когато се прибра към един часа през нощта, той изпадна в ужас от това, което му разказахме, и се изплаши за семейството ми. Винаги е бил много близък с баща ми. Жак незабавно се обърна към властите в Бордо. Най-накрая откри, че роднините ми са в затвора заедно с други евреи — мъже, жени и деца. Явно, нищо не можеше да се направи.

Повече не видях родителите си. Нито пък останалите членове на семейството ни. На другия ден били откарани във френски концентрационен лагер в Дранси, на север от Париж. Това е била първата спирка от страшното им пътуване към Аушвиц.

Роза млъкна, гласът й изведнъж затрепери, но след малко продължи по-твърдо:

— Всички загинаха там — мама, татко, баба и леля Силви, братята ми Мишел и Жан-Марк, както и сестра ми Маргарита. Ей така, за миг, всички, които обичах, изчезнаха, бяха ми отнети завинаги. Не можех да го повярвам, бях ги видяла само няколко часа преди това, бях заедно с тях. Изведнъж останах съвсем сама с Филис и Жак. Никога няма да забравя колко объркана и ужасена бях. Филис и Жак се тревожеха за мен. Страхуваха се, че полицията може да се върне и да ме прибере. По-късно през нощта Жак ме изпрати заедно с Филис в къщата на сестра си в другия край на Бордо, докато той измисли някакъв план — за мен, за нас тримата. Семейство Поантин не бяха евреи и Жак се надяваше, че при сестра му ще бъда в безопасност. Поне известно време.

Жак Поантин беше умен мъж. Беше започнал да се безпокои и за картините. Но тогава той не можа да проумее точно какво става, нито пък какви са мащабите му. Да си кажем право, много малко хора тогава си даваха сметка. Едва по-късно се разнесе информация за масовите кражби на произведения на изкуството.

Жак се тревожеше, че те с Филис също са в опасност поради връзките им с баща ми, и реши, че тримата трябва да изчезнем.

Роза прекъсна тъжната си изповед и отпи още вода, преди да продължи.

Мегън и Лора мълчаха.

Мегън се облегна на бродираните възглавници и въздъхна, огледа хубавата стая, но в главата й се въртяха мисли за злото, за низостта на хората, за жестокостта и варварството им. Отново й дожаля за Роза Лавилар — както преди години, когато за пръв път чу историята й.

Лора искаше да каже нещо на Роза, но не можеше да намери точните думи. Нямаше точни думи. Думите нямаха никакво значение. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи банално, дори абсурдно след чудовищността на онова, което се бе случило на Роза преди толкова години. Нормален човек не можеше да проумее подобно нещо. Като погледна към баба си, тя се опита да си представи какво би било, ако й бяха отнели нейното семейство и хладнокръвно го бяха изпратили в лагерите на смъртта. Не беше в състояние да си го представи, самата идея я смазваше.

Най-после Лора попита тихо:

— Какво стана по-нататък, Роза? Какъв ужас… — Лора не можа да довърши изречението, очите й се насълзиха.

— Не знам. Често съм си задавала този въпрос — отвърна Роза. — Имаше моменти, когато исках да съм била вкъщи, при родителите си, със семейството си — за да споделя тяхната съдба, за да ме отведат и мен в Аушвиц. Поне щяхме да бъдем всички заедно. Но не бях, спасих се случайно, имах късмет, че бях с Филис Диксън. Докато растях, имаше моменти, когато си мислех, че може би съм спасена, защото ми е отредена особена роля в живота. Не знам. Както казах, съдбата се намеси заедно с Филис. — Роза погледна Лора. — Попитахте ме как съм успяла да се справя… може би защото бях дете. Децата устояват. Плаках много, мъчно ми беше за семейството ми, понякога почти изтръпвах от страх. Но ние бягахме, местехме се от място на място, а Филис непрекъснато ми повтаряше, че не бива да унивам, умът ми да е нащрек, за да мога да оцелея.

Скоро стана напълно ясно, че правителството Виши ще депортира всички евреи в Германия. Жак и Филис не можеха да проумеят как френската държава с лека ръка предава деца на техните убийци. На всички нива e съществувало предателство. Вероятно не знаете, но френските евреи най-много от всички евреи в Европа се бяха приспособили, през вековете те се бяха превърнали в част от живата тъкан на Франция. Явно, че обикновените французи са предавали евреи, защото ако не съществуваха доносите им в префектурите, нямаше да открият евреите. Нямаше да могат да ги депортират и избиват.

Жак го знаеше и започна да се убеждава, че баща ми и семейството ни са били предадени от колаборационист, затова толкова се страхуваше за мен. Разбирате ли, аз не бях просто еврейка, която трябваше да бъде унищожена, бях и наследница на огромната и безценна колекция от картини на Морис Дювал. Затова бяхме непрекъснато в движение. Гостувахме на роднини на Жак дьо Мериняк, после пак тръгнахме, останахме известно време в Гренобъл, преди да отидем при приятели на Филис, които живееха близо до Ла Мартелиер. Там ни приютиха в една малка къщичка. Намираше се в покрайнините и беше на сестрата на един от приятелите на Филис. Отначало Жак беше доволен, че ще си отдъхнем известно време, че няма да има нужда пак да пътуваме. Но после това се превърна в кошмар. Изведнъж на Жак му хрумна, че полицията наблюдава къщата, и тъкмо когато се подготвяхме да тръгнем отново, Филис счупи ключицата на крака си — като слизаше по стълбата, която водеше към мазето. Остана обездвижена, затова Жак се отказа от плана да заминем за Белгар, близо до швейцарската граница. Сметна, че за Филис пътуването щеше да бъде прекалено дълго.

Около седмица след това една участничка във френската съпротива предупреди Жак, че полицията ме търси — имали сведения, че Филис и Жак ме крият. Информацията била изтекла от префектурата в Бордо… Жената от съпротивата казала на Жак, че търсят момичето на Дювал, за да го депортират.

Беше опасно да ме изпращат при техни приятели, затова Жак ме скри. В една дупка в земята…

— Боже мой, не! — изпищя Лора. Гледаше Роза ужасено.

Роза кимна.

— Друго не му оставаше. Нямаше къде другаде да ме скрие. Дупката всъщност беше малка пещера отстрани на едно хълмче, в края на нива. Нивата граничеше с градината на къщата, затова Жак сметна, че е безопасно да ме настани в пещерата. Там беше сухо, идваше въздух някъде отгоре и знаех, че няма да се задуша. Но винаги тръпнех да не се случи нещо с Жак и аз да остана завинаги в пещерата. За да ме скрие, той беше изтърколил един голям камък пред отвора. Аз не бях достатъчно силна, за да го помръдна. Често ме обземаше страх и не исках да стоя в тази тъмна дупка. Жак ми позволяваше да паля свещ, но само през деня, когато нямаше да се види пламъкът. Нощем не ми беше позволено да паля свещ. Но нощем той винаги ме извеждаше, като внимаваше много. Тогава отивах до къщичката, която беше наблизо, къпех се, хранех се, виждах се с Филис, тя ме успокояваше. Преживяването беше ужасно. Оттогава мразя тъмнината. — Роза отново спря разказа си, отпи от водата и се опита да се отпусне.

— Колко време прекарахте в дупката? — осмели се да попита Лора.

— Цяла година. Филис не беше в състояние да пътува, дълго време лежа. Най-после успяхме да се измъкнем оттам. Жак сметна, че сме твърде близо до Мериняк и Дакс, където все още арестуваха евреи и ги депортираха в Германия. Искаше да бъдем по-близо до Швейцария, надяваше се, че един ден ще пресечем границата. Така и не го направихме обаче. Продължихме да пътуваме, докато най-после се установихме в провинцията между Лион и Белгар. Животът беше труден, ние непрекъснато се бояхме да не ни залови полицията, храна едва се намираше. Станах свидетелка на толкова убийства и ужаси… Но все пак не бях в пещерата, не живеех като отшелниците в Тунис. Тази година беше най-лошата в живота ми.

Като огледа просторния хол в бледи тонове, Роза добави веднага:

— Оттогава се обграждам с много въздух и светлина. Тъмните цветове са ми противни. Напомнят ми за пещерата.