Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (22)

20.

Работата, която винаги носеше радост на Лора, сега се превърна в нейно спасение. Помагаше й да потиска в подсъзнанието си тревогите за Клер. Беше много заета и толкова пътуваше, че нямаше свободна минута, за да разсъждава върху проблемите, които — знаеше го — не би могла да разреши. Тя точно това искаше.

— Просто трябва да продължавам, не бива да спирам — казваше на Алисън, която непрекъснато я съветваше да забави темпото. — По този начин не мисля за рака на Клер и за развода ми с Дъг. Ако спра да си поема дъх, ще изпадна в истерия и ще се скапя — възкликна тя.

Партньорката й прояви мъдрост и след този разговор я остави да прави каквото иска. По-нататък Алисън се въздържаше от коментари, дори когато Лора изглеждаше претоварена и изтощена.

През април и май Лора четири пъти пътува до Лондон, за да се види с Максимилиян Уест, чиято колекция от картини преработваше, организираше и правеше по-хубава. Всеки път на връщане към Ню Йорк тя летеше през Париж и оставаше ден-два при приятелката си и Наташа.

Клер бе в период на лечение с химиотерапия и се опитваше да проявява кураж. Лора не спираше да се моли това лечение да й помогне и метастазите да се свият.

Посещенията й в Париж, колкото и да бяха кратки, даваха възможност на Лора да прекарва известно време с Клер и Наташа. Всеки път Лора се изненадваше и се изпълваше с възхищение към четиринайсет годишното момиче. Наташа се справяше с трагичната ситуация около смъртоносната болест на майка си изключително добре, беше се превърнала в крепост и източник на сила за майка си, както и в любяща и грижовна компаньонка — бдеше над нея денем и нощем. Но онова, което изуми Лора, бе практичността й. Проявяваше голяма съобразителност в грижите около Клер и се справяше с ежедневието.

— Дори ще ти кажа, че тя е изключително делова — каза Лора на Дъг една вечер в началото на юни. Той бе дошъл в Ню Йорк по работа, беше й позвънил в офиса, за да я покани на вечеря, преди да си замине за Лос Анджелис. Насрочиха срещата си за последната му вечер в Ню Йорк.

Сега, докато вечеряха във „Фелидия“ — любимия им италиански ресторант — Лора му разказваше за Наташа и я хвалеше.

— Делова е особена дума — отбеляза Дъг, като изгледа Лора през масата. — Не съм сигурен какво точно искаш да кажеш, особено когато я употребяваш за четиринайсет годишно момиче.

— Много е земна, Дъг, а също и доста практична. Оправна. Според мен това направо е забележително. Грижи се за всичко: плаща сметките, ходи в банката на Клер, попълва всякакви книжа, плаща на икономката, дава й инструкции. — Лора се усмихна. — Също като малка майка организира живота им. Имай предвид, че тя винаги е била зряла и като че ли по-голяма за възрастта си. Сигурно това се дължи на факта, че прекарва много време с възрастни и е единствено дете. Клер я е възпитала да бъде самостоятелна и независима и сега тя го доказва.

— Какви са… — Дъг бързо замълча, изгледа внимателно Лора, после продължи с топъл и любящ тон: — Какви са шансовете Клер да се оправи, Лора?

— Боя се, че не са добри — отвърна Лора и веднага се натъжи. В гласа й се долови известно примирение, когато додаде: — Моля се за подобрение, но още не се знае.

На Дъг не му убягна тонът й, затова сложи ръка върху нейната и каза:

— Искрено съжалявам, че е толкова зле. Вие двете бяхте много близки. Знам колко се тревожиш.

— Вярно е, но се гордея с Клер, Дъг. Ако я видиш, би изпитал същото. Тя е най-силният човек, когото съм виждала, забележително се справя с лечението. Химиотерапията е много тежка и дава неприятни странични ефекти.

— Доколкото съм чувал, те са ужасни.

— Клер много страда, защото й прилошава и повръща, опадала й е косата.

— О, не, красивата й червена коса! Тя беше нейната гордост и радост. Много се радваше, когато я наричах Червенокоска.

— Знам. Но Наташа и Еркюл й купиха перука, чудесна кестенява перука. Косата е къса и къдрава, направена е от истински косъм. Много й отива. Изобщо не личи, че е перука. Купиха я от най-доброто място в Париж — от фирма, която прави перуки за актриси в театъра. Клер полага неимоверни усилия, опитва се да води нормален живот, доколкото може.

— Сигурно вече не работи в списанието? — попита Дъг.

— Почти. Собственикът й е дал отпуск, но тя все пак работи в дните, когато усеща, че ще може да издържи — понякога остава половин ден. Иначе дава инструкции по телефона, редактира вкъщи. Подчинените й се събират на съвещания в дома й. Собственикът иска, щом тя се почувства по-добре, да се върне на пълен работен ден, но междувременно проявява разбиране. Слава Богу, още й плаща заплатата.

— Как го понася Еркюл? — Дъг я погледна над чашата си с червено вино.

— Боже мой, Дъг, не питай. В началото беше като сразен. Нали знаеш, че я обича. Освен това жена му Вероника почина от рак. От лимфома, доколкото си спомням. Когато Клер му съобщи, той наистина беше напълно смазан. После се ядоса на себе си. През декември бе забелязал нещо странно у Клер, тогава ти казах — предполагаше, че е болна. Бил е съвсем прав. Еркюл изпитва такъв яд към себе си, понеже не я е накарал още през декември да отиде на лекар, че разбирам как се чувства. Аз също се ядосвам, че не го направих. Трябваше да я заведа на лекар, особено след като той сподели с мен тревогите си. Еркюл е прекрасен приятел на Клер. Грижовен, любящ, щедър. Все му се струва, че не прави достатъчно за нея. Спокойна съм, като знам, че е около нея.

— Той е добър човек. Ами Филип? Казала ли му е, колко е болна?

— Да. Аз я накарах с помощта на Наташа. Той има право да знае, затова я убедихме да му се обади в Атланта. Това беше миналия месец, през май. Бях останала при тях за няколко дни.

— Какво прави Филип в Атланта? Отново ли е на посещение в Центъра за контрол на болестите? — Дъг бе озадачен.

— Не, всъщност работи там от края на април. През декември разговаря с директора на Центъра, явно е било интервю. Сега заема много висок пост.

— Според мен е много по-различно, отколкото да е вирусолог в Заир — отбеляза Дъг.

— Прав си, така е. Мисля, че вече му е много по-леко, понеже е в Атланта. Така подразбрах от разговора ни по телефона онзи ден. Явно доста умора му се е натрупала. Каза, че бил изтощен.

— Разбирам го. Ами родителските права? Знае ли, че ти ще станеш официален настойник на Наташа?

— О, да. И за това настоях Клер да му каже. Редно е той да знае, баба Мегън беше на същото мнение. Все пак той е баща на Наташа.

— Той как го прие? — попита Дъг.

— Всъщност много добре. Виж какво, не разговаряхме очи в очи, а по телефона. Но не ми се стори да е огорчен. Прояви разбиране. Каза, че момиче на възрастта на Наташа има нужда от жена около себе си. Естествено, Клер му каза, че ще може да вижда Наташа, когато пожелае.

— Доволен съм, че го е направила… — Дъг отпи отново от червеното вино, после остави чашата си и се наведе напред. — Слушай, Лора, поемаш огромна отговорност. Ако Клер не се оправи, тогава ще се наложи да отглеждаш тийнейджърка. Това не е най-леката задача на света, особено в наше време.

— Знам. Но мога да го направя. Просто знам, че мога, Дъг. Тя е добро момиче.

— Ако това стане, целият ти живот ще се промени.

— Много неща променят живота, скъпи Дъг. Такъв е животът. — Лора го изгледа многозначително. — Разводът също променя живота. Във всеки случай промени моя.

Той я хвана за ръката.

— Съжалявам, Лора, много съжалявам, че не успяхме.

— Знам, че съжаляваш. Аз също.

— Тревожа се за теб.

— Недей, Дъг. Всичко ще бъда наред, сериозно ти говоря. Дори и да трябва да възпитавам Наташа, пак ще бъде наред. Ще се справя, Дъг.

— Сигурно ще се справиш. — Той я изгледа преценяващо и продължи: — Ти си много силна жена, куражлия си. Винаги съм се възхищавал на смелостта ти. Да знаеш, че няма много като теб.

Тя му се усмихна.

— Благодаря ти за милите думи, но смятам, че на този свят има много силни и смели жени, на които може да се разчита — предани и издръжливи. Например вземи баба Мегън — тя е несломима, да не говорим, че никой не може да я надвие.

— Така е. Но ти си нещо изключително. Забелязах го, още когато се запознахме.

— Знам. Казвал си ми го. Клер иска Наташа да бъде в семейство, да е част от семейство Валиънт.

На лицето на Дъг се изписа недоумение.

— Какво семейство — та ти си сама, Лора.

Лора го изгледа, без да отговаря, вдигна чашата си с кафе и отпи дълга глътка. После се облегна на стола, спря върху него яркосините си очи, без да мигне.

— Не съм сама. Имам майка и баба, както и Дилън. Да не говорим за двете лели — Рианон и Кара.

Дъг поклати глава озадачен.

— Дилън е в Лондон, работи в списание „Тайм“ и не може да се справи с жените около себе си. Отговорността едва ли е най-силното му качество. На майка си никога не можеш да разчиташ, тя си рисува картините на екзотични места. Никога не се срещаш с двете си лели, защото и двете са грохнали и живеят затворен живот. Баба ти е на почти деветдесет и три години. Оставаш сама, Лора.

— Но аз не се чувствам така, не съм сама. Просто не съм, Дъг.

Дъг поклати глава и въздъхна.

— Слушай, аз те обичам и ако имаш нужда, винаги ще ти помогна. Но не забравяй, че сега живея в Лос Анджелис. Не съм ти под ръка, за да ти помагам да отглеждаш Наташа.

— Има вероятност и да не го правя. Дори се надявам да стане така. Стискам палци Клер да победи болестта.

 

 

Две седмици по-късно Лора проведе подобен разговор с Филип Лавилар. Тъй като понякога тя работеше и в края на седмицата, един съботен следобед отиде в офиса си, за да прегледа каталозите за европейско изкуство, които я чакаха на бюрото й.

Тъкмо бе преполовила купчината, когато острият звън на телефона я стресна. Пресегна се и вдигна слушалката.

— Ти ли си, Лора? Обажда се Филип Лавилар.

— О, здравей — възкликна тя, изненадана, че чува гласа му.

— Аз съм в Ню Йорк — обясни той и, както винаги, мина направо на въпроса. — Мислех си дали имаш няколко минути на разположение, за да се видим? Сигурно работиш, надявам се да не те прекъсвам.

Тя му отговори без никакво колебание:

— Не, няма нищо. Ако искаш, ела в офиса ми. — След като му даде адреса, продължи да чете каталозите.

Десет минути по-късно отвори вратата на Филип.

— Здрасти — поздрави го и покани Филип в малкото антре.

— Здравей, Лора — отвърна той, следвайки я към офиса й. — Благодаря ти, че се съгласи да се видим.

Тя кимна и посочи един стол.

— Моля, заповядай. — Заобиколи бюрото си, седна на стола и попита: — За уикенда ли си в Ню Йорк?

— Само за днес. По-точно за тази вечер. Утре се връщам в Атланта. Днес имах работен обяд с мой колега. Не бях сигурен колко ще се забавя, затова по-рано не ти се обадих.

— Няма нищо — каза тя. — Предполагам, че искаш да поговорим за Клер и Наташа.

Той кимна.

— Главно за Наташа.

Лора настръхна и се взря в него.

— Какво за Наташа?

— Смятам, че трябва да ти кажа някои неща. — Облегна се назад на стола и замислено кръстоса дългите си крака.

Докато го гледаше внимателно и си мислеше какво ли му е хрумнало, на Лора й направи впечатление, че той се чувства удобно като у дома си. Тя малко се отпусна, изчака го да продължи.

— Говорихме по телефона, след като… Клер се разболя. Искам да изясним някои неща, Лора, лично.

— Какви неща? — попита тя вече нащрек и присви очи.

— Искам да знаеш, че няма да ти създавам трудности около попечителството. Ако Клер не се оправи, така ще бъде.

— Моля се да има подобрение.

— Аз също. Но тя е в 4-ти стадий, а това не е добре за нея. Аз съм лекар, нека да гледаме нещата реалистично, Лора. Както и да е, Наташа е в такава възраст, когато има нужда от жена около себе си. Знам, че я обичаш и че ще направиш всичко за нея. Вярвам ти, Лора, но исках да ти го кажа. Освен това в момента животът ми е объркан. Още не съм се установил в Атланта и не знам къде ще ме отведе работата ми в бъдеще.

— Никога не съм смятала, че ще създаваш проблем! — отвърна Лора и леко се наведе напред. — Знам колко обичаш Наташа и искам да те уверя, че ще можеш да виждаш винаги когато пожелаеш. Ти си неин баща и съм сигурна, че и тя те обича.

— Благодаря ти, че го казваш, Лора — рече той и се усмихна леко. — Радвам се, че Нати ще бъде в Ню Йорк и ще продължи образованието си тук. Все пак тя е американка.

— Да — отвърна Лора и й мина през ума, че той го каза така, че да прозвучи като предварително решен въпрос. Но както току-що спомена, той беше лекар и надеждата не го заслепяваше — той съдеше по фактите! Само след миг Лора продължи: — Ако стане така, че аз да се грижа за Наташа, бих искала ти да взимаш участие във всичко, свързано с живота й, и особено с образованието й.

— Непременно. И това ме води към следващия въпрос — средствата. Бих искал аз да я осигурявам финансово. Не желая тя да те обременява по някакъв начин. Ще поема и разноските по образованието й. Надявам се, че всичко това се подразбира.

— Да, когато говорихме по телефона, ти ми го подсказа.

— Искам също да знаеш, Лора, че можеш да ми се обаждаш винаги, ако има нещо за обсъждане, свързано с Наташа.

Тя кимна.

— Смятам, че се разбираме, Филип. Радвам се, че имахме възможността да си поговорим не по телефона. Как е майка ти? Предполагам, че живееш при нея.

— Тя е добре. Да, в нейния апартамент съм. Как е Дъг?

Лора се взря в него, чудейки се как да отговори на въпроса му. Без да знае защо, изведнъж изпита неудобство.

— Ами ние двамата всъщност сме разделени, Филип — каза. — Развеждаме се.

— О, извинявай — успя да каже той изненадан. Какъв глупак трябва да е Дъг Касън, за да остави такава прекрасна жена като Лора Валиънт. Винаги я бе смятал за изключителна, интелигентна и състрадателна жена, която проявява разбиране. Дълбоко в душата си винаги го дразнеше това, че тя сякаш не го харесва. А при него беше точно обратното. Но той знаеше, че й бе повлияла бурната емоционална представа на Клер за него.

Докато продължаваше да гледа Лора, Филип забеляза колко живи бяха очите й. Тя беше красива жена.

И той не можа да разбере как му хрумна, но каза:

— Още ли ще работиш, Лора? — Погледна часовника си. — Почти четири часът е. Искаш ли някъде да изпием чаша чай?

Лора се поколеба за миг, после рече:

— Добре, защо не? С удоволствие, Филип.

Трябва да бъда любезна с него, помисли си, докато се изправяше. Все пак Наташа ще е връзката между нас.