Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (17)

15.

Еркюл настоя Максимилиян Уест да бъде негов гост на обяд в неделя и сега Еркюл и Лора седяха в ресторанта на хотел „Карлайл“ и го чакаха да пристигне.

Еркюл й разказа някои неща за Максим, за да има представа с какъв човек ще се срещне и вероятно ще работи.

— Получи званието от кралицата преди няколко години заради приноса си към британската индустрия — обясни Еркюл. — Напълно го заслужава. Но не си придава важности, съвсем обикновен човек е като други истински велики хора — скромен е и състрадателен. Съвсем земен човек, непретенциозен.

— Онзи ден ми каза, че за втори път се оженил за първата си съпруга. Междувременно е имал и други, така ли да разбирам? — попита Лора.

— Няколко. Камила Галанд — английската актриса, която загина трагично при катастрофа. След нея Максим се ожени за Адриана Маклин, известната американска бизнесменка, но по-късно се разведоха. Винаги съм смятал, че най-много е обичал Анастасия. Всички се смаяха, когато тя го напусна. Той много тежко го преживя, беше разстроен. Никой от нас не разбра защо го направи тя тогава, но човек никога не знае какви са отношенията между двама души, когато са насаме. Еркюл отпи глътка шампанско и продължи: — Когато през 1990 г. Анастасия и Максим отново се ожениха, всички приеха новината радостно, особено децата им Аликс и Майкъл. Ще се увериш, че с Максим е много приятно да се общува. Той обича да предразполага събеседниците си, да им даде възможност да се чувстват удобно. А, ето го и него.

Докато Максимилиян Уест вървеше към масата им, Лора забеляза, че е хубав и представителен мъж. Беше виждала негови снимки по вестници и списания, но на тях не й бе направил такова впечатление. Беше висок, черната му коса бе леко посребряла на слепоочията, черните му очи блестяха на загорялото му лице. Беше с безупречен костюм, ушит по поръчка — карирано спортно сако в кафяво и бежово, светлосиня риза, тъмносиня; вратовръзка и сив панталон. Тя си помисли: „Боже мой, та той е прекрасен, нищо чудно, че жените си падат по него“.

След като си размениха поздравления и Еркюл ги представи един на друг, Максим се обърна към Лора, заговори я за изкуство. Точно както Еркюл предрече, тя веднага се почувства удобно с него. След минути вече му говореше така, сякаш беше неин отдавнашен приятел. Между първото и второто ястие разговаряха за много неща — най-вече за неговата колекция от картини в Лондон.

Еркюл изучаваше листа с десертите, после го остави на масата, обърна се към Максим и каза:

— Когато ми спомена, че си попаднал на нови сведения за картината на Гоген, ти не се доизказа, Максим. Само сподели, че били стари документи. — Еркюл вдигна въпросително белите си вежди. — Трябва да призная, че съм любопитен да науча повече.

— С удоволствие ще ти разкажа — отвърна Максим. — Всъщност, за да бъда честен, не аз попаднах на тях, Еркюл. По-точно леля Ирина ги намери.

Максим млъкна, погледна Лора и като че ли усети, че трябва да обясни:

— Всъщност тя не е моя леля. В продължение на много години Ирина и родителите ми са били неразделни, аз я познавам от малък. Името й е принцеса Ирина Трубедкой.

Лора, заинтригувана от този очарователен мъж, кимна. Но преди да каже каквото и да било, Еркюл възкликна:

— Познавам се с Ирина. Необикновена жена. Преди години с нея, естествено, ме запозна семейство Деревенко. Тя, надявам се, е добре, здрава ли е?

— Да, благодаря, добре е, Еркюл. Изключително здрава за своите осемдесет и пет години, същинско чудо. Сега си спомням, че ако не ме лъже паметта, си я срещал дори няколко пъти.

— Точно така. Но моля те, продължи историята си, Максим. Извинявай, че те прекъснах.

Максим кимна.

— Добре. Както знаеш, Ирина живее в Берлин, но преди няколко месеца ми дойде на гости за една седмица в Париж. Един следобед, в желанието си да ми купи подарък, тя тръгнала по левия бряг. Както много добре знаеш, Еркюл, там има чудесни книжарници. Повечето време прекарала в една от тях на кея Сан Мишел, най-вече защото в книжарницата има огромен избор от книги, посветени на изкуството, каталози, както и томове на френските класици — подвързани с кожа и с позлатени ръбове. Тя знае, че аз колекционирам стари първи издания и други редки книги за изкуство. Докато се ровела из тях, забелязала името Вестхайм на гърба на една книга. Златните букви били доста изтъркани, затова не могла да прочете какво още пишело, но тъй като името означавало нещо за нея, тя, естествено, я дръпнала. Изумила се, когато видяла корицата. Заглавието било изписано със златни букви: „Колекция Вестхайм“. Автор бил моят дядо Ернст Вестхайм. Когато отворила книгата на титулната страница, сърцето й подскочило, така ми каза по-късно. Книгата била осъвременена от моя баща Зигмунд. Но онова, заради което в действителност затаила дъх, била следващата страница. Там било написано името на майка ми Урсула Вестхайм и още по-забележителното е, че подписът бил собственоръчен. Ирина веднага го познала, макар мастилото да било избледняло. Както можете да си представите, тя се развълнувала. Купила книгата и веднага се върнала в апартамента ми. Едва дочакала момента, за да ми я даде. Леля Ирина беше обляна в сълзи. „Какво съкровище, Максим. Книгата на майка ти“, каза тя, докато аз я прелиствах. „Кой би си помислил, че ще намеря в Париж нейния личен екземпляр от книгата за семейната колекция.“ На мен самия ми беше трудно да повярвам, че тя се появи в Париж по този начин.

— Наистина, каква чудесна, съдбовна находка за теб — възкликна Еркюл.

— Нали? — отвърна Максим, а очите му светнаха. — Изумително, като си помислиш само. Както и да е, книгата е била издадена от семейството ми и раздадена само на приятели, а подписът действително е на майка ми. Сравних го с писмата, които пазя от нея.

— Кога е отпечатана? — попита Еркюл.

— В средата на 20-те години, но явно баща ми е поискал да отпечатат ново издание през 1938 година. Ето какво притежавам сега.

Лора бе смаяна от историята. Шансът да се открие книгата е бил едно на милион. Наведе се напред и попита:

— Вие познахте ли я, Сър Максим?

— Не — отвърна той. — Никога по-рано не бях я виждал. Поне не си спомням да съм я виждал, когато съм бил малък. Бил съм само на четири години, когато баща ми я е препечатал. Обаче по-късно същата вечер леля Ирина започна да си припомня някои неща. Смътни спомени започнаха да изплуват… повечето от 1935 година… за баща ми… как работи над книжа, свързани с колекцията от картини. По същото време й казал, че почти свършил с описанието на колекцията.

— Само това ли си спомня тя? — попита Лора.

— За съжаление, да. Тогава е било много трудно време, Лора — обясни Максим. — Германия бе в ръцете на най-големите престъпници, които светът познава. Смъртта, безредиците и страхът са били ежедневие за хората. Баща ми се мъчеше да ни изведе от нацистка Германия на някое по-безопасно място. Това бе основната му цел тогава, а Ирина му съдействаше, като помагаше на германското нелегално движение, в което участваше.

— Разбирам — отвърна Лора. — Излиза, че дядо ви и баща ви са направили каталог на колекцията.

— Точно така. Но в книгата има стотици снимки на картините и скулптурите от колекцията.

— Сред тях е снимката и на „Таитянски мечти“ на Пол Гоген — потвърди Еркюл и усмивка на задоволство се появи в ъгълчетата на устата му. — Това е чудесно, Максим.

— Вярно. Картината и цялата колекция „Вестхайм“ са изчезнали малко след второто издание на книгата — според мен това несъмнено показва, че Гоген не е бил продаден, а все още е притежание на семейство Вестхайм.

— Колко жалко, че книгата не е била открита по-рано — изрече тихо Лора. — Но както и да е, сега имате доказателство за произхода на цялата колекция, ако нещо от нея неочаквано се появи на пазара.

— Права сте. — Максим поклати глава. — Изумително е, като си помисли човек, че тази книга се е запазила. Вероятно е единствената, която съществува сега. Съвсем сигурен съм, че в дома на родителите ми имаше няколко, но предполагам, че са унищожени. Нашата къща се намираше на Тиргартенщрасе и върху нея падна бомба. Освен това, когато в края на войната маршал Жуков влезе победоносно в Берлин, той пусна в действие двайсет и две хиляди оръдия срещу града, който вече бе разрушен от войските на съюзниците, и срина до основи всичко, което стърчеше над боклука и прахта. Градът бе изравнен със земята. Никакви вещи не биха могли да устоят на подобно разрушение.

— Чудя се как ли е стигнала тази книга до Париж? — разсъждаваше Еркюл. — И тя сигурно има интересна история.

— Дали майка ви не я е подарила на някого, Сър Максим? — предположи Лора. — Смятате ли, че такъв би могъл да бъде отговорът?

— Възможно е, разбира се. Лично аз смятам, че я е взела със себе си, когато замина за Париж през 1939 година. — Максим млъкна, тъмните му очи изведнъж станаха напрегнати и замислени. След малко той обясни: — Майка ми беше довела и Теди с нас — приятел на семейството, която ми беше и гувернантка, и през март 1939 година ни изпрати заедно с нея в Англия, за да бъдем в безопасност. Самата тя се върна в Берлин.

Лора кимна и хвърли поглед към Еркюл.

Той й даде знак с очи да внимава и да не задава повече въпроси. Лора разбра, че бяха навлезли в опасна емоционална територия, затова и тя млъкна. Максимилиян Уест стана доста напрегнат и нервен.

Той рязко се облегна назад на стола и се загледа в пространството, стиснал челюсти. После продължи тихо:

— Имам собствена теория и Ирина е съгласна с нея. Вярвам, че баща ми е имал намерение да изнесе някои картини. Как — не знам. Той остана в Берлин след нас, очаквайки визи. Най-после ги получил и се готвел да тръгне с баба ми, лелите ми и чичо, когато мама се върнала — да му помогне за баба, която боледуваше и бе много слаба. Не мога да повярвам, че той не би се опитал да измъкне някои картини. Явно е бил много находчив. Не е трудно да се пренесат навити платна, а несъмнено адмирал Канарис му е помогнал. Адмиралът е бил началник на Абвера — германското военно разузнаване, но по произход, по възпитание, традиции и убеждения е ненавиждал Хитлер и всичко, което той символизира. Канарис и неговите хора са работили срещу Хитлер вътре. Едно от нещата, с които се е занимавал генералът, било да помага за спасяването на хора, застрашени от нацистите, и да ги извежда от Германия. Той помогна на Теди и на мен да избягаме. Впоследствие той заплати с живота си за убежденията си. Беше обесен през 1944 година в концентрационния лагер Флосенбург — довърши Максим, отново се облегна и млъкна.

Лора мълчеше, Еркюл също. Двамата съзнаваха, че Максимилиян Уест е изпълнен от покъртителни спомени и искаха да му дадат време да се съвземе.

Неочаквано Максим продължи с по-ведър тон:

— Убеден съм, че майка ми е взела книгата със себе си в Париж, за да я покаже на търговците на картини. Какъв по-добър начин да представи колекцията „Вестхайм“, в случай че баща ми успее да изнесе едно-две платна. Може да я е оставила в галерията.

— Теорията ти е напълно приемлива, Максим — съгласи се Еркюл. — Напълно е възможно.

Максим кимна, вдигна чашата си и отпи от виното Монтраше.

— Това ми се струва най-вероятното обяснение на факта как книгата се е озовала в Париж, макар че никога няма да разберем докрай. За мен е направо изумително, че все пак е била запазена. Нацистите ограбваха предметите на изкуството, собственост на евреи, не само в Германия, но и във Франция и в други европейски страни. Те са изземвали и каталозите, записките и всякаква друга документация. Много от тези художествени предмети и съпътстващата ги документация са били изпращани на Гьоринг и Хитлер в Германия. Обаче, доколкото разбирам, голяма част от документацията е била унищожавана от нацистите моментално — и във Франция, и в Германия. Така произходът на много предмети остава заличен.

— Колко ужасно е, че се е случило подобно нещо. По този начин са изгубени много ценности, а впоследствие са потънали в забвение. Ако знаете къде се намират вашите картини, в чии ръце са днес, бихте могли да направите постъпки да си ги върнете. Понеже вече разполагате с тази книга — каза Лора.

— Вярно е, но се съмнявам, че някога ще успея да намеря всичките. Това е непосилна задача и я смятам за практически невъзможна. Открих, че „Таитянски мечти“ е у Норман Грант, само защото той я предложи за продан. Щом се появи на пазара, дъщеря ми веднага я позна.

— Тя с изкуство ли се занимава? — попита Лора.

Максим поклати глава.

— Не точно. Тя се занимава с търговия на художествени творби и старинни предмети и работи предимно с английски и европейски дилъри. И тя живее тук, в Ню Йорк. Така че й е известно какво става, както — сигурен съм — и на вас. Естествено, тя знаеше, че ние сме истинските собственици на картината на Гоген и че едно време тази картина е била част от колекцията „Вестхайм“, защото аз съм й го разказвал. Сега знаем много повече за колекцията. Самият аз не помня нищо, понеже съм бил много малък, когато съм напуснал Германия. Обаче леля Ирина и Теди си припомниха много неща и сега си правят бележки по години. И двете познаваха къщите на родителите ми в Берлин и Ванзее, както и дома на баба ми в Грюневалд. Така, помагайки си една на друга, успяха да събудят спомените. Но очевидно не можех да претендирам за собственост върху „Таитянски мечти“, макар вече да знаех у кого е, ако нямах доказателство, че е била притежание на семейството. Докато Ирина не попадна случайно на книгата.

— Как успяхте да проследите историята на картината чак до генерал Шилер? Вероятно чрез галерията „Херман Зелцер“ във Виена, така ли? — попита Лора.

— Да, точно така. Аликс отиде да види картината и, естествено, като на потенциален купувач й е бил показан произходът й. После по телефона тя ми разказа подробности и аз отскочих до Виена и посетих галерията „Херман Зелцер“. Самият той отдавна е починал, но внукът му Пол много любезно ми показа всички записки, свързани с Гоген. За да ми помогне, той доста се порови. Документите за произхода на картината свършват до генерал Шилер. Не се споменава никакъв предишен собственик. Пол Зелцер ми каза, че на гърба на картините, крадени от нацистите, удряли печат с малка свастика, а до нея изписвали първите две букви от фамилията на притежателя и номер. Но те не подпечатвали всички картини по този начин — особено онези, които са откраднати за собствено облагодетелстване, такъв бил и случаят с Шилер. Той държал при себе си „Таитянски мечти“ до края на войната. После я продал на виенската галерия, явно не е било необичайно. Според Пол Зелцер това често се случвало в Париж и Швейцария през онези дни.

— Да, системно са крали и продавали картини — както във Франция, така и в Германия — намеси се Еркюл.

— И защо не? За нацистите това е бил извънредно доходен бизнес.

— Разбира се — каза Максим и взе менюто. — Смятам, че е време да поръчаме десерт. Последният половин час прекарахме в разговори и не се сетихме за десерта. Какво искате, Лора?

— Не знам — отвърна тя и му се усмихна. — Като че ли от всичко се пълнее.

— Не се безпокойте — каза Максим и отвърна на усмивката й.

— Аз смятам да си взема нещо — смънка Еркюл. — Искам шоколадов мус. Прекрасен е.

— И аз ще си поръчам същото — каза Максим.

— За мен плодова салата, моля. — Лора се изправи. — Извинете ме за малко. Тя избърза към тоалетната.

Щом останаха сами, Еркюл се наведе към Максим и му довери:

— Лора е много точна в преценките за изкуството, което вероятно се дължи на големите й познания. Всъщност тя знае повече от всеки друг, когото познавам. Смятам го за изключително качество, защото е много млада.

— На колко години е? — попита Максим.

— На трийсет и една.

— Всъщност изглежда още по-млада. Изглежда много интелигентна и сигурно ще е разумно да се занимава с оформянето на колекцията ми. — Неочаквано Максим се разсмя. — Всъщност като че ли не й направи особено впечатление, когато казах какви творби сме притежавали. Мисля, че ако я наема, след това ще ме посъветва да продам повечето от тях.

Еркюл също се засмя.

— Да, съгласен съм, че е открита.

— Еркюл, стари приятелю, тя има право. И аз смятам, че би трябвало да се разтоваря от повечето картини, с изключение на Лора Найтс — обичам нейните картини. Между другото, смятам, че приятелката ти може да ми помогне и в друго отношение.

— Какво искаш да кажеш?

— Както знаеш, имам намерение да съдя Норман Грант, за да ми върне картината на Гоген. Преди да съм навлязъл в скъпи съдебни процедури, реших, че мога да използвам заобиколен път.

— Какъв например?

— Лора. Докато разговаряхме, ми хрумна, че тя може би има повече познания, за да преговаря с Грант, отколкото моите адвокати. Няма да го сплаши толкова, не мислиш ли?

Еркюл се усмихна и го изгледа многозначително.

— Имам определеното усещане, че Лора може да го сплаши толкова, колкото и решителен адвокат.

Максим отново се засмя.

— Може би. Изобщо не бих се изненадал. Знаеш ли, жената винаги има предимството, че може да бъде много по-мека от мъж, особено когато пусне в действие очарованието си.

— Прав си, Максим.

— Сериозно смятам да й предложа да поеме работата около картината на Гоген, Еркюл, и освен това да преработи колекцията ми в Лондон. Тя е представителна млада жена, явно много умна. От онова, което ми каза за нея, разбрах, че има доста големи познания за изкуството.

— Това е вярно, добре образована е и е дипломатична. Едва ли бих могъл да ти я препоръчам по по-добър начин.