Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (7)

§7. Сменям влака

Мислех си:

„Ще откупя обратно имението Стия, ще се оттегля там на село, ще стана мелничар. Хубаво е близо до земята, а под земята — може би още по-добре.

Всеки занаят в края на краищата крие някакво утешение. Дори занаятът на гробаря. Мелничарят може да се утешава с трясъка на воденичните колела и с брашнения прах, който лети из въздуха и целия го покрива.

Сигурен съм, че сега там не се скъсва дори един чувал, но щом мелницата стане отново моя, ще почне да се чува:

— Господин Матиа, откачи се щифтчето на оста! Господин Матиа, счупи се лагер! Господин Матиа, орониха се зъбците на голямото колело!

Тъй беше, когато бе жива мама и за нашите работи се грижеше Маланя.

И докато аз си управлявам мелницата, управителят ще ми краде реколтата от чифлика, а ако взема да го надзиравам, през това време мелничарят ще ми открадне уема. Ще бъде като люлка: отсам управителят, оттам мелничарят, а аз по средата ще се наслаждавам.

Може би ще бъде по-добре да измъкна от почтения скрин на моята тъща някой от старите костюми на Франческо Антонио Пескаторе, които вдовицата пази посредством камфор и пипер като свети реликви, да облека в него Мариана Донди, па да я изпратя за мелничар и да наблюдава управителя.

Полският въздух сигурно ще се отрази добре на жена ми. Може листата на някое дърво да опадат, като я види; птичките ще замлъкнат; да се надяваме, че ручеят няма да пресъхне. А аз ще си остана библиотекар, сам-самичък в «Санта Мария Либерале».“

Тъй си мислех аз, докато влакът препускаше. Не можех да затворя очи, защото веднага ми се привиждаше с ужасни подробности трупът на онова момче — там сред алеята, дребно и притихнало под големите неподвижни дървета в хладната утрин. И затова трябваше да се утеша с някой друг кошмар, не толкова кървав, поне в материалния смисъл: да си спомням за тъща ми и моята съпруга. Правеше ми удоволствие да си представям сцената на моето пристигане след изминатите тринадесет дни тайнствено отсъствие.

Сигурен бях (струваше ми се, че ги виждам!), че при моето влизане и двете ще се престорят на презрително безразлични. Щяха да хвърлят само поглед, сякаш за да кажат:

— Охо, ти пак ли си тук! Не си ли си счупил врата?

Мълчат те, мълча и аз.

Но след малко без съмнение вдовицата Пескаторе щеше да почне да бълва гущери, като вземе за повод службата, която навярно бях изгубил.

И наистина аз бях отнесъл със себе си ключа от библиотеката: при новината за моето изчезване сигурно са разбили вратата по заповед на полицията. Като не са ме намерили там мъртъв и, от друга страна, при липсата на следи и сведения за мен ония от общината навярно са почакали три, четири, пет дни, най-много седмица завръщането ми, а после са назначили някой друг безделник на моето място.

И затуй, какво съм се разположил там? Сам съм се изхвърлил на улицата. Там и да си вървя! Две бедни жени не са длъжни да издържат един нехранимайко, заслужаващ каторга, дето бяга тъй, кой знае заради какви други безчинства. И тъй нататък…

А аз мълча.

Постепенно жлъчката на Мариана Донди възвира поради обидното ми мълчание, надига се, кипва и избухва. А аз продължавам да мълча.

По някое време ще измъкна от джоба на сакото си портфейла и ще взема да броя на масичката моите хилядарки. Едно… две… три… Мариана Донди се ококорва и зяпва, а също и жена ми.

После:

— Откъде си ги откраднал?

— … Седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет, осемдесет, осемдесет и една; петстотин, шестстотин, седемстотин; десет, двадесет, двадесет и пет; осемдесет и една хиляди седемстотин двадесет и пет лири и четиридесет чентезими суха пара.

Спокойно щях да събера банкнотите, да ги поставя отново в портфейла и да стана.

— Не ме искате повече в къщи? Добре, много ви благодаря! Отивам си и много ви здраве!

Смеех се, като си представях всичко това. Моите спътници в купето ме наблюдаваха и също се подсмиваха.

Тогава, за да си придам по-сериозен вид, започнах да мисля за своите кредитори, между които трябваше да разпределя тези банкноти. Нямаше как да ги укрия. И после, за какво щяха да ми послужат укрити?

Ония кучета сигурно нямаше да ме оставят сам да си ги харча. Кой знае колко години трябваше да чакат, за да се замогна отново с доходите от мелницата заедно с имението Стия и с реколтите от чифлика, като плащам също за управител, който всичко лакомо изгълтва, по-лакомо от мелницата ми с двойни колела. А може би, като им предложа пари в брой, ще се отърва от задълженията при изгодни условия. И правех сметка:

„Ето толкова на онази конска муха Рекиони; толкова на Филипо Бризиго, и дано му послужат за погребение! Няма да изсмуква повече кръвта на бедняците! Толкова на Чикин Лунаро — торинеца; толкова на вдовицата Липани… Кой остана още? Уха, не един, Дела Пиана, Боси и Марготини… Ето, отиде цялата ми печалба!“

В края на краищата, значи, за тях бях спечелил в Монте Карло! Какъв гняв ме обземаше за тия два дни загуба! Сега щях да бъда отново богат… Богат!

От време на време изпущах тежки въздишки, които правеха на моите спътници по-голямо впечатление от предишните усмивки. Но аз не намирах успокоение, наближаваше вечерта, въздухът ставаше пепеляв и досадата от пътуването беше непоносима.

На първата италианска гара купих вестник с надежда да ме приспи. Разгънах го и при светлината на електрическата крушка започнах да чета. Тъй ми бе предоставено удоволствието да узная, че замъкът Валенсе, обявен за втори път на публичен търг, е бил присъден на господин граф де Кастелан за сумата от два милиона и четиридесет хиляди франка. Имението около замъка било от две хиляди и осемстотин хектара — най-обширното във Франция.

„Горе-долу колкото Стия…“

Прочетох, че германският император е приел в Потсдам, точно по обед, мароканска делегация и че на приема е присъствувал държавният секретар барон Рихтхофен. Мисията, представена после на императрицата, била поканена на обяд — и кой знае как са се тъпкали!

И руският цар и царица приели в Петерхоф специална тибетска мисия, която поднесла на техни величества подаръци от Далай лама.

„Подаръци от Далай лама? Какви ли са те?“ — се запитах, като затворих замислен очи.

Навярно опиващ мак, защото съм заспал. Но макът е бил слабо сънотворен: и наистина, скоро се събудих при един тласък на влака, който спираше на друга гара.

Погледнах часовника, беше осем и четвърт. Значи, след някакъв си час щях да пристигна.

Държах още вестника и го обърнах, за да намеря нещо по-интересно от подаръка на Далай лама. Очите ми се спряха на едно

САМОУБИЙСТВО

ей тъй напечатано с едри букви.

Отначало помислих, че става дума за самоубийството в Монте Карло и побързах да зачета. Ала спрях изненадан на първия ред, набран със ситни буквички: „Телеграфират ни от Мираньо…“

„Мираньо? Кой ли ще да се е самоубил в моето градче?“

Прочетох: „Вчера, събота, 28-и, в яза на една мелница е намерен труп в състояние на напреднало разложение…“

Внезапно погледът ми се замъгли, стори ми се, че зървам на следващия ред името на моя чифлик, и тъй като трудно четях само с едно око дребничкия шрифт, станах на крака, за да бъда по-близо до светлината.

„… разложение. Воденицата е разположена в едно имение, наречено Стия, на два километра от нашия град. Пристигналите на мястото съдебни власти, заедно с други хора, извадиха трупа от яза, за да бъде освидетелствуван и поставен под охрана. По-късно той бе разпознат и идентифициран като нашия…“

Сърцето ми скочи в гърлото и като обезумял погледнах спътниците си, които спяха.

„… пристигналите на мястото… изваден от яза… поставен под охрана… бе идентифициран… като нашия библиотекар…“

Аз?

„… пристигналите на мястото… по-късно… като нашия библиотекар Матиа Паскал, изчезнал от няколко дни. Причина за самоубийството: финансови затруднения.“

— Аз… Изчезнал, идентифициран… Матиа Паскал.

Не знам колко пъти, с дива злоба и със смут в сърцето, прочетох тези няколко реда. Първият ми импулс беше с цялата си жизнена енергия да протестирам, да се бунтувам, сякаш тази новина, тъй дразнеща със своята безчувствена лаконичност, можеше да бъде вярна и за мен. Но ако за мен не беше, все пак беше вярна задругите! И сигурността, която тези други от вчера притежаваха относно моята смърт, ми тежеше като нетърпим гнет, постоянен, смазващ… Огледах отново моите спътници, сякаш и те, там по седалките, пред моите очи почиваха потопени в тази сигурност. Изпитвах желание да ги разтърся и сепна от техните неудобни и мъчителни пози, да ги раздвижа, да ги събудя, за да им извикам, че не е вярно.

„Възможно ли е всичко това?“

И прочетох още веднъж зашеметяващото съобщение.

Не можех да стоя на едно място. Искаше ми се влакът да спре. Искаше ми се да препуска главоломно: от монотонния му ход на глух, твърд и тежък механизъм моето възбуждение растеше с всеки изминат миг. Разтварях и свивах юмруци, като забивах нокти в дланите си. Разгръщах вестника. Отново и отново препрочитах съобщението, което вече знаех наизуст, дума по дума.

— Идентифициран! Но възможно ли е да са ме разпознали? В състояние на напреднало разложение…

Уф!

За миг се видях там, в зеленикавата вода на яза; прогизнал, раздут, ужасен, плаващ… Инстинктивно скръстих ръце на гърдите си, стисках се и се опипвах:

„Не, не, не съм бил аз, но кой ли е бил?… Навярно е приличал на мен… Навярно и той е имал брада като моята… моето телосложение… и са ме разпознали!…“ Изчезнал от няколко дни… Ами да… Само че аз бих желал да зная кой толкова е прибързал да ме разпознае? Възможно ли е онзи нещастник чак толкова да е приличал на мен? Да е бил облечен като мен? Съвсем като мен? Но сигурно, сигурно това е направила тя, Мариана Донди, вдовицата Пескаторе. О, тя веднага ме е намерила, веднага ме е познала. Можем да си представим как е била покрусена! „Той е, той! Моят зет! Ах, бедни Матиа, ах, нещастен синко мой!“ И сигурно е започнала дори да плаче, и сигурно е коленичила край трупа на оня нещастник, който не е бил в състояние да й тегли един ритник и да извика: „Я се махай оттука: не те познавам!“

Треперех. Най-после влакът спря на друга гара. Отворих вратата и изхвръкнах навън със смътното намерение да направя нещо веднага, да изпратя бърза телеграма и да опровергая новината.

Скокът от вагона ме спаси: сякаш изтръска от мозъка ми тази глупава натрапчива мисъл и в миг прогледнах… Да! Видях освобождение, свобода, нов живот!

Имах осемдесет и две хиляди лири и не бях длъжен да ги давам на никого! Аз бях мъртъв, бях мъртъв, нямах вече дългове, нямах повече жена, нямах повече тъща: нямах никого! Свободен! Свободен! Свободен! Какво повече можеше да искам?

Навярно съм изглеждал твърде странно, мислейки всичко това, там, на перона на онази гара. Бях оставил отворена вратата на вагона. Около мен се бяха събрали доста хора, които ми викаха нещо. Най-после един от тях ме разтърси и като ме блъсна, извика по-силно:

— Влакът тръгва!

— Нека тръгва, нека тръгва, драги господине! — извиках му аз в отговор. — Сменям влака!

Сега вече ме обзе несигурност, съмнение да не би новината да е вече опровергана, да не би в Мираньо да са разбрали грешката, да не би да са се появили роднините на истинския мъртвец и да са изправили невярната идентификация.

Преди да се радвам толкова, трябваше добре да се убедя, да събера точни и подробни сведения. Но как да си ги доставя?

Потърсих вестника из джобовете си. Бях го оставил във влака. Обърнах се, погледнах празния коловоз, който се виеше нататък, блестеше и изчезваше в тихата нощ, и се почувствувах някак загубен в пустотата на тази бедна междинна гаричка. Тогава ме обзе още по-силно съмнение: дали не съм сънувал?

Но не:

„Телеграфират ни от Мираньо. Вчера, събота 28-и…“

Ето: можех да повторя наизуст съобщението, дума по дума. Нямаше никакво съмнение, само че то беше твърде оскъдно, не ми беше достатъчно.

Погледнах гарата, прочетох името й: АЛЕНГА.

Дали ще мога да намеря в това селце други вестници? Спомних си, че беше неделя, следователно в Мираньо тази сутрин, беше излязъл „Вестниче“, единственият вестник, който се печата там. На всяка цена трябваше да си доставя един брой. Там щях да намеря всички подробни сведения, които ме интересуваха. Но можех ли да се надявам, че ще намеря „Вестниче“ в Аленга? Ех, нищо, ще телеграфирам под фалшиво име до редакцията на вестника. Познавах редактора Миро Колци или както всички го наричаха Чучулигата от времето, когато още като млад бе публикувал под това мило заглавие своята първа и последна книжка със стихове.

А нямаше ли за Чучулигата да бъде необичайно искането на броеве за Аленга? От друга страна, най-интересната новина на седмицата, гвоздеят на броя навярно беше моето самоубийство. По този начин не бих ли се изложил на риска необичайната поръчка да породи някакви подозрения?

„Ами — помислих си аз после, — на Чучулигата няма и да му хрумне, че не съм се удавил наистина. Ще потърси обяснение за интереса към вестника в някоя друг гвоздей на днешния брой. От доста време той юнашки воюва с общината за прокарване на водопровод и инсталация за газ. Ще помисли, че причината е тази негова кампания.“

Влязох в зданието на гарата. За щастие кочияшът на единствената кола, тази на пощата, се беше заседял на приказки с железопътните чиновници: селцето беше на около три четвърти час път с файтон от гарата и пътят се виеше по нанагорнище.

Качих се на раздрънканото разнебитено файтонче без фенери и потеглихме в мрака.

Върху толкова неща трябваше да мисля; и въпреки това от време на време болезненото преживяване, причинено от четенето на съобщението, отнасящо се за мен, отново ме връхлетяваше в черната празна нощ, както преди малко при вида на пустите релси. Чувствувах се ужасно откъснат от живота, преживял сам себе си, загубен в очакване на живот след смъртта, без да ми е ясно как ще стане това.

За да се поразвлека, попитах кочияша има ли в Аленга будка за вестници.

— Какво казвате? Не, господине!

— Не продават ли вестници в Аленга?

— О, да, господине! Продава ги аптекарят, Гротанели.

— Има ли хан?

— Да, гостилницата на Палментино.

Беше слязъл от файтона да облекчи малко старата кранта, която пръхтеше, допряла ноздри до земята. Едва го виждах. По едно време запали лула и тогава го видях. Внезапно си помислих:

„Да знаеше само кого вози…“

Но веднага отвърнах сам на себе си:

„Кого вози? И аз сам не зная. Кой съм аз сега? Трябва да си помисля малко. Едно име, поне едно име трябва да си измисля веднага, за да подпиша телеграмата и да не се объркам, ако в странноприемницата ме попитат. Достатъчно засега е да намисля само името си. Я да видим! Как се казвам?“

Никога не съм и подозирал, че изборът на име и презиме може да струва толкова усилия и че е свързан с толкова вълнения. Особено презимето! Изричах случайни срички ей тъй, без да се замислям — получаваха се странни презимена: Строцани, Парбета, Мартони, Бартузи… Те ме дразнеха още повече. Не намирах в тях нищо, което да ми принадлежи, нямаха никакъв смисъл, сякаш в края на краищата презимената имат някакъв смисъл. Хайде! Някакво име, каквото и да е… Мартони например, защо не? Карло Мартони… Уха, ето готово! Но малко след това вдигнах рамене… Как не, напомня Карло Мартело… И мъчението ми продължаваше.

Пристигнах в селото, без да съм се спрял на нито едно име. За щастие при аптекаря, който беше също пощенски и телеграфен агент, бакалин, книжар, вестникар, мошеник и не знам какво още, име не ми бе нужно. Купих по един брой от малкото вестници, които получаваше. Вестници от Генуа: „Кафаро“ и „19-и век“. Попитах го после дали мога да купя „Вестниче“ от Мираньо.

Имаше лице на кукумявка, този Гротанели, с кръгли изпъкнали очи, сякаш от стъкло, над които почти с усилие спускаше от време на време хрущялните си клепачи.

— „Вестниче“? Не го зная.

— То е провинциално вестниче, седмично — обясних му. — Искам да го имам. Днешния брой, разбира се.

— „Вестниче“? Не го зная — продължаваше да отговаря той.

— Много добре! Няма никакво значение, че вие не го знаете. Ще ви платя разноските за наложен телеграфен запис до редакцията. Бих желал да имам десет, двадесет броя утре или когато може най-скоро. Може ли?

Не отговори. Очите му бяха втренчени, без поглед. Продължи да повтаря: „“Вестниче"? Не го зная"… Накрая се реши да направи пощенски запис под моя диктовка, като посочи адреса на своята аптека.

И на другия ден, след безсънна нощ, разтърсвана от бурни приливи на мисли, там, в странноприемницата на Палментино, получих петнадесет броя от „Вестниче“.

В двата вестника, които бях побързал да прочета, щом останах сам, не бях намерил никакъв намек. Ръцете ми трепереха, като разгръщах „Вестниче“. На първа страница — нищо. Потърсих на двете вътрешни и веднага се наби в очите ми траурна черта, горе на трета страница. И отдолу с големи букви моето име. Ето тъй:

МАТИА ПАСКАЛ

Нямаше известия за него от няколко дни: дни на ужасна покруса и неизказана мъка за неутешимото семейство; покруса и мъка, споделени от най-добрата част от нашето гражданство, което го обичаше и уважаваше заради добрата му душа, веселия характер и онази вродена скромност, която заедно с другите качества му беше позволила да понесе без унижение и с примирение ударите на съдбата, вследствие на които от безгрижно благосъстояние той изпадна през последно време в бедно положение.

Когато след първия ден на необяснимото отсъствие разтревоженото семейство се отправи към библиотеката „Бокамаца“, където той, усърдно изпълнявайки своята служба, оставаше почти по цели дни да обогатява със задълбочено четене своя буден ум, намериха вратата заключена. И веднага пред тази заключена врата възникна мрачното и изпълнено с трепет подозрение, подозрение, бързо позаглушено от надежда, която трая няколко дни, за да отслабва непрекъснато, че той се е отдалечил от градчето поради някаква своя тайна причина.

Но, уви, истина се оказа първото опасение.

Неотдавнашната загуба на обичната майка и почти в същото време на любимата дъщеричка, след стопяване на наследственото благосъстояние, дълбоко бяха разтърсили душата на нашия клет приятел. Още преди около три месеца за първи път в нощна доба той се опитал да сложи край на нещастните си дни, там при яза на своята мелница, която напомняше миналия блясък на неговия дом и щастливо време.

… Че горест е най-люта, всред беди

да спомняме за дните си щастливи…^[1]

Това ни разказа със сълзи на очи, хълцайки пред прогизналия и разложен труп, старият мелничар, останал верен и предан на семейството на бившите си господари. Беше паднала нощта, злокобната нощ, червен фенер бе поставен край трупа, охраняван от двама кралски карабинери, и старият Филипо Брина (ние го сочим за пример на най-добрите) говореше и плачеше с нас. Той беше успял преди време, в една печална нощ, да попречи на нещастния да изпълни своето жестоко намерение. Ала не е бил там Филипо Брина втория път, та бързо да попречи, и Матиа Паскал е лежал може би цялата нощ и половината ден след това в яза на мелницата.

Дори няма да се опитваме да описваме сърцераздирателната сцена, която последва на местопроизшествието, когато онзи ден при мръкване неутешимата вдовица се намери пред измъчените и непознаваеми останки на любимия си другар, който беше отишъл да се присъедини към своята дъщеричка.

Цялото градче сподели нейната мъка и пожела да засвидетелствува това, като придружи до вечното му жилище покойника, пред чиито тленни останки общинският съветник кавалер Помино произнесе кратка прочувствена реч.

Изпращаме на нещастното семейство, потънало в скръб, на брата Роберто, който е далече от Мираньо, нашите най-искрени съболезнования и с разкъсано от болка сърце казваме за последен път на нашия добър Матиа:

— Vale, скъпи приятелю, Vale!

МК

И без тези инициали щях да позная, че Чучулигата е автор на некролога.

Ала преди всичко трябва да призная, че моето име, отпечатано под черната черта, колкото и да очаквах това, не ме развесели, а ускори до такава степен ударите на сърцето ми, че след няколко реда трябваше да прекъсна четенето. „Ужасната покруса и неизказаната мъка“ на моето семейство не ме разсмяха, нито любовта и уважението на моите съграждани към моите добродетели, нито моето усърдие в изпълнение на служебните обязаности. Споменът за онази печална вечер край Стия след смъртта на мама и на моята малка дъщеричка, която беше може би най-състоятелното доказателство за моето самоубийство, отначало ме изненада като непредвидено и мрачно съвпадение, а после предизвика угризения и униние.

О, съвсем не, не се бях самоубил заради смъртта на майка ми и дъщеричката ми, макар в онази нощ да ми бе хрумнало това! Вярно е, че тогава избягах, изпълнен с отчаяние, но ето че сега се връщам от един игрален дом, където Фортуна по най-странен начин ми се беше усмихнала и продължаваше да ми се усмихва; и друг се бе убил вместо мен, някой външен човек, на когото аз сега ограбвах оплакването на далечни роднини и приятели и го осъждах — о, върховна глума! — да изтърпява онова, което не му е било отредено: фалшивото оплакване и дори надгробната възхвала от страна на напудрения кавалер Помино! Това беше първото ми преживяване при четенето на моя некролог на страниците на „Вестниче“.

Но после си помислих, че бедният човечец не е умрял по моя вина и че ако аз живея, то не мога да съживя и него. Помислих си също, че като се възползувам от неговата смърт, аз не мамя неговите роднини, а дори им правя добро. За тях в действителност мъртвец съм аз, а не той, и те могат да вярват, че той е изчезнал и да се надяват някой ден да го видят отново.

Оставаха жена ми и тъщата. Можеше ли наистина да вярвам, че скърбят за моята смърт? Да вярвам в „неутешимата мъка“, в „разкъсващата болка“ от скръбния гвоздей на Чучулигата? Трябваше, по дяволите, полекичка да отворят едното око на оня беден мъртвец, за да разберат, че не съм аз. Да допуснем, че очите са останали в дъното на яза, нищо от това! Една съпруга, която не иска, не може да вземе тъй лесно друг мъж за собствения си съпруг.

Значи, бяха побързали да разпознаят мене в оня мъртвец? Вдовицата Пескаторе сега се надяваше, че Маланя, трогнат и може би нелишен от угризения за моето жестоко самоубийство, ще се притече на помощ на бедната вдовица? Добре: щом те са доволни, и аз съм доволен.

— Мъртъв, удавен? Да сложим кръст и да не говорим повече!

Станах, протегнах ръце и въздъхнах с облекчение.