Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (18)

§18. Покойният Матиа Паскал

Разкъсван от нетърпение и гняв (не зная кое ме измъчваше повече, но двете чувства бяха може би две страни на едно и също нещо: нетърпелив гняв, гневно нетърпение), на мене ми беше безразлично дали някой ще ме познае във влака, или като сляза в Мираньо.

Бях се настанил във вагон първа класа, това беше единствената предпазна мярка, която взех. Беше вечер и освен това ме успокояваше опитът, направен с Берто. Във всички беше вкоренена увереността, че съм загинал трагично още преди две години и никому нямаше и да хрумне, че може да съм Матиа Паскал.

Опитах се да покажа глава през прозореца, като се надявах, че гледката на познатите места ще ме поуспокои, ала това само увеличи гнева и нетърпението ми. Отдалече зърнах склона на Стия, огрян от лунна светлина.

— Жени-убийци! — изсъсках през зъби. — Там… Но сега ще…

Объркан от неочакваната новина, бях забравил да се осведомя от Берто за толкова много неща! Имението, мелницата наистина ли бяха продадени? Или все още по взаимно споразумение между кредиторите бяха под временно попечителство? Маланя беше ли умрял? А леля Сколастика?

Не ми се струваше възможно да са минали само две години. Като че беше изтекла цяла вечност и си мислех, че както с мене се бяха случили необичайни събития, тъй е било и в Мираньо. А може би в Мираньо не се беше случило нищо освен сватбата на Ромилда с Помино, сама по себе си нормална женитба, която едва при моето появяване щеше да се превърне в нещо изключително.

Накъде да се отправя, щом сляза в Мираньо? Къде бе свила гнездо новата двойка?

Къщата, където аз, беднякът, бях живял, беше твърде скромна за Помино. Той бе единствен син на богат баща. И после Помино, който имаше чувствително сърце, сигурно щеше да се чувствува неудобно там с натрапчивия спомен за мене. Може би се е установил при баща си в неговия голям дом. Представям си как вдовицата Пескаторе си придава важност на матрона. А оня клет кавалер Помино, Джироламо Първи, деликатен, възпитан, благодушен, в ноктите на тази мегера! Какви сцени! Навярно нито бащата, нито синът са имали смелостта да я махнат. А сега — ах, какъв гняв ме душеше! — аз щях да ги освободя от нея…

Да, трябваше да се насоча към дома на Помино. Дори да не ги открия там, бих могъл да узная от портиерката къде мога да ги намеря.

О, сънно мое градче, каква бъркотия ще настане утре, когато се пръсне новината за моето възкресение!

Имаше луна, тази вечер както обикновено всички улични фенери бяха загасени. Беше и време за вечеря, та улиците бяха безлюдни.

Поради крайното възбуждение бях загубил чувствителността на краката си: вървях, сякаш не докосвах земята. Не мога да разкажа в какво настроение бях: запазил съм само спомен за огромен хомерически смях, който ме изпълваше и караше всичките ми вътрешности да се вълнуват, без да може да избухне. Ако този смях можеше да избухне, щеше да избие като зъби паветата от пътя и да разтърси къщите.

В миг стигнах до дома на Помино. Но в остъклената клетка, която е при входа, не видях старата портиерка. Целият треперех, почаках някоя и друга минута и тогава на едно от крилата на входната врата забелязах траурна лента, обезцветена и прашна, явно от месеци закована там. Кой беше умрял? Вдовицата Пескаторе? Кавалер Помино? Единият от двамата, без съмнение. Може би кавалерът… В такъв случай ще намеря горе моите две гълъбици, настанили се в двореца. Не можех да чакам повече, впуснах се и изтичах нагоре по стълбите. На втората площадка — ето ти портиерката!

— Кавалер Помино?

Удивлението, с което тази стара костенурка ме погледна, ми подсказа, че тъкмо кавалерът трябва да се е поминал.

— Синът, синът! — поправих се веднага и тръгнах отново да се качвам.

Не зная какво си е измърморила старицата. При последното рамо на стълбата трябваше да спра: не ми беше останал дъх. Погледнах вратата, помислих си: „Може би и тримата още вечерят на масата… Нищо не подозират. Само след няколко мига, щом почукам на онази врата, целият им живот ще се преобърне… Ето, все още е в мои ръце съдбата, надвиснала над техните глави.“

Изкачих последните стъпала. Дръпнах връвчицата на звънеца и продължих да я държа в ръка, докато сърцето ми подскачаше чак в гърлото. Никакъв шум. И в тишината чух дрънченето на звънеца, който едва бях дръпнал.

Цялата кръв нахлу в главата ми, ушите ми почнаха да бръмчат, сякаш лекото позвъняване, което се разтопи в тишината, беше издрънчало рязко и оглушително вътре в мене.

Малко след това трепнах: разпознах отвъд вратата гласа на вдовицата Пескаторе:

— Кой е?

Не можах да отговоря в първия миг: стиснах юмруци на гърдите си, сякаш за да попреча на сърцето ми да изхвръкне. После с глух глас почти на срички рекох:

— Матиа Паскал.

— Кой!? — изкряска гласът отвътре.

— Матиа Паскал — повторих аз с още по-гробовен глас.

Чух как старата вещица бяга, ужасена без съмнение, и веднага си представих какво става оттатък. Сега ще дойде мъжът: Помино, смелият!

Ала наложи се преди това още веднъж да звънна, тихичко, както преди малко.

Щом Помино отвори гневно вратата и ме видя изправен пред себе си с изпъчени гърди — отстъпи ужасен. Аз направих крачка напред като извиках:

— Матиа Паскал! От другия свят!

Помино се смъкна и седна на земята, като тежко тупна на задните си части, с ръце, облегнати назад, с ококорени очи:

— Матиа! Ти?

Притичала със свещ в ръка, вдовицата Пескаторе нададе остър вик като родилка. Аз затворих вратата с крак и с един скок й отнех свещта, която вече падаше от ръката й.

— Тихо! — извиках в муцуната й. — Наистина ли ме вземате за привидение?

— Жив?! — рече тя покрусена, с ръце в косите.

— Жив! Жив! Жив! — повторих аз с жестока радост. — Признахте ме за мъртвец, нали? Удавник, а?

— И откъде идваш? — попита ме тя с ужас.

— От мелницата, вещице! — изревах аз. — Дръж свещта и хубаво ме погледни! Аз съм, нали, познаваш ме? Или ти приличам на оня нещастник, който се удави при Стия.

— Не си ли бил ти?

— Пукни, мегера! Аз съм тук, жив! Хайде, ставай и ти, глупако! Къде е Ромилда?

— За бога… — проплака Помино, като бързо стана. — Малката… страхувам се… Млякото…

Сграбчих го за едната ръка и на свой ред се учудих:

— Каква малка?

— Моята… моята дъщеря… — запъна се Помино.

— Ах, какъв убиец! — извика вдовицата Пескаторе Не можах да отвърна, все още бях под впечатление на тази новина.

— Твоя дъщеря? — промърморих. — На всичко отгоре и дъщеря? И тя сега…

— Мамо, иди при Ромилда, моля те… — проплака Помино.

Но беше твърде късно. Появи се Ромилда с разкопчан корсаж, с кърмачето на гърдите си, цялата неоправена, сякаш при виковете се бе вдигнала бързо от леглото. Дойде напред, видя ме:

— Матиа! — извика и падна в ръцете на Помино и на майка си, които я отнесоха, като в бъркотията оставиха малката в моите ръце, понеже аз се бях спуснал да им помогна.

Останах в тъмното, там във входното антре, с крехкото същество в ръце, което пронизително пищеше за мляко. Покрусен, развълнуван, още чувах в ушите си вика на жената, която някога беше моя и която сега, ето на, беше майка на това детенце, което не беше мое, докато моето детенце тя никога не го беше обичала! И, значи, не! Сега не, за бога! Не трябваше да изпитвам съчувствие към това същество, нито към тях! Тя се е омъжила повторно?… А аз сега… Но малката продължаваше да врещи, да плаче и какво можех да направя? За да го успокоя, сложих детенцето на гърдите си и започнах лекичко да го тупкам по гръбчето, да го люлея, като се разхождах. Омразата ми прекипя, устремът ми спадна. И постепенно момиченцето утихна.

Помино, извика в тъмното в уплаха:

— Матиа! Малката!

— Мълчи! Тук е — отговорих.

— И какво правиш?

— Готвя се да я изям!… Какво правя! Хвърлихте я в моите ръце. Сега ми я остави тук! Тя се успокои. Къде е Ромилда?

Приближи се до мен целият треперещ и напрегнат, като кучка, която вижда в ръцете на господаря кученцето си, и попита:

— Ромилда? Защо?

— Защото искам да й говоря! — му отвърнах грубо.

— Знаеш ли, тя припадна.

— Припаднала? Ще я свестим!

Помино се изпречи пред мен умолително:

— Моля ти се… Чуй… боя се… Как така си жив?… Къде си бил? Ох, господи!… Чуй! Не би ли могъл да говориш с мене?

— Не! — извиках. — С нея трябва да говоря. Ти тук повече нищо не представляваш.

— Как! Аз ли?

— Твоят брак се анулира.

— Как… какво казваш? Ами малката?

— Малката… малката — взех да предъвквам аз. — Засрами се! От две години мъж и жена, пък и дъщеря! Тихо, миличка, тихо! Хайде да отидем при майката… Хайде, води ме! Накъде?

Щом влязох в спалнята с бебето в ръце, вдовицата Пескаторе понечи да се хвърли върху мен като хиена. Отблъснах я с яростно замахване:

— Вие вървете оттатък! Тук е вашият зет, ако ще викате — викайте на него. Аз не ви познавам!

Надвесих се над Ромилда, която отчаяно плачеше, и й подадох момиченцето:

— Хайде, дръж… Плачеш ли? Защо плачеш? Плачеш, задето съм жив? Искаш да съм умрял? Погледни ме… Хайде, погледни ме в лицето! Жив ли съм или мъртъв?

Плачейки, тя се опита да вдигне очи към мен и с прекъсван от стенания глас изрече:

— Но… как… ти? Какво… направи?

— Аз ли какво съм направил? — подсмихнах се аз. — Питаш мен какво съм направил? Ти си се омъжила повторно… за оня глупак там! Родила си на бял свят една дъщеричка и имаш смелост мен да питаш какво съм направил?

— Ами сега? — проплака Помино, като покри лице с ръце.

— А ти… ти… къде си бил? Щом си се престорил на умрял и си избягал… — захвана да вика вдовицата Пескаторе, като се приближаваше с вдигнати ръце.

Хванах едната й ръка, извих я и изревах:

— Млък, ви повтарям! Мълчете, защото, ако чуя звук, ще се изпари цялото съчувствие, което този глупак, зет ви, събужда у мен, а също и онова същество там, и ще направя тъй, че законът да влезе в сила! Знаете ли какво казва законът? Че ще трябва да си взема обратно Ромилда…

— Дъщеря ми? Ти? Ти си луд! — развика се тя неустрашима.

Но при тази заплаха Помино се приближи веднага, за да я умолява да мълчи, да се успокои, за бога.

Тогава злата жена остави мен и започна да крещи срещу него — плах, глупав, некадърник, който само можел да плаче и да се отчайва като някаква женичка…

Избухнах в смях и се смях, докато ме заболяха слабините.

— Престанете! — извиках, когато успях да сподавя смеха. — Ще му я оставя! Оставям му я на драго сърце! Наистина ли мислите, че съм толкова луд, та да стана отново ваш зет? Ах, бедни Помино! Бедни мой приятелю, чуваш ли, извини ме! Извини ме, че те нарекох глупак, но чу ли? И тя ти го каза, твоята тъща! И мога да ти се закълна, че и преди ми го казваше Ромилда, нашата съпруга… Да, тъкмо тя казваше, че й се струваш истински глупак, некадърник, блудкав и не знам какво още. Истина ли е, Ромилда? Кажи истината!… Хайде, престани да плачеш, драга: оправи се, може да причиниш вреда на твоята малка, като се вълнуваш така… Аз сега съм жив — нали виждаш? И искам да съм весел… весело! — както казваше един мой приятел пияница… Весело, Помино! Мислиш ли, че мога да оставя едно момиченце без майка? Хайде де! Та аз вече имам син без баща… Виждаш ли, Ромилда? Сега сме квит: аз имам син, дето е син на Маланя, а ти имаш дъщеря, която е дъщеря на Помино. Ако даде бог, някой ден ще ги оженим. Онзи мой син навярно вече не те дразни… Да говорим за весели неща… Кажете ми как тъй майка ти и ти самата ме припознахте за мъртъв, там в Стия…

— Но и аз! Не само те! — извика Помино раздразнен. — И цялото градче…

— Отлично, отлично. Значи, оня толкова приличаше на мен?

— Същият: твоят ръст… твоята брада… Облечен като тебе в черно… И после ти беше изчезнал толкова дни…

— Вярно е, бях избягал, разбра ли? Та нали тъкмо те ме накараха да избягам, тази и онази… И въпреки това се готвех да се върна, знаеш ли?… Да се върна, да, и при това натоварен със злато! И ето че ме посреща не нещо друго, а един мъртвец — удавен, разложен… И на всичко отгоре разпознат. Благодаря на бога, поразточителствувах две години, докато вие тука сте правили годеж, сватба, меден месец, празници, веселби, дъщеричка. Умрелият да си лежи, живият да се утешава…

— Ами сега, какво ще правим сега? — повтори Помино, стенейки неспокойно. — Това ме измъчва.

Ромилда се надигна, за да нагласи детенцето в люлката.

— Нека, нека отидем оттатък — рекох аз, — малката заспа. Оттатък да разговаряме.

Отидохме в трапезарията, където върху все още наредената маса бяха остатъците от вечерята. Треперещ, объркан, покрусен, мъртвешки бледен, мигайки непрекъснато с безцветните си очи с две черни точки в средата, свити от мъка, подобни на дупчици, Помино си чешеше челото и повтаряше, сякаш бълнуваше:

— Жив… жив… какво ще правим? Какво ще правим?

— Не ми досаждай! — ревнах му. — Сега ще видим, казах ти вече!

Ромилда, наметната с домашна роба, дойде при нас. Тук, на светло, аз я съзерцавах известно време очарован: Ромилда беше станала хубава както някога, дори формите й бяха по-подчертани.

— Я чакай да те разгледам… — й казах аз. — Разрешаваш ли, Помино? Нищо лошо няма: и аз съм й съпруг, дори преди тебе и повече от тебе. Хайде, Ромилда, не се срамувай! Гледай, гледай само как се гърчи Мино! Но какво мога да направя за тебе, като не съм умрял наистина?

— Така не е възможно! — избухна Помино посинял.

— Вълнува се! — намигнах аз на Ромилда. — Хайде, успокой се, Мино. Казах ти вече, че няма да ти я отнема и ще си удържа думата. Само почакай… с позволение.

Приближих се до Ромилда и силно я мляснах по бузата.

— Матиа! — извика Помино треперещ.

Отново избухнах в смях.

— Ревнуваш? От мене? Остави тези работи! Аз имам право пръв да върша това. Впрочем — хайде, Ромилда, изтрий се, изтрий се… Слушай, като идвах, си въобразявах (извинявай, Ромилда), въобразявах си, драги Мино, че ще ти направя голямо удоволствие, като те освободя от нея. Мога да ти призная, че тази мисъл много ме натъжаваше, защото исках да ти отмъстя. Аз все още искам да ти отмъстя и мога да сторя това, като ти отнема сега Ромилда, понеже виждам, че я обичаш и че тя също те обича… Да, сякаш е сън, тя ми изглежда онази Ромилда от преди години… Спомняш ли си, Ромилда?… Не плачи, пак ли почваш да плачеш? Ах, хубави времена бяха… Да, и няма да се върнат… Хайде, хайде: вие сега имате дъщеричка и да не говорим повече. Оставям ви на мира, дявол да го вземе!

— Но бракът ще се анулира ли? — извика Помино.

— Нека си се анулира — казах аз. — Ако това трябва да стане, ще стане проформа: аз няма да си вляза в правата и дори няма да се призная официално за жив, ако изрично не ме принудят. Достатъчно ми е всички отново да ме видят и да узнаят, че аз съм в действителност жив, за да изляза от тази смърт, която е истинска смърт, повярвайте! Ти сам виждаш: ето, Ромилда можа да стане твоя съпруга… Останалото не ме интересува! Ти си сключил публично брак. На всички е известно, че Ромилда от една година е твоя съпруга — и такава ще си остане. Кой ще вземе да се интересува сега доколко е законен нейният пръв брак? Това са минали работи… Ромилда беше моя жена: сега от една година е твоя, майка е на твое момиченце. След един месец всичко ще се забрави. Истина ли казвам, двойна тъщо?

Мрачна и намръщена, вдовицата Пескаторе потвърди с глава, ала Помино, чието възбуждение нарастваше, попита:

— И ти ще останеш тук, в Мираньо?

— Да, и ще идвам понякога вечер да изпивам в твоя дом чашка кафе или чаша вино за ваше здраве.

— Това е невъзможно! — избухна вдовицата Пескаторе, като скочи.

— Не разбираш ли, че се шегува! — обади се Ромилда с наведен поглед.

Аз пак се засмях.

— Виждаш ли, Ромилда — казах, — страхуват се да не се любим отново. Няма да е лошо! Не, не: да не измъчваме Помино… Тогава, щом той не иска да ме вижда в дома си, ще трябва да се разхождам по улицата под твоите прозорци, нали така? И какви хубави серенади ще ти правя!

Бледен, треперещ, Помино се разхождаше из стаята, като мърмореше:

— Не е възможно… не е възможно…

По едно време той спря и каза:

— Работата е там, че щом ти си жив и си тук, тя няма повече да е моя съпруга…

— А ти считай, че съм умрял! — отговорих му спокойно.

Помино започна отново да се разхожда:

— Сега не мога повече да считам така!

— Е, тогава недей! Но ти наистина ли вярваш — добавих, — че аз ще ти досаждам, ако Ромилда не иска? Тя трябва да каже… Хайде, кажи, Ромилда, кой е по-хубав, аз или той?

— Но аз искам да кажа пред закона, пред закона! — извика Помино, като отново спря.

Ромилда го гледаше притеснена и нерешителна.

— В този случай — забелязах аз — струва ми се, че повече от всички аз трябва да съм обиден, дето ще виждам по-нататък моята, тъй да се каже, хубава половинка да съжителствува с теб.

— Но и тя — отвърна Помино, — като не е повече моя съпруга…

— Ох, с една дума — изпухтях аз, — исках да си отмъстя, а не си отмъщавам. Оставям ти жената, оставям те на спокойствие и пак не си доволен? Хайде тогава, Ромилда, стани да си вървим ние, двамата. Предлагам ти прекрасно сватбено пътешествийце… Ще бъде приятно. Остави този педантичен досадник! Разбираш ли? Той иска аз наистина да отида да се хвърля в яза на мелницата при Стия.

— Не искам това! — не издържа Помино, останал без сили. — Но поне си върви, върви си, защото ти е харесвало да те мислят за умрял. Махай се веднага, върви далече, без никой да те види, защото аз тук с тебе… Като си жив…

Станах, потупах го по рамото, за да го успокоя, и му отговорих, че преди да дойда, вече съм бил в Онелия при моя брат Там сега всички знаят, че съм жив. Утре неминуемо новината ще пристигне в Мираньо.

— Да умра отново, далече от Мираньо? Ти се шегуваш, драги — извиках аз. — Добре де, бъди си съпруг в мир, без опасения… Каквото и да стане, твоят брак се е вече състоял. Всички ще го потвърдят, като вземат под внимание, че има и рожба. Обещавам ти и се заклевам да не идвам никога да ти досаждам, нито дори за една нищо и никаква чаша кафе, нито дори да се наслаждавам на милата развеселяваща гледка на вашата любов, на вашето съгласие, на вашето щастие, изградено върху моята смърт… Неблагодарници! Обзалагам се, че никой, нито дори и ти, предани приятелю, не е отишъл да сложи венец, да постави цвете на моя гроб там на гробищата… Кажи, нали е истина, отговаряй!

— Иска ти се да се шегуваш — рече Помино, като вдигна рамене.

— Да се шегувам? Нищо подобно! Там наистина има труп на един човек и работата не е шега. Ходил ли си?

— Не… не, не съм. Не можах да събера достатъчно кураж — промърмори Помино.

— А за да вземеш жена ми, събра кураж, нали? Мошеник такъв!

— А ти на мене? — каза той тогава бързо. — Ти, ти не ми ли я беше отнел преди това, като беше жив?

— Аз ли? — възкликнах. — Остави тези работи! Нали тя не те искаше? Значи, желаеш да ти повторя, че наистина те е считала за глупак. Кажи му го, Ромилда, моля ти се! Виждаш, обвинява ме в измяна. Сега всичко това няма никакъв смисъл. Той е твой съпруг и да забравим всичко. Но аз нямам вина в цялата работа… Хайде, хайде, утре аз ще отида при оня нещастен мъртвец, изоставен в гробищата без цвете, без една сълза. Кажи, има ли поне камък на гроба?

— Да — побърза да отговори Помино. — За сметка на общината… Горкият татко…

— Ми прочете надгробно слово, зная! Ако онзи беден човек можеше да чуе… Какво е написано на камъка?…

— Не зная… Съчини го Чучулигата.

— Мога да си представя! — въздъхнах аз. — Стига! Да оставим и този разговор. По-добре ми разкажи как тъй се оженихте толкова скоро… Ах, колко малко си ме оплаквала, вдовице моя… Като че нищо не е било, нали? Хайде кажи, защо не чувам гласа ти? Слушай, вече е късна нощ… Щом се пукне утринта, аз ще си отида и всичко ще е, като че ли не сме се познавали… Да се възползуваме от тези последни малко часове… Хайде, кажи ми…

Ромилда вдигна рамене, погледна Помино, нервно се усмихна, после, като наведе очи и си погледна ръцете, рече:

— Какво мога да кажа? Естествено плаках…

— А не заслужаваше! — промърмори вдовицата Пескаторе.

— Благодаря! Но в края на краищата малко плака, нали? Тези хубави очи, които тъй лесно се измамиха, сигурно не се повредиха много…

— Бяхме доста покрусени — каза извинително Ромилда. — И ако не беше заради него…

— Браво, Помино! — възкликнах. — А оня каналия Маланя не каза ли нещо?

— Нищо — отговори студено и сурово вдовицата Пескаторе. — Всичко направи той…

И посочи с пръст Помино.

— Тоест… тоест… — поправи я той — бедният татко… Знаеш, че беше в общината. И тъй, най-напред отпусна една пенсийка, като се вземе пред вид нещастния случай… И после…

— И после се съгласи сватбата да се състои?

— Да, беше щастлив! И пожела всички да дойдем тук, при него. Уви! Преди два месеца…

И започна да ми разказва за болестта и смъртта на баща си, за любовта му към Ромилда и към внучката, за скръбта, която неговата смърт събудила из цялото градче. После аз попитах има ли новини за леля Сколастика — тя беше такава голяма приятелка на кавалер Помино. Вдовицата Пескаторе, която още си спомняше за кълбото тесто, лепнато на лицето й от страшната старица, се раздвижи на стола си. Помино ми отговори, че не я е виждал от две години, но че е жива. После на свой ред ме заразпитва какво съм правил аз, къде съм бил и тъй нататък. Разказах малкото, което можех, без да споменавам имена нито на места, нито на отделни личности, за да покажа, че не е бил кой знае какво развлечение животът ми през тези две години. И тъй, разговаряйки, заедно дочакахме зората на деня, в който публично трябваше да се потвърди моето възкресение.

Бяхме уморени от бдението и от силните емоции. Бяхме и поизмръзнали. За да се постоплим, Ромилда реши собственоръчно да ни приготви кафе. Като ми подаваше чашката, тя ме погледна. На устните й имаше лека, сякаш далечна и тъжна усмивка. И каза:

— Ти, както винаги, искаш без захар, нали?

Какво прочете в този миг в моя поглед? Веднага наведе очи.

В сивата светлина на утринта почувствувах как в гърлото ми се стяга възел от неочакван плач и с омраза погледнах Помино. Но кафето димеше под носа ми, като ме опияняваше със своя аромат, и аз бавно започнах да го сърбам. После помолих Помино да ми разреши да оставя в неговия дом куфара си, докато намеря квартира — по-късно щях да пратя някой да го вземе.

— Да, разбира се! Разбира се! — услужливо отговори той. — Дори няма защо да се безпокоиш, аз ще се погрижа да ти го пратя…

— О — рекох аз, — няма значение, той е празен, знаеш ли? По този случай, Ромилда, дали не си запазила нещо мое… Дрехи, бельо?

— Не, нищо… — отговори тя скръбно, като разпери ръце. — Ти разбираш, нали… след нещастието…

— Кой можеше да си представи?… — възкликна Помино.

Бях готов да се закълна, че той, стиснатият Помино, носеше на врата си моята стара копринена връзка.

— Стига. Хайде, сбогом! Пожелавам ви щастие! — сбогувах се аз, загледан в Ромилда, която не пожела да ме погледне. Но ръката й потрепера, когато отговори на поздрава ми. — Сбогом! Сбогом!

 

 

Като слязох на улицата, още веднъж се почувствувах загубен, макар че бях тук в моето собствено родно градче. Сам, без дом, без цел.

— А сега? — попитах сам себе си. — Къде да отида?

Тръгнах, като гледах минувачите. Дали ме познаваше някой? Какво ти! А аз си бях такъв, какъвто бях и преди. Всеки би трябвало поне да помисли, като ме види: „Гледай този пришелец как прилича на клетия Матиа Паскал! Ако окото му беше малко кривогледо, щеше да бъде съвсем като него.“ Къде ти! Никой не ме познаваше, никой не се сещаше за мене. Не предизвиквах никаква изненада, ни най-малко любопитство… А аз си бях представял истинско избухване, голяма паника, щом се покажа на улиците!

Дълбоко разочарован, почувствувах унижение, раздразнение, горчивина, която не съм в състояние да предам; и това унижение и раздразнение ме възпряха да не предизвиквам вниманието на ония, които аз от своя страна добре познавах. Че как не! Бяха минали само две години… Ах, какво значи да умреш! Никой, никой не си спомняше вече за мене, сякаш никога не бях живял на този свят…

Прекосих два пъти градчето от единия до другия край, без никой да ме спре. Крайно раздразнен, реших да отида при Помино, за да му обявя, че сключеното споразумение не ме задоволява, и да си отмъстя, на него за обидата, която сякаш цялото градче ми нанасяше, като не ме познаваше. Но нито Ромилда би ме последвала с добро, нито аз за момента знаех къде да я заведа. Трябваше поне по-напред да си намеря квартира. Реших да отида до общината, в канцеларията за гражданското състояние, за да ги накарам веднага да ме зачеркнат в регистъра на починалите. Ала след като се запътих натам, реших да отида до моята библиотека в „Санта Мария Либерале“, където на моето място намерих почитаемия приятел дон Елиджо Пелегриното, който също не ме позна в първия миг. Дон Елиджо наистина твърди, че тогава ме е познал веднага и че само чакал да произнеса името си, за да се хвърли върху мене и да ме прегърне, тъй като му се струвало невъзможно това да съм аз, а и не можел да прегърне някого, който само му изглеждал Матиа Паскал. Нека е тъй! Той ми устрои първото посрещане, после настоя насила да ме заведе в градчето, за да изтрие от душата ми лошото впечатление, което моите съграждани ми бяха направили, като ме бяха забравили.

Но сега напук на тях няма да разкажа какво се случи най-напред в аптеката на Бризиго, после в кафене „Юнион“, където дон Елиджо, все още ентусиазиран, ме представи като възкръснал. Новината се разпространи в миг и всички притичаха да ме видят и да ме отрупат с въпроси. Искаха да узнаят от мене кой е бил оня, дето се беше удавил в Стия, сякаш самите те не ме бяха разпознали: всички — един по един. И, значи, съм аз, именно аз? И откъде се връщам? От оня свят! И какво съм правил? Мъртвец бях! Възприех тактиката да не отстъпвам от тези два отговора и да оставя всички да се изяждат от любопитство, което трая дълги, дълги дни. Не бе по-щастлив от другите и приятелят ми Чучулигата, който дойде да ме интервюира за своето „Вестниче“. За да ме трогне, той ми донесе два броя от вестника от преди две години, където беше моят некролог, но напразно. Казах му, че го зная наизуст, защото в ада „Вестниче“ е много разпространено издание.

— Уха, и още как! Благодаря ти, драги! И за надгробния камък… Обещавам ти — ще отида да го видя!

Нямам намерение да преписвам тук неговия нов гвоздей от следващата неделя, който излезе под заглавие с тлъсти букви:

МАТИА ПАСКАЛ Е ЖИВ!

Между малцината, които не ми се показаха, освен моите кредитори, бе Бата Маланя, който обаче преди две години изразил голяма скръб заради моето жестоко самоубийство. Вярвам. Изпитал толкова голяма скръб тогава, колкото сега — разочарование, като узнал, че съм се върнал от оня свят. Разбирам причината и за едното, и за другото.

А Олива? Срещнах я на улицата няколко пъти в неделя, при излизане от неделна богослужба, с петгодишното й дете за ръка, цъфтящо и хубаво като нея. Моят син! Тя ме гледаше с приветливи, усмихнати очи, които в миг ми казаха толкова неща…

Стига! Сега аз живея на спокойствие заедно с моята стара леля Сколастика, която настоя да ми даде подслон в своята къща. Моето чудато приключение внезапно ми спечели нейното уважение. Спя в същото легло, в което почина бедната ми майка, и по-голямата част от деня прекарвам тук, в библиотеката, в компанията на дон Елиджо, който все още не е подредил и оправил старите прашни книги.

Трябваха ми почти шест месеца, за да запиша с негова помощ тази моя чудата история. Всичко, което е написано тук, той не ще сподели с никого и ще го пази като тайна изповед.

Дълго разисквахме моя случай и често съм му признавал, че не зная каква поука може да се извлече от него.

— Засега тази — казва той, — че извън установения закон и извън обстоятелствата — неприятни или радостни, каквито и да са, които ни правят да бъдем самите ние, не е възможно да се живее, драги господин Паскал.

Но тогава аз забелязвам, че не съм станал отново нито законен, нито съм се върнал при предишните обстоятелства. Жена ми е жена на Помино, а за себе си не мога да кажа съвсем точно кой съм.

В гробището на Мираньо, над гроба на нещастния неизвестен, който се удави в Стия, още се издига надгробният паметник, чийто надпис е съчинен от Чучулигата:

СМАЗАН ОТ ЗЛАТА СЪДБА

МАТИА ПАСКАЛ

библиотекар

БЛАГОРОДНО СЪРЦЕ ОТКРИТА ДУША

ТУК ДОБРОВОЛНО

ПОЧИВА

ТАЗИ ПЛОЧА БЕ ПОСТАВЕНА

ОТ СКЪРБЯЩИТЕ МУ СЪГРАЖДАНИ

Отнесох там обещания венец и от време на време отивам да съзерцавам как лежа мъртъв и погребан. Понякога някой любопитен ме следва отдалече и на връщане се приближава към мен, усмихва се, като има пред вид моето неизяснено положение, и ме пита:

— Извинете, може ли да знам всъщност кой сте?

Вдигам рамене, присвивам очи и отговарям:

— Ех, драги… Аз съм покойният Матиа Паскал.