Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (17)

§17. Въплъщаване

Пристигнах на гарата навреме за влака, който тръгваше в дванадесет и десет за Пиза.

Купих си билет и се сгуших в един второкласен вагон, смъкнах козирката на каскета чак до носа си, не толкова за да се скрия, колкото за да не виждам. Но въпреки това виждах — с мисълта си. Беше ме завладяло кошмарното видение на онази шапка и на бастуна, оставени там, върху парапета на моста. Може би някой тъкмо в този миг минава оттам и ги забелязва. Или може би някой нощен пазач вече е изтичал до полицейското управление, за да съобщи. А аз бях все още в Рим! Какво чакаме? Дъхът ми спираше от нетърпение.

Най-после влакът потегли. За щастие бях сам в купето. Скочих на крака, вдигнах ръце, изпуснех една безкрайна въздишка на облекчение, сякаш смъкнаха товар от гърдите ми. Ах! Отново бях жив, отново бях аз, Матиа Паскал! Сега можех да викам на всички с пълен глас: „Аз, аз! Матиа Паскал! Аз съм. Не съм умрял! Ето ме тук!“ И няма да бъде необходимо повече да лъжа, няма да се страхувам, че ще бъда разкрит! В действителност не беше точно тъй: първо трябваше да стигна до Мираньо. Най-напред там трябваше да се покажа, да се обявя, да накарам да ме признаят за жив, да се свържа отново с погребаните си корени. Безумец! Как си бях въобразил, че едно дърво, отрязано от своите корени, може да живее? И въпреки това, въпреки това спомнях си другото пътуване от Аленга до Торино. Тогава се смятах за щастлив и се радвах по същия начин. Безумец! Казвах си: освобождение! Тъй ми изглеждаше тогава свободата! Да, с оловния похлупак на лъжата върху мен! Оловен похлупак върху една сянка. Сега отново на гърба ми ще тежи жена ми, а също и тъщата. Вярно е, но не ми ли тежаха те и когато бях мъртъв? Сега поне бях жив и закален. Аха, сега ще видят те!

Като премислях нещата, просто невероятно ми се струваше лекомислието, с което две години преди това се бях хвърлил встрани от всякакъв закон, в неизвестността. Спомних си как първите дни ликувах в своето неразбиране или по-скоро в своята лудост. Тъй беше в Торино и после едно подир друго в градовете, където често странствувах — ням, сам, затворен в самия мен, в онова, което тогава ми изглеждаше моето щастие. И ето ме в Германия, нагоре по Рейн с един параход: сън ли бе то? Не, то беше истина! Ах, ако можех да остана винаги в онова състояние, да пътувам, чужденец в живота. Но после в Милано, после… онова бедно кученце, което исках да купя от стария продавач на кибрит. Започнах вече да се осъзнавам. И после… ах, после!

Върнах се с мислите си в Рим, влязох като сянка в изоставената къща. Всички ли спят? Може би Адриана не спи. Чака ме още, чака да се прибера, навярно са й казали, че съм отишъл да търся двама секунданти, за да се бия с Берналдес. Тя не чува да се прибирам и се страхува, и плаче…

Притиснах силно ръцете си към лицето, почувствувах как сърцето ми се стяга от мъка.

— Но щом не можех да бъда жив за тебе, Адриана — проплаках, — по-добре е ти сега да мислиш, че съм мъртъв! Че са мъртви устните, които взеха целувка от твоите уста, клета Адриана!… Забрави! Забрави!

Ах, какво щеше да стане в този дом на следното утро, когато се представи някой от полицейското управление и съобщи за нещастието? Като мине първото объркване, ще отдадат моето самоубийство на някаква причина? На приближаващия дуел? Но не! Най-малко ще изглежда странно един човек, който никога не е давал основания да го смятат за страхливец, да се самоубие от страх пред предстоящия дуел? Тогава? Защото не съм могъл да намеря секунданти? Несъстоятелен претекст! Или може би… кой знае? Нямаше ли нещо скрито, нещо тайнствено в моето странно съществование, някаква загадка?

О, да, разбира се! Това ще си помислят, без съмнение! Самоубивам се ей тъй, без видима причина, без преди това да съм показал по някакъв начин своите намерения. Да, бях проявил някакви странности в последните дни: бъркотията с кражбата, първо подозирам, после внезапно опровергавам. О, а тия пари дали са били мои? Не е ли трябвало да ги върна някому? Може би съм си присвоил незаконно част от тези пари и съм искал да мина за жертва на кражба, а сетне съм се разколебал и накрая — самоубил? Кой знае? Без съмнение аз бях твърде тайнствен човек: нямах никакъв приятел, нито едно писмо не съм получил, никога, отникъде…

Може би по-добре щях да направя, ако на онова листче бях написал някакво обяснение освен името, датата и адреса. Някакво обяснение за самоубийството, каквото и да е. Да, но в оня миг… И после какво обяснение?

Кой знае как и кога — помислих си развълнувано — вестникарите ще се развикат за този тайнствен Адриано Меис. Тогава естествено ще се появи и моят прословут братовчед, оня Франческо Меис от Торино, помощник данъчен агент, който ще даде сведения в полицейското управление. Ще направят разследвания по следите на тези данни и кой знае какво ще излезе наяве. Да, а парите? Наследство? Адриана ги видя, тя видя всичките ми банкноти. Да си представим Папиано: той веднага напада шкафчето! Но го намира празно… И тогава, значи, парите са загубени, на дъното на реката? Жалко! Жалко! Ах, как ще се ядоса, че не ги е откраднал навреме всичките! Полицейското управление ще изземе моите дрехи, моите книги… И чии ще станат те? Ох, поне да остане някакъв спомен за бедната Адриана! С какви очи ще гледа тя оттук нататък моята опустяла стая?

Тъй, докато влакът гърмеше в нощта, в главата ми се рояха въпроси, предположения, мисли, най-различни чувства. Не ми даваха покой.

Реших, че е благоразумно да спра за някой и друг ден в Пиза, за да не се установи връзка между появяването на Матиа Паскал в Мираньо и изчезването на Адриано Меис в Рим, една връзка, която лесно би се набила в очи, особено ако римските вестници вдигнат много шум за това самоубийство. Щях да почакам в Пиза да пристигнат римските вестници — вечерните и утринните. После, ако не се е вдигнал много шум, преди да отида в Мираньо, щях да се отбия в Онелия при моя брат Роберто, за да проверя върху него впечатлението, което ще направи моето възкресение. Ала трябваше абсолютно да се въздържам да правя какъвто и да е намек за моя престой в Рим, за приключенията, които бях преживял. За моите две години отсъствие щях да дам фантастични сведения, да измисля далечни пътешествия. Ах, сега, като се връщам в живота, и аз мога да си позволя да изричам лъжи, много, много лъжи, като лъжите на кавалера Тито Ленци, дори и по-големи.

Оставаха ми повече от петдесет и две хиляди лири. Кредиторите, като са знаели, че съм мъртъв от две години, сигурно са се задоволили с имението Стия заедно с мелницата. Навярно е било продадено, то и воденицата, и тъй по някакъв начин отношенията са се уредили и няма повече да ме тормозят. Аз повече от всякога ще се погрижа да не ме тормозят. С петдесет и две хиляди лири в Мираньо бих могъл да живея ако не охолно, то поне прилично. Като слязох от влака в Пиза, най-напред отидох да си купя шапка, с форма и размери на шапката, която обикновено носеше Матиа Паскал. Веднага след това влязох да подстрижат гривата на оня глупак Адриано Меис.

— Късо, много късо, нали! — казах на бръснаря.

Вече ми беше поникнала брадичка и сега с къси коси, ето че започнах да приемам предишния си вид; но сега той беше много подобрен, по-фин, да, дори по-благороден. Окото вече не беше кривогледо. Ех, не беше характерно за Матиа Паскал това око!

Все пак нещо от Адриано Меис щеше да остане на лицето ми. Но сега най-неочаквано заприличах на Роберто.

Ала ето ти беда; след като се освободих от цялата си буйна грива, нахлупих купената току-що шапка и главата ми хлътна в нея чак до тила. Трябваше да се справя с тази неприятност, като с помощта на бръснаря сложих нагъната хартия под хастара на шапката.

За да не вляза ей тъй с празни ръце в хотела, купих куфар: в него на първо време щях да сложа костюма, който беше на гърба ми, и балтона. Трябваше да се снабдя с всичко, не вярвах след толкова време жена ми там, в Мираньо, да е запазила някой мой костюм и бельото ми. Купих готов костюм от един магазин и го облякох. С новия куфар в ръка се установих в хотел „Нептун“.

Бях посетил Пиза, когато бях Адриано Меис. Тогава живях в „Лондонски хотел“. Бях разгледал вече всички чудеса на изкуството в града. Сега, изтощен от силните преживявания, гладен от сутринта на предишния ден, умирах за храна и за сън. Хапнах нещо и после спах почти до вечерта.

Щом се събудих, в мен се надигна и ме завладя мрачно настроение. Този почти незабелязан от мене ден, сред първите грижи и дълбокия сън, който ме бе опил, как ли е минал там, в дома на Палеари? Объркване, смущение, болезнено любопитство на външни хора, прибързано разследване, подозрения, хвърчащи предположения, инсинуации, напразни дирения. И моите книги и дрехи там — предмет на онова скръбно внимание, каквото събуждат предметите на трагично загиналите.

А аз бях спал през това време! И сега в мъчително нетърпение трябваше да чакам до сутринта на следния ден, за да узная нещо от римските вестници.

Междувременно, като не можех да хукна към Мираньо или поне до Онелия, трябваше да съществувам два-три дни, а може би и повече, в незавидно положение, сякаш в пауза: умрял като Матиа Паскал в Мираньо — мъртъв в Рим като Адриано Меис.

Не знаех какво да правя и надявайки се да се отвлека малко от всички скръбни размисли, изведох тези двама мъртъвци на разходка из Пиза.

О, това беше тъй приятна разходка! Адриано Меис, който беше идвал тук, искаше да бъде водач и чичероне на Матиа Паскал. Но последният, потиснат от толкова неща, които тежаха на съзнанието му, неучтиво го отхвърляше, разтърсваше ръка, като да отблъсне от себе си ненавистната сянка с дълги коси, със старомоден костюм, с широкопола шапка и с очила.

— Марш! Марш! Махай се! Върни се в реката, ти си удавник!

Но си спомних, че Адриано Меис, като се разхождаше преди две години по улиците на Пиза, се беше почувствувал отегчен, раздразнен по същия начин от също тъй досадната сянка на Матиа Паскал. И със същия жест беше искал да го отстрани, да го върне обратно в мелничния яз при Стия. Най-добре беше вече да не обръщам внимание нито на единия, нито на другия. О, бяла камбанария, ти можеше да си стоиш наклонена на една страна, а аз, застанал между двамата, не можех да се наклоня ни натам, ни насам.

По волята божия най-после изживях още една мъчителна нощ и си доставих римските вестници.

Няма да кажа, че като ги зачетох, се успокоих: не можех да се успокоя. Вълнението, което ме беше обзело, обаче бързо премина, като видях, че за моето самоубийство вестниците бяха определили място на дребно съобщение в хрониката. Всички казваха горе-долу едно и също: за шапката, за бастуна, намерени на моста Маргерита с лаконичната бележка; че съм бил от Торино и че не са известни причините, които са ме подтикнали към тази трагична стъпка. В едно съобщение обаче се намекваше, че обяснението трябва да се търси в някаква „интимна причина“, като се изхожда от „спора с някакъв млад испански художник в дома на една личност, известна в клерикалния свят“.

Друг журналист пишеше, че причините „вероятно са финансови затруднения“. Изобщо сведенията бяха неясни и при това кратки. Само един утринен вестник, който обикновено разказваше обстоятелствено дневните новини, намекваше за „изненадата и болката на семейството на кавалер Анселмо Палеари, началник-отделение при Министерството на народната просвета, сега пенсионер, у когото Меис живял, много уважаван за своето възпитано държане и дискретност“. Благодаря! И този вестник съобщаваше за спор с испанския художник М.Б и даваше да се разбере, че причината за самоубийството трябва да се търси в някаква тайна любовна страст.

Значи, се бях самоубил заради Пепита Пантогада. В края на краищата толкова по-добре. Името на Адриана не беше споменато, нито се правеше намек за моите банкноти. Следователно полицейското управление щеше да прави тайно разследване. Но по какви следи?

Можеше да замина за Онелия.

 

 

Посетих Роберто на село, беше отишъл там за гроздобера. Лесно е да си представите какво чувствувах, като видях отново хубавото и любимо мое крайбрежие, където мислех, че вече няма да стъпя. Ала радостта ми беше помрачена от нетърпението да пристигна, от безпокойството да не бъда открит преждевременно от някой външен човек, преди да се представя на роднините, от вълнението, което постепенно нарастваше. Непрекъснато, се питах какво ли ще почувствуват те, като ме видят жив? Погледът ми се замъгляваше, като си представях срещата, затъмняваше небето и морето, кръвта шумеше в жилите ми, сърцето ми биеше бясно. Струваше ми се, че никога няма да пристигна!

Най-после слугата дойде да отвори портала на прекрасната вила, която Роберто бе получил като зестра от жена си. Докато прекосявах алеята, стори ми се, че наистина се връщам от друг свят.

— Заповядайте — каза ми слугата, като ме пусна напред при входа на вилата. — За кого да съобщя?

Не успях да произнеса звук, за да му отговоря. Прикрих смущението си с усмивка и заекнах:

— Ка… ка… жете, кажете му, да… че е… един негов близък приятел… ко… който иде отдалече… Тъй кажете…

Слугата навярно е помислил, че заеквам. Положи куфара ми до закачалката и ме покани да вляза в близкия салон.

Треперех от нетърпение, смеех се, пухтях, оглеждах се в това светло салонче, добре подредено, обзаведено с нови мебели със зеленикава политура. Внезапно видях на прага на вратата, през която бях влязъл, едно хубаво детенце на около четири годинки, с малка поливалка в едната ръчичка и малко гребло в другата. Гледаше ме с разширени очи.

Почувствувах неизказана нежност: то навярно беше мое племенниче — големият син на Берто. Наведох се, направих му знак с ръка да се приближи, но то се уплаши и избяга.

В този миг чух да се разтваря друга врата на салона. Изправих се, очите ми се замъглиха от вълнение, някакъв конвулсивен смях забълбука в гърлото ми.

Роберто беше застанал пред мен разтревожен, почти изумен.

— С кого… — рече той.

— Берто! — извиках, като разтворих ръце. — Не ме ли познаваш?

Той побледня при звука на моя глас, прокара бързо ръка по челото и по очите си, олюля се и промълви:

— Как… как… как?

Но аз успях да го подхвана, макар че той се дръпна назад почти уплашен.

— Аз съм! Матиа! Не се страхувай! Не съм умрял… Виждаш ли ме? Пипни ме! Аз съм, Роберто. Никога не съм бил по-жив отсега! Хайде, съвземи се…

— Матиа! Матиа! Матиа! — започна да повтаря горкият Берто, като все още не вярваше на очите си. — Как тъй? Ти? Ох, господи!… Как може? Братко! Скъпи Матиа!

И ме стисна в преградката си силно, силно. Започнах да плача като дете.

— Как стана тъй? — запита Берто, като също плачеше. — Как, как?

— Ето, тук съм… Виждаш ли? Аз се върнах… Не от другия свят, не, не съм напускал този гаден свят… Успокой се… Сега ще ти разкажа.

Като ме стискаше силно за ръцете, с измокрено от сълзи лице, Роберто ме гледаше все още смаян.

— Но как… Нали там?…

— Не съм бил аз… Ще ти разкажа. Припознали са се… Аз бях далече от Мираньо и узнах, както и ти може би си узнал от вестника за моето самоубийство там, при Стия.

— Значи, не си бил ти? — възкликна Берто. — И какво направи?

— Направих се на умрял. Мълчи! Ще ти разкажа всичко. Сега не мога. Ще ти кажа само, че ходих тук и там, като отначало си мислех, че съм щастлив, разбираш, нали? И после след много преживелици установих, че съм сбъркал, че да бъдеш мъртвец, не е хубава професия; и сега — ето ме тук. Отново се връщам в живота.

— Матиа, Матиа, винаги съм те наричал лудетина… Луд, луд, луд! — възкликна Берто. — Ах, каква радост ми достави! Кой е можел да подозира такова нещо! Матиа — жив! Тук! Знаеш ли, още не мога да повярвам? Остави ме да те разгледам. Изглеждаш ми друг!

— Виж, и окото си оправих!

— Ах, да… Затова ми се струваше… Как да кажа… Гледах те… гледах те… Отлично! Хайде да отидем оттатък при моята жена. Ох, но чакай, ти…

Спря внезапно и ме погледна разстроен:

— Искаш да се върнеш в Мираньо?

— Разбира се, още тази вечер.

— Значи, нищо не знаеш?

Покри лицето си с ръце и проплака:

— Нещастнико! Какво направи?… Какво направи? Не знаеш ли, че жена ти…

— Починала? — прекъснах го аз.

— Не! По-лошо! Тя се… омъжи повторно!

Останах като треснат.

— Омъжила се?

— Да. За Помино. Получих сватбена картичка. Има повече от година.

— Помино? Помино съпруг на… — запънах се, но веднага един горчив смях, като изблик на жлъчка, се надигна в гърлото ми и аз се разсмях, разсмях се шумно.

Роберто ме гледаше удивен, може би смяташе, че съм обезумял.

— Смееш се?

— Но, да! Да, разбира се! — извиках му аз, като разтърсвах ръката му. — Толкова по-добре! Това е върхът на моето щастие!

— Какво приказваш? — избухна Роберто почти гневно. — Щастие? Но ако сега ти отидеш та…

— Веднага ще припна, представи си!

— А нима не разбираш, че ще трябва да си я вземеш обратно!

— Аз? Как така?

— Точно така, да! — потвърди Берто, докато аз на свой ред го гледах удивен. — Вторият брак се анулира и ще бъдеш задължен да си я вземеш отново.

Почувствувах как целият се разтресох.

— Как? Такъв ли е законът? — извиках аз. — Жена ми да се жени за друг, а аз… Хайде де! Мълчи! Не е възможно!

— А аз ти казвам, че е точно така! — потвърди Берто. — Чакай, оттатък е моят шурей. Той ще ти го обясни по-добре от мене — доктор е по юриспруденция. Ела… или може би не: почакай малко тук. Жена ми е бременна и макар да те познава малко, не искам да й навреди някое силно преживяване… Отивам да я предупредя. Чакаш ме, нали?

И държа ръката ми почти докато стигна до прага на вратата, сякаш още се страхуваше, че като ме остави за миг, може отново да изчезна.

Останал сам в салончето, започнах да се разхождам като лъв в клетка. Омъжила се повторно! За Помино! Естествено… Сега имаме дори една и съща жена! Той — ех, да, — той я беше обичал преди. Сторило му се е невероятно щастие! И за нея също. Представете си! Богата, жена на Помино… А докато тя се е венчавала повторно, аз съм бил в Рим… И сега да трябва да си я взема отново! Възможно ли е такова нещо?

След малко Роберто дойде да ме извика целият сияещ. Но аз бях тъй разстроен от неочакваната новина, че не можах да отговоря на радостното посрещане, което ми устроиха моята снаха, нейната майка, а също и нейният брат. Берто забеляза и веднага запита шурея си за това, което най-много ме интересуваше в този миг.

— Но що за закон е това? — избухнах още един път. — Извинете! Това е турски закон!

Младият адвокат се усмихна с чувство на превъзходство, като намести очилата на носа си.

— И въпреки това тъй гласи законът — отговори тон. — Роберто има право. Не си спомням точно параграфа, но този случай е предвиден в гражданския кодекс. Вторият брак става недействителен при появяването на първия съпруг.

— И аз трябва да взема отново една жена — възкликнах гневно, — която цяла година открито е била съпруга на друг човек, който…

— Но, моля ви, то е по ваша вина, господин Паскал! — прекъсна ме адвокатчето, без да престане да се усмихва.

— Защо да е по моя вина? — възразих аз. — Добрата жена е сбъркала преди всичко, когато ме е разпознала в трупа на един нещастник, който се е удавил, после побързала да се омъжи — а ето че вината била моя! И аз трябва да си я прибера отново?

— Така е, господин Паскал — рече оня, — щом не сте пожелали навреме, тоест в срока, предвиден от закона за сключване на втори брак, да поправите грешката на вашата жена, която, не отричам, може да е била и злоумишлена. Вие сте приели невярната идентификация и сте се възползували от това… О, вижте: аз съм готов да ви похваля за това, постъпили сте много хубаво. Учудвам се само, че се връщате, за да се забъркате отново в дебрите на нашите глупави обществени закони. Аз на ваше място не бих показал, че съм жив.

Спокойствието, надутата ученост на този хлапак, неотдавна получил диплома, ме подразниха.

— Казвате тъй, защото не знаете какво означава в действителност това! — отговорих, като вдигнах рамене.

— Как да не зная! — отвърна той. — Може ли да съществува по-голяма сполука, по-голямо щастие от това?

— Много добре, тогава опитайте, опитайте! — извиках аз, обърнах се към Берто и оставих адвокатчето да се заблуждава, както си иска.

От трън — та на глог.

— Исках да те попитам — рече моят брат — как успя цялото това време, откъде… — и разтърка показалец о палец, за да означи „пари“.

— Откъде съм взел пари ли? Тя е дълга история! Сега не съм в състояние да ти я разкажа. Но аз имах пари познаеш ли, още имам. Не мисли, че се връщам в Мираньо, защото съм натясно!

— Ах, ти упорствуваш да се върнеш! — натърти Берто. — Дори след новините, които научи?

— Разбира се, ще се върна! — настоях аз. — Мислиш ли, че след всичко, което съм преживял и изстрадал, искам отново да стана мъртвец? Не, драги, там, там искам документите ми да са в ред, там искам отново да се почувствувам жив, истински жив, дори ако трябва да заплатя, като си взема отново жената. Я кажи, още ли е жива майката… вдовицата Пескаторе?

— О, не зная — отговори Берто. — Разбираш ли, след втория брак… Но мисля, да, трябва да е жива…

— Приятна новинка! — извиках. — Но няма значение! Ще си отмъстя! Знаеш ли, аз не съм някогашният Матиа? Съжалявам само, че моето появяване ще бъде избавление за оня глупак Помино!

Всички се засмяха. Междувременно слугата дойде да обяви, че трапезата е сложена. Трябваше да остана да обядвам, но целият треперех от нетърпение, дори не забелязах дали се храня; накрая обаче се оказа, че съм се натъпкал. Звярът в мен се бе подкрепил, за да се подготви за предстоящото нападение.

Берто ми предложи да остана поне тази вечер във вилата му: следното утро ще отидем в Мираньо заедно. Искаше да се наслади на моето непредвидено връщане в живота, моето спускане, подобно ястреб, над спокойното гнездо на Помино. Но аз изгарях от нетърпение и не се съгласих: помолих го да ме остави да отида сам още същата вечер без по-нататъшно отлагане.

Тръгнах с влака в осем. След половин час бях в Мираньо.