Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (14)

§14. Юначествата на Макс

Дали изпитах безпокойство? Не, у мен нямаше дори следа от безпокойство. Ала ме бе обзело остро любопитство, а също и известни опасения, че Папиано ще се изложи. Това трябваше да ми е приятно, а не ми беше. Кой не изпитва мъчително чувство или по-точно някакво хладно унижение, когато присъствува на комедия, представена зле от неопитни актьори?

„Седи между двама — мислех си. — Той или е много ловък, или упорството му да е близо до Адриана не му позволява да прецени правилно положението. Той няма да измами Берналдес, Пепита, мене и Адриана и без да изпитаме някакво удоволствие, ще разберем неговите машинации. Най-лесно от всички ще го наблюдава Адриана, която е най-близо до него. А тя вече подозира измамата и е готова. Като не може да е близо до мен, вероятно в този миг тя се пита защо се готви да присъствува на един фарс, не само обиден за нея, но и недостоен и богохулен. От своя страна Берналдес и Пепита навярно си задават същия въпрос. Папиано не разбира ли това, след като не успя да ме настани до госпожица Пантогада? Толкова ли много се надява на собствената си ловкост? Да постоим и да видим!“

Редейки тези разсъждения, аз изобщо не помислих за госпожица Капорале. Внезапно тя започна да говори като в лек полусън.

— Веригата — каза тя, — веригата трябва да се измени…

— Макс обажда ли се вече? — попита нетърпеливо добрият синьор Анселмо.

Отговорът на госпожица Капорале се забави.

— Да — каза накрая тя с усилие, почти задъхвайки се. — Но сме твърде много тази вечер…

— Истина е! — избухна Папиано. — Но, струва ми се, добре сме се нагласили тъй.

— Тихо! — предупреди Палеари. — Да чуем какво казва Макс.

— Веригата — подхвана отново госпожица Капорале — не му се струва добре уравновесена. Тук от тази страна (и повдигна моята ръка) има две жени една до друга. Добре ще е господин Анселмо да заеме мястото на госпожица Пантогада и обратно.

— Веднага! — извика господин Анселмо и стана. — Ето, госпожице, седнете тук.

Този път Пепита не се противопостави. Беше до художника.

— После — добави госпожица Капорале — госпожа Кандида…

Папиано я прекъсна:

— Да седне на мястото на Адриана, нали? Тъй си и мислех. Прекрасно!

Аз стиснах силно, силно, силно, почти до болка, ръката на Адриана, щом тя дойде да заеме мястото си до мен. В същото време госпожица Капорале ми стискаше другата ръка, сякаш за да ме попита: „Сега доволен ли сте?“ — „Разбира се, ужасно съм доволен!“ — отговорих й аз с друго стискане, което значеше още и: „А сега правете, правете, каквото ви харесва!“

— Тишина! — нареди точно тогава господин Анселмо. Кой беше издал звук? Кой? Масичката! Четири удара: — „тъмно“.

Кълна се, че не ги чух.

Само че щом загасихме фенерчето, стана нещо, което обърка всичките ми предположения. Госпожица Капорале нададе остър писък, който накара почти всички да наскачат от столовете.

— Светлина! Светлина!

Какво се беше случило?

Юмручен удар! На госпожица Капорале беше нанесен юмручен удар по устата. Ужасен удар: венците й кървяха. Пепита и госпожа Кандида скочиха уплашени от столовете. Адриана веднага оттегли своята ръка от моята. Берналдес държеше между пръстите си клечка кибрит, лицето му беше червено и се усмихваше едновременно изненадано и недоверчиво, докато господин Анселмо, съкрушен, повтаряше:

— Юмрук? А как може да се обясни това?

И аз неспокойно си задавах този въпрос. Юмрук? Значи, промяната на местата не беше предварително уговорена между двамата? Значи, госпожица Капорале се беше разбунтувала срещу Папиано. А сега?

Сега, като отмести стола и притискаше кърпичка към устата си, госпожица Капорале решително заяви, че не иска повече да се занимава с тази работа. А Пепита Пантогада викаше:

— Благодаря, сеньори, благодаря! Тук нанасят удари!

— Не, не! — възкликна Палеари. — Драги господа, това е ново, изключително явление. Трябва да поискаме обяснение!

— От Макс ли? — попитах аз.

— От Макс, разбира се! Да не би вие, скъпа Силвия, да сте изтълкували зле неговите препоръки за изменение на веригата?

— Възможно е, възможно е! — извика Берналдес, смеейки се.

— Вие, господин Меис, какво мислите? — попита ме Палеари, комуто Берналдес не беше особено по вкуса.

— Да, точно тъй, струва ми се — рекох аз.

Ала госпожица Капорале решително направи отрицателен знак с глава.

— Тогава? — продължи господин Анселмо. — Как да си обясним? Макс да върши грубости! Никога не го е правил! Какво ще кажеш ти, Теренцио?

Теренцио не каза нищо. Защитен от полумрака, той само вдигна рамене и толкоз.

— Хайде — рекох тогава аз на госпожица Капорале. — Нека да изпълним желанието на господин Анселмо, госпожице. Да поискаме от Макс обяснение: и ако той покаже, че е в друго настроение… изобщо, че не е в настроение, да изоставим цялата работа. Нали тъй, господин Папиано?

— Прекрасно! — отговори той. — Да поискаме, да поискаме! Аз съм съгласен.

— Да, но аз не съм съгласна по този начин! — избухна госпожица Капорале, обърната право към него.

— На мене ли казвате? — рече Папиано. — Но ако искате, ние можем да не…

— Да, по-добре ще е — кротко каза Адриана. Но господин Анселмо веднага надигна глас:

— Ето страхливката! Това са детинщини, по дяволите! Извинете, и на вас го казвам, Силвия! Вие добре познавате духа, той ви е близък и знаете, че това е първият път, когато… Жалко ще бъде да изоставим всичко, колкото и неприятен да беше този инцидент. Явленията тази вечер се очертаха необикновено енергично.

— Твърде енергично! — възкликна Берналдес, като се закиска и зарази със смеха си и останалите.

— А и аз не бих желал да си спечеля някой удар по болното око… — добавих аз.

— Нито аз! — добави Пепита.

— Сядайте! — нареди Папиано решително. — Да последваме съвета на господин Меис. Ще се опитаме да поискаме обяснение. Ако явленията се проявят отново с твърде голяма сила, ще преустановим сеанса. Сядайте!

И духна фенерчето.

Потърсих в тъмното ръката на Адриана, която беше студена и трепетна. За да не я изплаша, аз отначало не я стиснах силно. Притиснах я постепенно, сякаш за да я стопля и заедно с топлината да й вдъхна увереност, че всичко ще протече спокойно. Без съмнение Папиано се беше разкаял за грубостта, която бе проявил по невнимание, и навярно беше променил намеренията си. Във всеки случай щеше да има миг на затишие, после може би аз и Адриана щяхме да станем мишени за Макс в мрака. „Е добре — казах си, — ако играта стане твърде груба, ще я преустановим. Няма да разреша да измъчват Адриана.“

Междувременно господин Анселмо беше започнал да говори с Макс точно както се говори с действителен, истински човек, който присъствува.

— Тук ли си?

Ива слаби удара по масичката. Тук беше!

— Е, как тъй, Макс — попита Палеари с тон на ласкаво порицание, — ти, който си толкова добър, толкова внимателен, се отнесе тъй зле с госпожица Силвия? Ще ни кажеш ли защо?

Този път масичката се раздвижи, отначало слабо, после прозвучаха три силни и отсечени удара. Три удара — значи „не“. Не искаше да ни каже.

— Не настояваме! — отстъпи господин Анселмо. — Ти си може би малко раздразнен, нали, Макс? Чувствувам го, аз те познавам… познавам те… Кажи ни поне, дали тъй разположената верига те задоволява?

Палеари още не беше завършил този въпрос, когато почувствувах два бързи удара по челото, като с върховете на пръсти.

— Да! — извиках веднага, за да съобщя отговора на духа, и стиснах ръката на Адриана.

Трябва да призная, че това неочаквано „докосване“ тогава ми направи особено впечатление. Сигурен бях, че ако вдигна навреме ръка, ще сграбча ръката на Папиано, но въпреки това… Деликатната лекота на удара и точността бяха във всеки случай прекрасно проверени. И после, повтарям, не очаквах такова нещо. Но защо Папиано беше избрал мене, за да прояви своята отстъпчивост? Искаше ли чрез този знак да ме успокои или, напротив, това беше предизвикателство и означаваше: „Сега ще разбереш дали съм доволен!“

— Браво, Макс! — извика господин Анселмо.

А аз на себе си:

„Да, да, браво! Как бих те пернал!“

— Сега, ако нямаш нищо против — подхвана домопритежателят, — би ли желал да ни дадеш знак за твоето добро отношение към нас?

Пет удара по масичката обявиха: „Говорете!“

— Какво означава това? — попита госпожа Кандида уплашено.

— Че трябва да разговаряме — обясни спокойно Папиано.

А Пепита:

— С кого?

— С когото искате, госпожице. Говорете например с вашия съсед.

— Високо ли?

— Да — каза господин Анселмо. — Това означава, господин Меис, че междувременно Макс готви някое хубаво проявление. Може би някаква светлина… Кой знае! Да разговаряме, да разговаряме…

А какво да си кажем? От известно време аз вече разговарях с ръката на Адриана и, уви, не мислех повече, не мислех за нищо! Държах на тази ръчичка дълга и пламенна реч, настойчива и в същото време гальовна, а тя ме слушаше трепетна и отпусната. Вече я бях принудил да ми даде пръстите си, да ги скопчи с моите. Горещо опиянение ме бе обзело. То се подхранваше от усилието, с което потисках страстната си пламенност, за да изразя мила нежност, подхождаща за чистотата на тази свенлива и кротка душа.

И ето че по времето, когато нашите ръце водеха този оживен разговор, аз започнах да чувствувам нещо като търкане по напречната летва между двата задни крака на стола и се смутих. Папиано не можеше да достигне с крака си чак дотам — би му попречила напречната летва на предните крака. Да е станал от масичката, за да дойде зад моя стол? Но в такъв случай госпожа Кандида би забелязала това, ако не е направо глупачка. Преди да съобщя на другите явлението, исках по някакъв начин да си го обясня; ала после размислих, че след като добих онова, което ме интересуваше, аз донякъде бях задължен да подпомагам измамата, без да се бавя повече, за да не дразня Папиано повече, отколкото трябва. И съобщих какво усещам.

— Наистина ли? — извика Папиано от своето място с учудване, което ми се стори искрено.

Не по-малко беше учудването на госпожица Капорале. Почувствувах как косите ми се изправят. Значи, това явление беше действително?

— Търкане ли? — попита нетърпеливо господин Анселмо. — Как? Как точно?

— Точно така! — потвърдих аз почти раздразнен. — И продължава! Сякаш зад мене има кученце…

Някакво избухване на смях прекъсна моите думи.

— Но това е Минерва! Минерва е! — извика Пепита Пантогада.

— Коя е Миневра? — попитах засегнат.

— Ами че моята кучка! — рече тя, като продължаваше да се смее. — Моята стара кучка, сеньор, дето се чеше тъй о всички столове. С ваше разрешение, с ваше разрешение!

Берналдес запали друга клечка кибрит и Пепита стана да си вземе кучката, която се казваше Минерва, за да я приюти в скута си.

— Сега си обяснявам — каза недоволно господин Анселмо, — сега си обяснявам раздразнението на Макс. Не сме достатъчно сериозни тази вечер.

Може би за господин Анселмо следващите вечери се държахме по-сериозно. Но ние не бяхме по-сериозни по отношение на спиритизма.

Кой можеше вече да обръща сериозно внимание на юначествата на Макс в тъмното? Масичката скърцаше, движеше се, говореше посредством силни или леки удари, други удари се чуваха по гърбовете на столовете, ту тук, ту там, из мебелите на стаята. Чуваше се драскане, шумолене, различни шумове. Странни фосфоресциращи светлини, като блуждаещи огньове, внезапно пламваха и изчезваха във въздуха. Чаршафът също засияваше и се издуваше като корабно платно, а една подставка за пепелник прави доста разходки из стаята и дори един път скочи на масичката, около която бяхме сключили веригата. А на китарата сякаш бяха поникнали криле — излетя от скрина, на който беше положена, и дойде да дрънка над нас… Мисля обаче, че Макс прояви най-добре своите подчертани музикални способности със звънчетата по една каишка за куче. По едно време тя бе поставена на врата на госпожица Капорале. Господин Анселмо сметна това за мила и твърде приятна шега от страна на Макс, само дето госпожица Капорале не я хареса чак толкова. Очевидно под закрилата на мрака, в играта беше влязъл Шипионе, братът на Папиано, надлежно инструктиран. Наистина той беше епилептик, но не бе дотам идиот, както Папиано и самият той даваха да се разбере. Поради дългия си навик да седи в мрака навярно бе придобил способността да вижда на тъмно. Аз не съм в състояние да кажа до каква степен Шипионе проявяваше ловкост в предварително замислените от брат му и, госпожица Капорале измами. За нас, тоест за мен и Адриана, за Пепита и Берналдес, той можеше да си прави каквото си иска и всичко, което правеше, беше добре дошло. Той трябваше да удовлетвори само господин Анселмо и госпожа Кандида и, изглежда, прекрасно успяваше. Наистина вярно е, че двамата лесно се задоволяваха. Ох, господин Анселмо сияеше от радост, понякога приличаше на момченце, което гледа куклен театър. Аз приемах болезнено някои негови детински възклицания — унизително беше да гледам как правят на глупак един съвсем не глупав човек. Адриана също ми даваше да разбера, че изпитва угризения, загдето се развлича за сметка на комичното му лековерие и по този начин подронва авторитета на баща си.

Само това смущаваше от време на време нашата радост. И въпреки всичко, като познавах Папиано, у мен трябваше да се породи подозрение, че е намислил някоя подлост, щом се примиряваше и ме оставяше край Адриана, щом противно на моите опасения никога не ме дразнеше чрез духа на Макс, дори изглежда, че ни покровителствуваше и пазеше. Но в ония мигове на свобода, която тъмнината ми даваше, аз бях преизпълнен с такава радост, че изобщо у мене не се породи подобно подозрение.

— Не! — извика по едно време госпожица Пантогада. И веднага господин Анселмо се обади:

— Кажете, кажете, госпожице! Какво стана? Какво почувствувахте?

И Берналдес усърдно я подкани да говори. Тогава Пепита каза:

— Тук по страната, една милувка…

— С ръка ли? — попита Палеари. — Деликатно, нали? Студена, бегла, но в същото време деликатна… Ох, Макс може да бъде нежен с жените, стига да иска! Хайде, Макс, да видим, можеш ли отново да помилваш госпожицата?

— Aqui esta! Aqui esta!^[1] — почна да вика веднага Пепита, като се смееше.

— Какво става? — попита господин Анселмо.

— Отново… отново ме милва!

— Една целувка, а, Макс? — предложи тогава Палеари.

— Не! — изкрещя отново Пепита. Но някой звучно я целуна по бузата.

Тогава несъзнателно аз допрях ръката на Адриана до устата си, после, като не ми стигна това, се наведох и потърсих устата й. Тъй ние разменихме първата дълга и беззвучна целувка.

Какво стана после? Доста време ми трябваше, за да се съвзема от смущението и срама, за да се ориентирам сред внезапно настъпилата бъркотия. Дали бяха забелязали нашата целувка? Всички викаха. Блеснаха една-две запалени клечки. После запалиха и свещта, същата, която стоеше във фенерчето с червено стъкло. Всички станаха на крака! Защо? Защо? Един силен удар, един ужасен удар, сякаш нанесен от невидим огромен юмрук, прозвуча по масичката, тъй на светло. Всички побледняхме от страх и най-вече Папиано и госпожица Капорале.

— Шипионе, Шипионе! — извика Теренцио. Епилептикът беше паднал на земята и хриптеше странно.

— Сядайте! — извика господин Анселмо. — И той изпадна в транс! Вижте! Вижте, масичката се движи, повдига се, повдига се… Левитация! Браво, Макс! Ура!

И наистина, без никой да я докосва, масичката се издигна на около педя от земята и после тежко падна.

Госпожица Капорале, посиняла, трепереща, ужасена, дойде да скрие лице в гърдите ми. Госпожица Пантогада и гувернантката избягаха от стаята, докато Палеари викаше силно раздразнен:

— Ама стойте тук, по дяволите! Не нарушавайте веригата! Сега ще се случи най-интересното! Макс! Макс!

— Какъв ти Макс! — възкликна Папиано, като се отърси накрая от страха, който го държеше като закован, и притича към брат си, за да му помогне да дойде в съзнание.

Изненадата от странното и наистина необяснимо явление, на което бях присъствувал, затъмни засега спомена от целувката. Дали наистина, както твърдеше Палеари, тайнствената сила, която се бе проявила в този миг, и то на светло, пред моите очи, не идваше от някой невидим дух? Явно този дух не беше на Макс: достатъчно беше да погледнеш госпожица Капорале и Папиано, за да се убедиш в това. Този Макс го бяха измислили те. Тогава кой се беше проявил? Кой беше стоварил по масичката ужасния удар?

Много неща, четени из книгите на Палеари, изскочиха вкупом в съзнанието ми; и с тръпка си спомних за оня неизвестен човек, който се беше удавил в яза на мелницата при Стия, оня човек, комуто бях отнел оплакването от страна на близки и чужди.

„Дали не е той? — казах си. — Дали не е дошъл да ме навести тук, за да ми отмъсти, като разкрие всичко…“

Междувременно господин Палеари, който единствен не бе проявил нито учудване, нито страх, недоумяваше как тъй едно такова просто и обикновено явление, като левитацията на масичката, може да ни направи такова впечатление след къде-къде по-интересните чудеса, на които бяхме присъствували. За него имаше много малко значение обстоятелството, че явлението беше станало на светло. По-скоро той не можеше да си обясни как тъй Шипионе се беше озовал в моята стая, докато всички мислеха, че е в леглото.

— Прави ми впечатление — казваше той, — защото обикновено това клето момче не се интересува от нищо. Ала, види се, нашите тайнствени сеанси са събудили у него известно любопитство: той навярно е дошъл да подслушва, влязъл е крадешком и тогава… бум, ето го впримчен! Защото, знаете ли, господин Меис, неоспоримо е, че изключителните явления, проявявани при медиумите, обикновено черпят произхода си от епилептичната, каталептичната и истеричната невроза. Макс поема от всички, измъква и от всички нас голяма доза нервна енергия, която впряга за осъществяване на явленията. Това е установено! Нямате ли усещането, че и на вас са ви измъкнали нещо?

— Още не, да си кажа право.

Почти до зори се мятах в леглото, като мисълта ми се въртеше все около оня нещастник, погребан под мое име в гробището на Мираньо. Кей бе той? Откъде бе дошъл? Защо се е самоубил? Може би е искал печалния му край да се узнае, може би този край е бил изкупление, поправяне на нещо… И аз се възползувах от това! Признавам: неведнъж в мрака се сковавах от страх. Не само аз бях чул оня удар, тук, върху масичката, в моята стая. Той ли го беше нанесъл? И не стоеше ли все още тук сред тишината, присъствуващ и невидим край мене? Ослушах се дали няма да чуя някакъв шум в моята стая. После съм заспал и сънувах страшни сънища.

На следния ден отворих прозорците за светлината.