Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (13)

§13. Фенерчето

Четиридесет дни на тъмно.

Сполучлива, ох, сполучлива излезе операцията. Само дето окото ми щеше да остане съвсем мъничко по-голямо от другото. Ех, нищо! А междувременно трябваше да прекарам четиридесет дни на тъмно в моята стая.

Можах да се убедя, че когато човек страда, си създава особени представи за доброто и за злото, тоест за доброто, което другите трябва да му правят и на което той смята, че има право, сякаш от неговите страдания произтича някакво право на компенсация. А също и за злото, което той може да причинява на другите, като че за това му дават право неговите страдания. И ако другите не вършат задължителната добрина, той ги обвинява и като резултат лесно се самоизвинява за всичкото зло, което причинява.

След няколко дни затвор, прекарани в мрака на слепотата, желанието, нуждата да бъда утешаван по някакъв начин нарасна и се превърна в ожесточение. Естествено, давах си сметка, че се намирам в чужда къща и че дори само поради това трябваше да бъда благодарен на моите домакини за деликатните грижи, които проявяваха към мене. Но тези грижи не ми бяха достатъчни, дори ме дразнеха, сякаш ми ги оказваха напук. Точно така! Защото се досещах от кого идват те. Адриана ми показваше посредством тези грижи, че с мислите си е почти целия ден там, с мен, в моята стая. Благодаря за утешението! Ставаше ли ми по-топло от това, щом моята мисъл в същото време я следваше целия ден с вълнение из къщата? Тя единствено можеше да ме утеши: трябваше да го стори; тя, която повече от другите беше в състояние да разбере как и доколко ми тежи досадата и ме изгаря желанието да я видя или поне да почувствувам нейната близост.

Вълнението и досадата нараснаха и поради раздразнението, което предизвика новината за внезапното заминаване на Пантогада от Рим. Щях ли да се затворя тъй за цели четиридесет дни в мрака, ако знаех, че той ще замине толкова скоро?

За да ме утеши, господин Анселмо Палеари реши да ми докаже с дълго разсъждение, че мракът е въображаем.

— Въображаем? Този, в който съм потопен? — извиках аз.

— Малко търпение, ще ви обясни.

И той ми разви (може би за да се подготвя за спиритическите опити, които щяха да се състоят този път в моята стая, за да ме поразвлекат), та казвам, той ми разви твърде примамливо едно свое философско схващане, което може би трябва да се нарече „фенерософия“.

От време на време добрият човек прекъсваше речта си, за да ме попита:

— Спите ли, господин Меис?

Аз се изкушавах да му отговоря: „Да, благодаря, спя, господин Анселмо.“

Но тъй като неговите намерения всъщност бяха добри — той искаше да ми прави компания, отговарях му, че ми е много забавно и го молех да продължи.

И господин Анселмо продължаваше да ми доказва, че за наше нещастие ние не сме като дървото, което живее и само не съзнава това и за което земята, слънцето, въздухът, дъждът, вятърът не изглеждат приятелски или враждебно настроени, каквито те в действителност не са. Обратно, на нас хората още от рождение ни е отредена печалната привилегия да чувствуваме. Ние живеем заедно с прекрасната илюзия, която е резултат от това: вземаме като съществуваща вън от нас реалност нашето вътрешно усещане за живота — изменчиво и различно според случая, времето и щастието.

И господин Анселмо сравняваше това усещане за живота с фенерче, което всеки от нас носи запалено вътре в себе си. Фенерче, което ни позволява да се видим заблудени на земята, позволява ни да видим злото и доброто. То хвърля около нас по-широко или по-тясно кръгче светлина, отвъд което е черен мрак, страхотен мрак, който не би съществувал, ако в нас фенерчето не беше запалено, ала в съществованието на който ние вярваме, докато фенерчето свети в нас. И накрая като загасне от един полъх, след нашия въображаем мъгляв ден ни поглъща вечната нощ. А може би ние просто се оказваме във власт на Съществото, което само е разбило празните форми на нашето съзнание?

— Спите ли, господин Меис?

— Продължавайте, продължавайте, господин Анселмо, не спя. Струва ми се, че виждам фенерчето, за което говорите.

— Ах, хубаво… Но тъй като вашето око е болно, нека не навлизаме твърде много във философията, нали? И по-скоро да се опитаме да проследим за развлечение загубените светулки, каквито са нашите фенерчета в мрака на човешката орисия. Най-напред искам да кажа, че те имат най-разнообразни цветове. Какво бихте казали вие? Според стъклото, което ни доставя илюзията — голяма търговка на цветни стъкла. На мене ми се струва обаче, господин Меис, че в някои исторически епохи, както в някои възрасти на индивидуалния живот може да се установи преобладаването на определен цвят. Нали така? И наистина във всяка епоха обикновено между хората се установява известна съгласуваност на чувствата, която дава светлина и цвят на тия големи фенери, каквито са абстрактните понятия: ИСТИНА, ДОБРОДЕТЕЛ, КРАСОТА, ЧЕСТ и какво ли не още… А не ви ли се струва, че е бил червен например големият фенер на езическата добродетел? С виолетов цвят, потискащ цвят — християнската добродетел? Светлината на една обща идея се подхранва от колективно чувство и ако това всеобщо чувство се разбие, наистина остава фенерът на абстрактното понятие, но пламъкът на идеята вътре в него пращи, трепти, плаче, както обикновено става във всички ония периоди, които се наричат преходни. И после не са редки в историята буйни пристъпи на вятър, които загасят отведнъж всички тези големи фенери. Какво удоволствие! Във внезапно настъпилия мрак тогава настъпва неописуемо объркване на самотните фенерчета: един отива насам, друг отива нататък, трети се връща назад, друг се върти, никой не може да намери пътя — блъскат се, скупчват се от време на време по десетки, по две десетици, но не могат да се споразумеят и отново се разпръсват сред голяма бъркотия, в яростен ужас като мравките, които не намират дупката на своя мравуняк, запушена за развлечение от някое жестоко дете. Струва ми се, господин Адриано, че ние се намираме тъкмо в един от тези мигове: дълбок мрак и голяма бъркотия! Всички големи фенери са загасени, към кого да се обърнем? Може би трябва да вървим назад? Към оцелелите фенерчета, към онези, които великите покойници са оставили запалени на своите гробове? Спомням си едно хубаво стихотворение от Николо Томазео:

Ти, малък мой светилник,

не грееш като слънце.

Не пушиш като клада.

А твоят малък пламък

нагоре към небето

стреми се да се върне.

Над гроба ми ще светиш

сред ветрове и бури.

Години ще минават.

И пътниците в мрака

със загасени свещи

от мене ще припалват.

Но какво да правим, господин Меис, ако на нашата лампа липсва свещеното масло, което е подхранвало лампата на поета? Все още мнозина ходят по черквите, за да набавят необходимото гориво за своите фенерчета. Повечето от тях са бедни старци, клети жени, които животът е излъгал и които вървят напред из мрака на битието със своето запалено чувство, подобно на кандило, което пазят с трепетна грижа от ледения полъх на последните разочарования, та да им трае запалено поне дотам, до фаталната пропаст, към която бързат, като гледат непрекъснато пламъчето и постоянно си мислят: „Бог ме вижда!“, за да не чуват шума на живота наоколо, който звучи в ушите им като богохулство. „Бог ме вижда…“ — казват те, защото го виждат самите те, и то не само в себе си, но във всичко, дори и в своята бедност, в своите страдания, за които накрая ще бъдат възнаградени. Слабичкият, но спокоен пламък на тези малки фенерчета естествено събужда мъчителна завист у мнозина от нас. А у много други, които си мислят, че са въоръжени като Зевс със светкавиците, укротени от науката, и носят триумфално електрически лампички — обратно, те предизвикват презрително съжаление. Но питам ви аз сега, господин Меис, дали всичкият този мрак, тази огромна загадка, над която напразно философите разсъждаваха някога и която сега вече науката не изследва, но и не изключва съвсем, дали в края на краищата този мрак не е измама като всяка друга, измама на нашия разсъдък, някакво хрумване, което не може да бъде оцветено от нашите фенерчета? Ами ако ние в края на краищата се убедим, че цялата тази загадка не съществува около нас, а само в нас, и е резултат на прословутото ни чувство за живота, тоест на фенерчето, за което досега говорех? Ами ако смъртта, която толкова ни плаши, не съществува и е не изгасване на живота, а полъхът, който изгася в нас нашето фенерче? Полъхът, който премахва проклетото ни мъчително, страшно чувство за живота, стеснено, защото е ограничено от въображаемия мрак отвъд мъничкия кръг слаба светлина, която ние, загубени светулки, разпръскваме около нас? Нашият живот остава сякаш затворен в тази светлина, изключен за известно време от живота на всемира, от вечния живот, в който ние имаме усещането, че някой ден трябва да се върнем, докато всъщност ние винаги сме в него и завинаги трябва да оставаме в него, но без да ни терзае мъчителното чувство, че сме изгнаници? Границата е илюзорна, тя е в зависимост от нашата дребна светлинка, от нашата индивидуалност: в реалния свят тя не съществува. Ние — не зная дали това разсъждение ще ви направи удоволствие, — ние винаги сме живели и ще живеем с вселената, дори и сега, в сегашния наш облик, ние участвуваме във всички прояви на вселената, но не го знаем, не го виждаме, защото за съжаление тази проклета плачлива светлинка ни кара да виждаме само докъдето достига онова малко осветено кръгче. Поне тази светлинка да ни показваше околното такова, каквото то е в действителност! Нищо подобно! Тя го оцветява по свой начин, кара ни да виждаме някои неща, за които ние трябва искрено да съжаляваме, по дяволите, защото в друга форма на съществование над тях бихме се смели тъй лудешки, че устните ни биха се разчекнали! Смях, господин Меис, смях над всички суетни глупави огорчения, които фенерчето ни е причинило, над всички сенки, над всички странни и амбициозни призраци, които е издигнало пред нас и около нас, над страховете, които ни е вдъхвало!

О, но защо господин Анселмо Палеари, макар и да приказваше с основание против фенерчето, което всеки от нас носи запалено в себе си, искаше сега да запали друго фенерче с червено стъкло там, в моята стая, за своите спиритически опити? Не му ли беше предостатъчно онова, което имаше?

Попитах го.

— За коректив! — отговори той. — Едно фенерче срещу друго! Освен това, знаете ли, едното по някое време ще загасне!

— Мислите ли, че това е най-добрият начин да видите нещо? — дръзнах да го запитам.

— Вижте, тъй наречената светлина — отвърна с готовност господин Анселмо — ни служи да виждаме измамно тук тъй наречения живот, а за да прогледнем отвъд този живот, светлината никак не е от полза, дори вреди. Глупави са твърденията на някои учени с изсушени сърца и ограничени умствени възможности, които за свое удобство настояват, че тези опити представлявали посегателство над науката или природата. Съвсем не! Освен оскъдните нормални познания ние искаме да открием други сили, други закони, друг живот в природата, по дяволите, нали пак изследвам природата! Ние искаме да разчупим ограниченото разбиране, което нашите ограничени сетива обикновено ни дават. Извинете, сега учените нали се мъчат да създават подходяща обстановка и условия за доброто провеждане на своите опити? Може ли да се мине без камера обскура във фотографията? И какво следва от това? Съществуват толкова много средства за контрол!

Обаче както можах да се уверя няколко вечери по-късно, господин Анселмо не използуваше никакво средство за контрол. Нали това бяха опити в семейна обстановка! Можеше ли той да подозира, че госпожица Капорале и Папиано го мамят за собствено удоволствие? И защо всъщност? Какво удоволствие е това? Той беше повече убеден и изобщо нямаше нужда от тези опити, за да засилва вярата си. Като добродушен и почтен човек, той не можеше и да допусне, че е възможно да го лъжат с друга цел. Колкото и обидно оскъдни, детински да бяха резултатите, теософията се наемаше да даде приемливо обяснение. Висшите същества от Мисловния план или от някой по-горен не можеха да се принизят и да общуват с нас посредством медиум: затова трябваше да се задоволим с по-груби прояви на души на покойници от по-долен ранг, от Астралния план, по-близък до нашия. Ето причината.

И кой можеше да му противоречи?^[1]

 

 

Знаех, че Адриана винаги е отказвала да взима участие в подобни опити. Откак бях затворен в стаята, в тъмното, тя бе влизала много рядко да ме попита как съм и никога сама. Смятам, че всеки път тя задаваше този въпрос от чисто приличие. Много добре знаеше как съм! Дори ми се струваше, че долавям оттенък на закачлива ирония в гласа й, защото тя изобщо не знаеше по каква причина реших тъй внезапно да се подложа на операцията. Навярно считаше, че страдам от суета и се надявам да стана по-хубав или по-малко грозен, като ми наместят окото съгласно съвета на госпожица Капорале.

— Прекрасно се чувствувам, госпожице! — отговарях аз. — Нищо не виждам…

— Е, но ще виждате, ще виждате по-добре после — казваше тогава Папиано.

Като знаех, че сме на тъмно, аз вдигах юмрук, сякаш за да го стоваря в лицето му. Той нарочно ми говореше така, за да ме дразни, това бе сигурно. Не бе възможно да не забелязва колко ме дразни: аз му го показвах по всички възможни начини, като се прозявах, пухтях и въпреки всичко той продължаваше да си влиза почти всяка вечер в моята стая (той — да!); задържаше се по цели часове и бъбреше безкрайно. Сред мрака неговият глас почти ме задушаваше, караше ме да се въртя на стола като на тръни, да сгърчвам пръсти като граблива птица. В някои мигове имах желание да го удуша. Отгатваше ли това? Долавяше ли го? Тъкмо в тези мигове неговият глас ставаше по-мек, почти гальовен.

Ние имаме нужда винаги да обвиняваме някого за нашите поражения и страдания. Папиано в края на краищата правеше всичко, за да ме накара да се махна от тази къща. И ако гласът на разума беше проговорил в ония дни у мене, трябваше да му благодаря от все сърце за това. Но как можеше да слушам този проклет глас на разума, когато той ми говореше именно през неговата уста, през устата на Папиано, който за мен имаше вина, очевидна вина, безочлива вина? Не искаше ли той да ме изгони, за да измами Палеари и да опропасти Адриана? Само това разбрах тогава от всички негови думи. Възможно ли беше гласът на разума да избере тъкмо устата на Папиано, за да бъде чут от мене? Но може би аз го поставях в неговата уста, за да имам извинение да не му вярвам? Аз, който се дразнех не от тъмнината, нито от досадните приказки на Папиано, а защото се чувствувах вече обвързан от нишките на живота.

За какво ми говореше той? Всяка вечер все едно и също — за Пепита Пантогада.

Макар че живеех скромно, той си беше втълпил, че съм много богат. И сега, за да отклони моите мисли от Адриана, навярно замисляше да ме накара да се влюбя във внучката на Маркиз Джилио Д’Аулета. Описваше ми я като благонравна и горда девойка, пълна с разум и воля, решителна в постъпките си, откровена и пъргава. Освен това хубавица, ах, каква хубавица! Черноока и тънка и в същото време с подчертани форми, цялата — огън! А очите — искрящи, устата — само за целувки! За зестрата казваше само: „Забележителна!“ Цялото имущество на маркиз Д’Аулета — ни повече, ни по-малко. Без съмнение маркизът щял да бъде много доволен, ако скоро я омъжи не само за да се освободи от Пантогада, който го изнудва, но защото маркизът и Пепита не били в добри отношения. Маркизът имал слаб характер, бил затворен в своя мъртъв свят, а Пепита била енергична, преизпълнена с живот.

Не разбираше ли той, че колкото повече хвалеше тази Пепита, толкова повече моята неприязън към нея растеше, макар още да не я познавах?

Той казваше, че съм щял да се запозная с нея след няколко вечери. Щял да я доведе да участвува в следващите спиритически сеанси. Щял съм да се запозная и с маркиз Джилио Д’Аулета, който много искал това — Папиано му бил говорил за мен. Ала маркизът не излизал от къщи и освен това никога не би взел участие в спиритически сеанс поради своите религиозни разбирания.

— Тогава защо — попитах аз — позволява на внучката си, щом сам не взема участие?

— Защото знае в какви ръце я поверява — гордо заяви Папиано.

Не исках да узная повече. Адриана отказваше да участвува в тези опити поради своите религиозни скрупули. Но щом внучката на маркиз Джилио щеше да участвува в спиритическите сеанси с разрешение на клерикално настроения си дядо, не можеше ли и тя да участвува? Въоръжен с този довод, аз се опитах да я убедя в навечерието на първия сеанс.

Беше влязла в стаята ми заедно с баща си, който въздъхна, като чу моето предложение:

— Не сме направили нито крачка напред, господин Меис. Щом се сблъска с този проблем, религията наостря уши като магаре и се тегли, както и науката. И въпреки това нашите опити, както вече казах и обясних няколко пъти на моята дъщеря, съвсем не противоречат на науката, нито на религията. Дори те представляват решително доказателство за истините, които религията подкрепя.

— Ами ако се страхувам? — възрази Адриана.

— От какво? — попита бащата. — От опита ли?

— Или от тъмнината — добавих аз. — Всички ще бъдем тук, заедно с вас, госпожице! Защо искате да липсвате само вие?

— Но аз — отговори объркана Адриана, — аз не вярвам, не мога да повярвам… и сама не зная!

Не можа да добави друго. От тона на гласа й, от затруднението, което изпитваше, аз обаче разбрах, че не само религията забранява на Адриана да присъствува на тези опити. Страхът, който тя изтъкваше като извинение, можеше да има други причини, които господин Анселмо не подозираше. Може би знаеше, че ще се наскърби, ако наблюдава недостойното зрелище — когато Папиано и госпожица Капорале мамят баща й като дете.

Нямах смелост да настоявам повече.

Но тя сякаш беше прочела в сърцето ми какво неудоволствие ми причинява нейният отказ и нерешително измърмори в тъмното: „Всъщност…“ Аз веднага се възползувах:

— Отлично! Значи, утре вечер ще бъдете заедно с нас.

— Само утре вечер — съгласи се тя с усмивка.

На следния ден, късно надвечер, Папиано дойде да подготви стаята. Внесе една четвъртита чамова масичка без чекмедже, небоядисана, най-обикновена на вид. Разчисти един ъгъл от стаята. Там на една връвчица окачи чаршаф, после сложи китара, кучешки гердан с много звънчета и други предмети. Тези приготовления бяха направени при светлината на споменатото вече фенерче с червено стъкло. Докато нареждаше, той, естествено, нито за миг не престана да говори.

— Знаете ли, чаршафът служи, как да кажа… като акумулатор на тази, да я наречем, мистериозна сила. Ще видите, господин Меис как ще се вълнува, как ще се издува като корабно платно. Понякога се осветява от странна светлина, бих казал, звездна. Точно така! Още не сме успели да добием „материализация“, но лъчи — да, появяват се. Ще видите, стига госпожица Силвия тази вечер да бъде в добра форма. Тя се свързва с духа на свой някогашен другар от Академията, който сега е покойник. Да пази господ, починал е от туберкулоза на осемнадесетгодишна възраст. Той бил, струва ми се, от Базел, но се бил установил в Рим от доста време заедно с родителите си. Бил истински музикален гений, прекършен от жестоката смърт, преди да даде плод. Тъй поне твърди госпожица Капорале. Още преди да узнае, че притежава качества на медиум, тя се свързвала с духа на Макс. Тъй се наричал — Макс, Макс Олиц, ако не се лъжа. Точно така: обзета от този дух, тя понякога импровизирала на пианото, докато паднела на земята в безсъзнание. Една вечер дори се събрали хора на улицата, които после я аплодирали…

— И госпожица Капорале едва не изпитала страх — добавих аз спокойно.

— А, вие знаете! — рече Папиано изненадан.

— Самата тя ми каза. Значи, те аплодирали музиката на Макс, изпълнена от ръцете на госпожица Капорале?

— Точно така, да! Жалко, че нямаме пиано в къщи. Трябва да се задоволим с някоя мелодийка, с няколко акорда на китарата. Знаете ли, понякога Макс се глуми, дори започва да къса корди… Тази вечер сам ще чуете. Мисля, че вече всичко е наред.

— Кажете, господин Теренцио, задоволете моето любопитство — попитах го, преди да си отиде. — Вие вярвате ли, наистина ли вярвате в тези неща?

— Вижте — отговори той веднага, сякаш беше очаквал въпроса, — да си кажа истината, не съм много наясно.

— Хайде де!

— Ах, но причината не е в това, че опитите се правят на тъмно, обърнете внимание! Явленията, проявите са реални. Няма какво да се каже: неоспорими. Ние не можем да не вярваме на самите нас.

— Защо не? Напротив.

— Как тъй? Не разбирам!

— Ние лесно сами се мамим! Особено когато ни е приятно да вярваме в нещо.

— Но трябва да знаете, на мене не ми е приятно! — възрази Папиано. — Моят тъст, който е много навлязъл в тази материя, вярва. Аз, ей тъй, между другото, виждате ли, дори нямам достатъчно време да се замисля по тези въпроси… макар и да имам желание. Толкова неща трябва да върша аз, толкова много заради тия проклети Бурбони на маркиза, които са ме разпънали на кръст! Тук загубвам по някоя вечер. Моето мнение е, че докато по божа милост сме живи, ние нищо не можем да узнаем за смъртта и, значи, е излишно да мислим върху това. Нали е така? Господи, трябва по-скоро да се стремим да живеем колкото може по-добре! Ето как мисля аз, господин Меис. Довиждане! Сега ще изтичам да взема госпожица Пантогада от улица Понтефичи.

Върна се след около половин час недоволен: заедно с госпожица Пантогада и нейната гувернантка беше дошъл и един испански художник. Неохотно той ми го представи като приятел на дома на маркиз Джилио. Наричал се Мануел Берналдес и говорел правилно италиански. Ала не можахме да го накараме да произнесе „с“-то на моето презиме — всеки път, когато се опитваше да го произнесе, сякаш се страхуваше да не си нарани езика.

— Адриано Мой — казваше той, сякаш изведнъж бяхме станали големи приятели.

— Адриано Твой — ми идеше да му отвърна.

Влязоха жените: Пепита, гувернантката, госпожица Капорале, Адриана.

— Значи, и ти си тук? Ето нещо ново — рече й неучтиво Папиано.

Той не очакваше този ход. Междувременно от начина, по който бе приет Берналдес, разбрах, че маркиз Джилио навярно не знае нищо за неговото участие в сеанса и че тук се крие някаква интрижка с Пепита.

Но този хитрец Теренцио не се отказа от своя план. Като разположи около масата медиумната верига, той си определи да седне до Адриана, а сложи до мен госпожица Пантогада.

Не бях ли доволен? Не. Пепита също не беше доволна. Говорейки съвсем като баща си, тя веднага възнегодува:

— Благодаря, тъй не мога да седя! Искам да седна между сеньор Палеари и моята гувернантка, драги сеньор Теренсио!

Червеникавият полумрак едва позволяваше да се различават очертанията и не успях да видя до каква степен е верен портретът на госпожица Пантогада, който Папиано ми беше скицирал. Държането, гласът и внезапното избухване обаче прекрасно отговаряха на представата, която си бях изградил въз основа на неговото описание.

Наистина, като отказваше презрително мястото, което Папиано й беше определил до мен, госпожица Пантогада ме обиждаше, ала аз не само не се засегнах, а дори се развеселих.

— Съвършено правилно! — възкликна Папиано. — Тогава можем да направим тъй: до господин Меис ще седне госпожа Кандила, после седнете вие, госпожице, тъста ми да остане, където е, също и ние тримата оставаме както сме. Така добре ли е?

О, не! И така не беше добре: нито за мен, нито за госпожица Капорале, нито за Адриана, нито — както ще видим след малко — за Пепита, която се почувствува много по-добре в една нова верига, подредена този път от изобретателния дух на Макс.

Междувременно видях до себе си нещо като дух на жена, с някакво хълмче на главата. Шапка ли беше? Нощна шапчица? Перука? Какво, по дяволите, беше това? Под този огромен товар излизаха от време на време някакви въздишки, завършващи с кратко стенание. Никой не беше помислил да ме представи на госпожа Кандида. Сега, за да заключим веригата, трябваше да се хванем за ръка и тя въздишаше. Не й се струваше редно — и тя въздишаше. Боже, каква студена ръка!

С другата си ръка държах лявата ръка на госпожица Капорале, седнала начело на масата, с гръб към закачения в ъгъла чаршаф. Папиано я държеше за дясната ръка. До Адриана, от другата страна, беше седнал художникът. Господин Анселмо седеше на другия край на масичката, срещу госпожица Капорале.

Папиано каза;

— Най-напред би трябвало да се обясни на господин Меис и на госпожица Пантогада езикът… Как се казваше?

— Типтологичен език — подсказа господин Анселмо.

— Моля, и на мене обяснете — разпали се госпожа Кандида, като се размърда на стола си.

— Вярно! И на госпожа Кандида, разбира се!

— Ето — започна да обяснява господин Анселмо. — Два удара означават „да“.

— Удара? — прекъсна го Пепита. — Какви удари?

— Удари — отговори Папиано, — нанесени върху масичката или по столовете, или където и да е другаде, или проявили се чрез докосвания.

— Ах! Не, не, не! — възкликна тя внезапно и скочи на крака. — Аз не понасям докосвания. От кого?

— Ами че от духа на Макс, госпожице — обясни й Папиано. — Аз ви намекнах, като идвахме. Бъдете спокойна, никак не боли.

— Титологически — добави госпожа Кандида с презрение, влязла в ролята на възвишена жена.

— И така — пак подхвана господин Анселмо, — два удара — „да“, три удара — „не“, четири — „тъмно“, пет — „говорете“, шест — „светлина“. Стига толкова. А сега да се съсредоточим, драги господа.

И настъпи тишина. Съсредоточихме се.