Луиджи Пирандело
Стари приятели

Джиджи Меар тази сутрин беше с пелерина (ех, няма шега със северния вятър, когато човек е прехвърлил четиридесетте), с шалче, вдигнато и завито грижливо чак до носа, с големи английски ръкавици на ръцете. Добре охранен, загладен и румен, той чакаше на крайречния булевард Мелини трамвая за Порта Пиа, който както всеки ден трябваше да го отведе до улица Пастренго, пред Сметната палата, където беше чиновник.

Граф по рождение, но за съжаление вече без графство и без пари, Джиджи Меар в блажената наивност на детството си бе изразил пред баща си благородното намерение да постъпи в това държавно учреждение, вярвайки наивно по онова време, че то е палат, в който всеки граф има право да влезе.^[1]

Вече на всички е известно, че когато чакаш трамвая, никога не идва. Предпочита да спре насред път поради прекъсване на електрическия ток, да се сблъска с някоя кола или дори да прегази някой нещастен минувач. Но тъй или иначе, в края на краищата трамваите са улеснение.

Тази сутрин духаше северният вятър — студен, бръснещ, и Джиджи Меар тупкаше с крака, като гледаше настръхналата вода на реката. Тя, бедничката, сякаш също страдаше от суровия студ там долу, сякаш беше по риза, между тия строги белезникави насипи.

По волята божия — диндин, диндин: ето го трамвая! Джиджи Меар тъкмо се готвеше да се качи, без да му направи знак да спре, когато от новопостроения мост Кавур чу да го викат на висок глас:

— Джиджин! Джиджин!

И видя един господин, който тичаше насреща му, като ръкомахаше подобно семафор. Трамваят си замина. За сметка на това Джиджи Меар доби утешението да се намери в прегръдките на някакъв непознат, негов интимен приятел, ако се съди от буйните целувки, които чувствуваше през коприненото шалче, закрило устата му.

— Знаеш ли, Джиджин, веднага те познах! Веднага! Но какво виждам? Вече си благопочтен? Хи, хи, целият си побелял! А не се ли срамуваш? Още една целувка, разрешаваш, нали, Джиджоне скъпи? Заради твоите благословени бели коси! Ти беше застанал неподвижно: стори ми се, че ме чакаш. Като видях да посягаш, за да се качиш на тая дяволия, това ми се стори истинско предателство.

— Тъй е — рече Меар, като се мъчеше да се усмихне. — Отивах в канцеларията на работа.

— Ще ми направиш ли удоволствието да не говориш неприлични неща в този миг?

— Как тъй?

— Ей така! Аз ти нареждам!

— Но, с извинение, не те разбирам! Знаеш ли, че си голям особняк?

— Да, зная. Ама ти не ме чакаше, нали? Ехе, познавам по израза ти — не си ме чакал!

— Не… да си кажа право.

— Пристигнах вчера вечерта. И ти нося поздрави от твоя брат, който… сега ще се посмееш! Искаше да ми даде препоръчителна бележка до тебе. Как? — викам. За Джиджоне? Но вие не знаете ли, че аз го познавам преди вас, тъй да са каже: приятели сме от детинство, по дяволите, толкова пъти взаимно сме си чупили главите… И после, бяхме другари в университета… Незабравимата Падуа, Джиджоне, спомняш ли си? Спомняш ли си голямата камбана, дето ти никога не я чуваше, защото спеше, да кажем, като… заклан? За да не кажа като шопар. Но стига! Само веднъж чу камбаната да бие и ти се стори, че е вдигната тревога за пожар. Какви прекрасни времена бяха тогава! Брат ти е добре, знаеш, да благодарим на бога. Замислихме с него една сделчица и затова съм дошъл тук. О, ама какво ти е? Много си мрачен. Ти ожени ли се?

— Не, драги! — възкликна Джиджи Меар, като се сепна.

— Готвиш се, така ли?

— Ти луд ли си? След четиридесетте? И насън не ми минава такава мисъл!

— Четиридесет? А дали не са петдесет, Джиджоне, и то изтърколени? Но да, разбира се, твоя специалност е никога да не чуваш нищо — нито като звъни, нито като се търкаля — ни камбаните, нито годините. Забравил бях това твое качество. Петдесет, петдесет, драги, уверявам те, че са се изтърколили! Да въздъхнем! Работата започва да става донякъде сериозна… Ти си роден… Чакай — през април 1851, истина ли е? Дванадесети април.

— Ако разрешиш, през май, и то в хиляда осемстотин петдесет и втора, с твое позволение — поправи Меар, като докачено процеждаше сричките. — Или мислиш, че знаеш по-добре от мене? Дванадесети май 1852. Значи, досега правят четиридесет и девет години и няколко месеца.

— И нямаш никаква съпруга! Прекрасно. А аз, знаеш ли — имам! Ах, истинска трагедия: ще се пукнеш от смях, като ти разкажа. Само че да се споразумеем междувременно, ти ме каниш на обед. Къде се тъпчеш в последно време? Все при стария Барба ли?

— Ах — възкликна с растящо изумление Джиджи Меар. — Ти знаеш и за стария Барба? Значи, и ти си идвал там?

— Аз? При Барба? Как искаш и аз да съм идвал, та нали живея в Падуа? Разказаха ми за твоите подвизи пред другите сътрапезници, в онази стара… какво трябва да кажа — кръчма, ханче, гостилница?

— Кръчма, кръчмичка — отговори Меар, — но сега… Само че сега, щом ще обядваш с мене, трябва да предупредя слугинята в къщи…

— Млада ли е?

— Ех, не, драги, стара! А при Барба, знаеш ли, вече не ходя и никакви подвизи не върша от три години насам. Когато човек стигне определена възраст…

— След четиридесетте!

— След четиридесетте човек трябва да има смелост да обърне гръб на един път, който ще го докара до пропастта, ако го следва. Ще слизаш, то се знае, но полекичка, полекичка, без да се въргаляш. Ето, ела насам. Аз живея тук. Сега ще ти покажа как хубавичко съм си подредил къщичката.

— Полекичка… Хубавичко… Къщичката… — взе да декламира приятелят, като се качваше по стълбата след Джиджи Меар. — Ама ти отгоре на всичко ми говориш и с умалителни, а си толкова дебел, тъй да се каже, си в превъзходна степен, драги мой Джиджоне. Какво е станало с тебе? Попарили са ти опашката? Искаш да ме разплачеш?

— Ами! — рече Меар, докато чакаше на площадката слугинята да отвори вратата. — По някое време човек трябва да се научи кротко да приема този долен живот, да го милва, да го ласкае с умалителни — иначе той ще те довърши. Не искам да стигна до гроба на четири крака.

— А, ти вярваш, че човекът е двукрако? — избухна другият. — Не казвай това, Джиджоне! Знаеш ли понякога какви усилия ми струва да се държа изправен само на два крака? Повярвай, приятелю: ако оставим всеки да се държи естествено, всички ние ще станем четирикраки поради нашите наклонности. Прекрасно нещо! По-удобно е — здраво си стъпил, винаги си в равновесие… Колко пъти ми се иска да се хвърля и да тръгна по земята ей тъй по ръце, като котарак! Тази проклета цивилизация ни съсипва! Ако бях четирикрак, аз щях да бъда прекрасен див звяр. Щях да ти тегля два ритника в корема заради глупостите, които каза. Ако бях четирикрако, нямаше да имам ни жена, ни дългове, ни тревоги… Искаш да ме разплачеш ли? Отивам си!

Джиджи Меар беше зашеметен от шутовското красноречие на този приятел, паднал от небето, и го наблюдаваше, като измъчваше паметта си, за да си спомни как, за бога, се казваше той, как и кога се е запознал с него: в Падуа, като момче или като студент в университета. И прекарваше един след друг през паметта си всички свои приятели от онова време, но напразно — никой не отговаряше на физиономията на този човек. Междувременно не смееше да му поиска разяснение. Интимността, която онзи проявяваше, беше толкова голяма, че се страхуваше да не го обиди. Реши да разгадае тайната чрез хитрост.

Слугинята не идваше да отвори: тя не очакваше господарят й скоро да се върне. Джиджи Меар отново позвъни и накрая прислужницата дойде, като влачеше чехлите си.

— Уважаема — рече Меар, — ето че се връщам и при това не съм сам. Днес ще сложиш маса за двама и гледай да не се изложиш! Внимавай, шега не бива с този мой приятел, който има любопитно име!

— Човекояд Козобрадорогокрак! — отвърна другият със скоропоговорка, която съвсем обърка старицата — тя не знаеше дали да се усмихне, или да се прекръсти. — И никой не уважава моето именце, бабке! Директорите на банките бърчат нос, лихварите се изумяват. Само моята съпруга се почувствува щастлива, че приема това име. Ала само името, нали така! Оставих я да ми вземе само името. А мене не! Мене не! Твърде хубав младеж съм, проклети да са всички дяволи! Хайде, Джиджоне! Щом имаш такава слабост, покажи ми сега цялото си нищожество. А ти, старице, веднага — зоб за добичето!

Меар, съкрушен, го разведе из петте стаички на апартаментчето, подредено с любовно усърдие, с усърдието на човек, който вече не желае да търси нищо извън своя дом и си е наумил да стане охлюв в черупка. Салонче, спалня, малка баня, трапезария, кабинетче.

В салончето неговото удивление и неговите мъки се умножиха, когато приятелят му заговори за най-интимните тайни на неговото семейство, докато гледаше фотографиите, разположени по полицата.

— Джиджоне! Бих желал да имам зет като твоя. Знаеш ли какъв мошеник е моят!

— Може би се отнася зле със сестра ти?

— Отнася се зле с мене! А му е толкова лесно да ми помогне при моето затруднено положение… Какво да се прави?

— Извинявай — рече Меар, — не си спомням вече как се казва твоят зет…

— Няма значение! Ти не можеш и да си го спомниш: просто не го познаваш. Едва от две години е в Падуа. Знаеш ли как постъпи той с мене? Брат ти, толкова добър към мене, ми беше обещал помощ, ако оня нехранимайко стане поръчител на моите полици… Ще повярваш ли? Отказа ми подписа си! И тогава твоят брат, който в края на краищата не ми е дори роднина, ми помогна и без неговите подписи, толкова се възмути… Вярно е, че нашата сделка е сигурна… Но аз трябва да ти кажа причината за отказа на моя зет! Още съм хубав младеж, не можеш да откажеш, симпатяга, не го казвам за хвалба. И тъй — сестрата на моя зет има нещастното хрумване да се влюби в мен, горкичката. Отличен вкус, но никаква разсъдливост. Представи си, аз дори бих могъл… Край. Отрови се.

— Почина ли? — попита Меар, като замръзна.

— Не. Повръща малко и оздравя. Но аз, разбираш ли, вече не мога да стъпя в къщата на моя зет след тази трагедия. Да хапнем, боже господи, нали ще ядем. Аз просто не мога да се сдържам от глад. Гладен съм като вълк!

Малко след това, на масата, Джиджи Меар, потиснат от проявите на любов от страна на приятеля, който го затрупваше с грубости и по чудо не го биеше, започна да го разпитва за Падуа, за тоя и за онзи, като се надяваше, че той ще се изтърве да каже името си. Или в отчаянието си, което растеше все повече и повече, Меар се надяваше, че поне ще се отвлече от натрапливия въпрос.

— Я кажи, какво прави Валверде, онзи, директорът на Италианската банка, с хубавата жена и с онова истинско чудовище — сестра му; ако се не лъжа, на всичко отгоре беше и кривогледа? Още ли е в Падуа?

При този въпрос приятелят щеше да се пукне от смях.

— Какво има? — попита Меар заинтригуван. — Не е ли кривогледа?

— Мълчи, мълчи, моля те! — помоли другият, като не успяваше да удържи пристъпите на смеха си. — Много е кривогледа! И е с един такъв нос, боже упази, сякаш мозъкът й се вижда! Тя е!

— Тя е — коя?

— Жена ми!

Джиджи Меар остана като гръмнат и едва успя да измърмори някакво глупаво извинение. Но другият се разсмя още по-силно и продължително; накрая се успокои, сбърчи вежди и изпусна дълбока въздишка.

— Драги мой — каза той, — в живота има непознат героизъм, който и най-развихрената фантазия на поета никога няма да може да схване!

— Ех, да! — въздъхна Меар. — Имаш право… Разбирам…

— Разбираш, грънци! — веднага отсече другият. — Мислиш, че намеквам за самия мене? Аз да се изкарам герой? Най-много бих могъл да бъда жертва. Но дори и жертва не съм. Героизъм прояви моята снаха — жената на Лучо Валверде. Я слушай — слепец, тъпак, глупак такъв…

— Кой — аз?

— Не, аз! Аз! Аз се поласках от мисълта, че жената на Лучо Валверде се е влюбила в мене до такава степен, че е готова да изневери на мъжа си, който, честно казано, Джиджоне, можеш да ми повярваш, че си го заслужава. Ала не било нищо подобно! Знаеш ли в действителност каква била работата? Безкористна проява на саможертва. Слушай! Валверде заминава или по-точно се прави, че заминава, както става обикновено (и естествено предварително се е споразумял с нея). И тогава тя ме приема у тях. Когато настъпи трагичният миг на изненадата, тя ме наблъска в стаята на кривогледата си зълва, която ме посрещна изпълнена с трепет и свян и също показваше, че се жертвува заради спокойствието и честта на брат си. Едва имах време да извикам: „Но, моля ви се, госпожо, възможно ли е Лучо наистина да повярва, че…“ Не успях да завърша — Лучо се втурна в стаята разярен, а останалото можеш сам да си представиш.

— Как така? — възкликна Джиджи Меар. — Ти с твоя независим дух…

— А моите полици? — извика другият. — Моите просрочени полици, които Валверде беше съгласен да поднови поради престорената благосклонност на съпругата? Този път щеше да ги протестира ipso facto^[2], разбираш ли? И щеше да ме разори. Долно изнудване. Да не говорим повече за това, моля те. В края на краищата, като размисли добре човек, че нямам нито един грош мои пари и никога няма да имам, и като имаш пред вид, че нямам намерение да вземам жена…

— Как? — прекъсна го на това място Джиджи Меар. — Нали си се оженил?

— Аз? Ах, ама аз в действителност не съм се оженил! Тя се омъжи за мене, само тя. Аз от моя страна още отнапред й го казах. Чисти сметки — добри приятели. „Вие, госпожице, искате моето име? Вземете го: аз сам не зная какво да го правя! Но дотам, разбрахме ли се?“

— И тъй — престраши се Джиджи Меар възрадван. — Значи, цялата работа се сведе дотам: първо тя се казваше Валверде, сега се казва…

— За съжаление! — изпухтя другият, ставайки от масата.

— А, не, слушай — извика Джиджи Меар, като не можеше да издържа повече и повика на помощ цялата си смелост. — С тебе прекарах прекрасна сутрин, аз те приех като брат, сега трябва да ми направиш една услуга…

— Да не искаш случайно моята жена взаем?

— Не, благодаря! Искам да ми кажеш как се казваш.

— Аз — как се казвам?! — попита приятелят като паднал от облаците и насочи показалец към гърдите си, сякаш сам не вярваше на ушите си. — Какво значи това? Не знаеш името ми? Не си го спомняш?

— Не — призна засрамено Меар. — Извинявай, наречи ме най-слабопаметния човек на света, но аз мога да се закълна, че никога не съм те познавал.

— А, тъй ли? Ах, прекрасно! Прекрасно! — разгорещи се оня. — Драги Джиджоне, дай си ръката. Благодаря ти от все сърце за обяда и за компанията. И си отивам, без да ти кажа името си. Хайде де!

— Ще ми го кажеш, за бога — избухна Джиджи Меар, като скочи на крака. — Цяла сутрин си измъчвах мозъка! Няма да позволя да излезеш оттук, ако не ми го кажеш.

— Убий ме — каза безчувствено приятелят, — нарежи ме на парчета — няма да ти го кажа.

— Хайде, бъди добър! — подхвана Меар, като смени тона. — Досега такова нещо не ми се бе случвало — да забележа такъв пропуск на паметта… Заклевам ти се, това е мъчително преживяване: ти в този миг си кошмар за мене. Кажи ми, кажи ми, моля ти се, как се казваш.

— Дим да го няма… — моето име…

— Заклевам те! Виж: това, че съм те забравил, не ми попречи да те поканя на моята маса; пък дори никога да не съм те познавал, дори и никога да не си бил мой приятел, ти сега стана мой скъп приятел. Повярвай! Към тебе чувствувам братска симпатия. Възхищавам ти се, искам да стоиш при мене: и затова кажи ми, кажи ми как се казваш!

— Безполезно е, знаеш — заключи другият. — Няма да ме измамиш. Разсъди сам: ти искаш да ме лишиш сега от неочакваното удоволствие — да те оставя с обвесен нос, да се чудиш кого си поканил да се храни с тебе? Хайде, хайде, не, твърде много искаш и сега разбирам, че наистина не ме помниш. Ако желаеш да не остана обиден от недостойното ти забравяне, пусни ме тъй да си отида.

— Тогава веднага си върви, заклевам те! — извика Джиджи Меар раздразнен. — Не искам повече да те гледам пред себе си!

— Да, отивам си. Но първо една целувчица, Джиджоне; аз утре си заминавам…

— Не, няма да позволя! — изрева Меар. — Ако не ми кажеш…

— Стига! Този път наистина стига. И така, значи, сбогом! — прекъсна го другият.

И си тръгна, като се смееше и се обръщаше по стълбите, за да му махне още един път с ръка.

Бележки

[1] Corte dei conti — на италиански би могло да означава Сметна палата, а също и Двор на графовете. ↑

[2] По силата на самия факт (лат.). ↑