Иван Вазов
Светослав Тертер (66)

XXXVIII. След победата

Съмна се най-после.

Тая съдбоносна сутрин беше като вчерашната: мъглява и студена. Само сняг не валеше.

Но Търново ликуваше.

Татарската власт бе унищожена. Татарите в другите градски крепости и в околността бяха избягали. Чоки бе в затвора на Балдуиновата кула, а силната му стража почти избита.

Слуги и войници извлачаха татарските трупове от Царевец и ги хвърляха от източната стена в Янтра, която ги отвличаше бързо; други миеха от кръв плочите на двора и дъските в палата.

Светослав сега беше пълновластен господар на Търново и България.

В една стая на пустата досега патриаршия беше доведен Иоаким и заключен. Силна стража пазеше пред вратата му.

Той беше изкаран още сутринта по Светославово разпореждане из избата, дето го бяха хвърлили.

Старецът знаеше вече за извършения преврат, за пълното възтържествувание Светославово. Поразен от скръб и ярост, той ходеше из стаята си и устата му произнасяха проклятия.

Следобед Светослав дойде в патриаршеския палат и влезе при затворника.

Като видя Светослава, упорития старец го устрели с гневни очи.

— Иоакиме, ти си в мои ръце сега. Твоето гнусно опитване да ни издадеш ти изкопа ямата — каза Светослав.

— Анатема! — изговори патриархът с разтреперан глас.

— Твоите проклятия и твоите благословии за мене не струват нито един бан. Но аз искам да те накажа, като те накарам пред целия народ да ме венчееш на царството. След това си свободен. Това го искам.

— Окаяний безумнико, няма да дочакаш това чудо!

Светославовото лице се изкриви от гняв.

— Старче, не изпитвай търпението ми! — извика той, като трепереше цял. — Помни, че аз съм вече български цар и твой повелител. Имаш пет дена да помислиш. — И Светослав го остави.