Иван Вазов
Светослав Тертер (38)

X. Кръчмата

Тая нощ беше мрачна.

Черното було на облаците засеняше с дълбок мрак спящата столица.

Силен вятър духаше в мрачината.

Радоил мина из запустелите улици и излезе на северния край на града.

Другарите му като сенки го последваха.

Той влезе в една ниска и душна кръчма — същата, дето по-рано видяхме Темира с тримата разбойници, назначени да убият Светослава.

Две цигански кандила осветляваха мъжделиво тая кръчма.

— Добър вечер — каза той на двамина души, що седяха на една дъска с чаши вино в ръце.

— Добре дошел, воеводо — отговориха те. Това бяха Иван и Станко, двамата предани Радоилови другари. Те бяха оставили другите момчета при Годеславовата къща, а сами бяха дошли да набавят тука някакви потреби за дружината.

Радоил взе едно дъбово трикрако столче и седна при тях.

Те се зарадваха, като го видяха пак здрав и читав.

— Какво стори с Годеслава? — попита Станко.

— Олекна ми сега, като му изповядах греха си и измолих прошката му — отговори Радоил. Иван му наля вино и му подаде.

— Пий!

— Не ща: кръв искам да пия, татарска кръв.

— Накъде ще ходим сега? — попита Иван.

— Татари да ловим пак. Ще идем близко към Чокевия стан.

Но Иван не одобри.

— Защо да се увираме там пак? Ние няма да отървем Славка.

— Ние ще убием повече татари.

— Хей, кръчмарю, дай едно вино! — извика гърлесто из вратата един човек с голям ръст, с брадясало и грубо лице.

И той влезе.

Радоил и другарите му се извърнаха и се втренчиха в госта, чиито черти неясно се виждаха в полумрака.

— А! Богоре! — извика Иван.

— Добър вечер, славний воеводо — извика Богор. — Планина с планина се не среща, човек с човек се среща, нали го рекли?

Радоил се навъси и изгледа с отвращение джелатина; но като се сети, че в татарския стан Светослав му бе казал, че Богор е сега негов верен човек, той доби по-ясно лице.

— Ами ти отдека? Де се губи, воеводо? — попита го Богор.

— Бях при татарите, най-напред…

— И видя княза?

— Да.

— После?

— Бегах от татарите. А ти?

— Аз пък отивам за там. Аз съм сега на Светославова служба.

— И аз отивам към там.

— И ти?

— Трябват ми повече татарски глави.

— Тогава другарски ще вървим, додето искаш — каза Богор. — Наздраве, да живей княз Светослав! — прибави той и изпи чашата, която му бе напълнил Станко.

— Да пукнат татарите! — извика Станко.

— А ти какво чини тука?

— Какво чиних? Онова, което ми заповеда господарят: възкръснах в Търново — мене ме мислеха за потънал в дъното на Янтра, — обадих на народа кой ни накара да убием Светослава в Устето. Ах, избяга тоя враг Смилец! Не ми падна в ръцете… Но да вървим, аз бързам да обадя Светославу всичко, каквото видях и сторих.

— Добро, и ние тръгваме — каза Радоил. Той плати виното и четворицата излязоха.