Иван Вазов
Светослав Тертер (34)

VI. Бягство и гонитба

Скоро Радоил и Славка оставиха назад шатрите. Шатърът, дето ставаше пиршеството, се белееше на възвишението, осветляван от машалите. Двамата вървяха през пусто поле. Цепта зад лагера беше рядка, защото оттам нищо не застрашаваше в тила войнството. Те успяха да пропъплят невидими през линията й и се озоваха на свободен кър. Радоил държеше за ръка Славка, като да не я изгуби в гъстия мрак. Тя трепереше, но не говореше нищо, а само стискаше с трепет силната ръка на мъжа си. Вървяха, естествено, без път. Далеко някъде светеха зари от пожарите, що изпепеляваха села.

Озоваха се в някаква долина. Радоил разпозна в тая долина някакъв път. Той се отдалечи от него, за да избегне случайна среща с татари. Но той стреснат чу конско туптене из пътя насреща си. В тъмнината се мярнаха куп конници. Тогава хвана още по-силно Славка за ръка и забяга на противоположна посока. Но те бяха съгледани от конниците. Това бяха татари, които се връщаха от плячка на едно село и като разбраха, че някои бягат от тях, погнаха ги. Бежанците неволно се откъснаха, за да могат по-свободно да тичат. Внезапно Славка полетя в един трап и остана там. Радоил не съзря това в мрака и продължи да бяга. Конниците го последваха, като му викаха да спре. В тоя същи миг той видя, че отпреде черни сенки му преградиха пътя. Озърна се в ужас, като не видя Славка при себе си.

— Славке! — извика той уплашено.

— Стой! — изкрещяха пак татарите с извадени саби, готови да замахнат на него, щом го приближат.

В това безнадеждно положение Радоил, бесен от горест и отчаяние, изтръгна тежката си сабя и се спусна въз най-близките нападатели. Ужасното желязо с бързината на светкавицата пролетя над конниците, двама се изсулиха из седлата си и паднаха. Сабята се завъртя и назад със същата светкавична неотразимост, болезнени викове на ударени хора се раздадоха из нощта заедно с туптене на коне, които се отдалечаваха. Дружината изчезна в мрака. Радоил остана сам. Той се озърна пак. Никого нямаше там. Той извика запъхтян:

— Славке!

Той повтори няколко пъти тоя вик, остал без отзив. И повърна се да дири жена си. Дойде му мисълта, че може да се е спрепнала и паднала. Той обикаля доста време из пустото поле и викаше Славка. Но никой не му отговори. Когато се озова наедно по-височко място, той видя далеко осветления въздух от машалите в лагера. На тая неясна светлина се откроиха фигурите на няколко конника и двама пеши хора. Разбра, че това са останалите читави татари, от ония, с които се бори. Но като се взря в тия сенки, които очевидно се отдалечаваха, той позна, че единът пеш татарин имаше за другар не мъж, а жена. И той с ужас позна, и по дългото до земята джубе, и по ходът, че тая жена беше Славка.

— Славке! — извика Радоил и фукна към нея. Той не се излъга: Славка водеха татарите. Те бяха чули уплашеният й глас, като викаше мъжа си в тъмнината, и бяха я уловили. Като се взряха в нея, те познаха по дрехите й, че е жена от харема на хана. Тогава я предадоха на пешият татарин, изгубил коня си подир падането, да я води, и продължиха пътя си към лагера.

Радоил с изпулени широко очи, устремени в сенките, тичаше. Той бе обезумял. Той отиваше право в лагера и светлината на машалите се приближаваше и ставаше по-ярка. Татарите се спряха на линията на цепта, все рисующи се в зарата. Там правеха знакове, махаха с ръце. След малко в тая светла област се зачерняха други конници около двайсетина души и се понесоха насам. Радоил се свести, отклони се н изчезна в мрака на нощта.