Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1902 (Обществено достояние)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне (от Словото)
XXVI. Бяг
Навън снежеше.
Нощта бе напреднала.
Двамата бежанци тръгнаха нагоре по стръмната улица, отминаха каменните болярски къщи и излязоха на открито, невидени от никого.
Те бързо заслазяха по посока на Марно поле — Радоил бързаше да го минат, за да влязат в Устето и да нощуват в едно близко село, дето си имаше надеждно прибежище.
Но когато наближаваха Устето и вървяха близо до Янтра, тихо, от кулата на ръта, която пазеше входа в теснината, излязоха петима татарски войници и извикаха на Радоила да спре, и заслазяха по стръмнината.
Радоил не предполагаше, че в тоя нощен час и в тоя сняг ще бъде забележен от нехайните обикновено обитатели на кулата.
Мигновено му хрумна, че се повтаря пак случката при татарския стан, която го лиши от Славка. Той сега я стисна здраво с желязната си ръка и двамата припнаха бързо, като кошути, към ближната гора, в подножието на ръта, е която изчезнаха.
Татарите току-що се спуснаха долу, и видяха, че те се изгубиха в гората.
Те не посмяха по тоя час да ги дирят в нея. Пуснаха само там напосока двайсетина стрели, па се повърнаха в кулата.
Те си обясниха, че това са някои разбойници, с които не беше благоразумно да се разправят…
Половина час след излазянето Радоилово и Славкино от Светославови, князът се върна и научи, че Темир излязъл с воеводата.
— Това е ужасно! — извика той.
И като съобрази, че Радоил не е можал да хване друга посока освен полето, дето щеше да пътува по-безопасно за онова село, взе Богора и оръженосците и двамата слуги и тръгна по бежанците. Опитното око Светославово забележи в нощната виделина тия дири в ровкия сняг още от портата. И потерята тръгна към Марно поле.
Светослав беше отчаян, той беше бесен. Той си не прощаваше тая грешка, която щеше да бъде опропастителна за него и за делото му. Като губеше Радоила, сиреч силната му и ратоборна шайка, той, с изчезването и на Славка из харема чрез негово посредство, се излагаше на ужасния гняв на Чоки и му отваряше очите…
Той притреперваше при мисълта, че той, деспот, първия велможа на царството след Чоки, тичаше сега, в тая снежна зимна нощ, по кърищата в пущинаците, изпълнен с унизителен страх…
Н той бързаше из ровкия сняг…
Пристигнаха до кулата.
Татарските войници излязоха пак и извикаха нощните пътници.
Светослав ги възчака.
— Кой сте вие? — попитаха те.
— Деспот Светослав! — отговори князът натъртено.
В дрезгавината татарите познаха силния деспот и му се поклониха с раболепие.
— Не минуваха ли оттука двама души?
Татарнте му обадиха и посочиха гората, дето бяха влезли нощните скитници. Светослав бързо се запъти към гората.
Последваха го и татарите.
— Нямам нужда от вас, върнете се! — заповеда им той.
Татарите се покориха н се повърнаха в кулата.
— Трябва да се претърси тая гора, преди да идем напред — каза Светослав.
Оръженосците и слугите се пръснаха под тъмния покрив на голите засипани със сняг клони, цапайки из снега, който затрудняваше всяка тяхна стъпка. Светослав и той диреше.
Скоро двамата оръженосци забележиха до едни дънер, че нещо шаваше.
— Тука има хора — извикаха те на княза.
— Двама души — допълниха те.
Светослав бързо се затече към показаното място.
— Те са! — извикаха и слугите, като приближаваха от друга страна.
Действително, Светослав се намираше в присъствието па Радоила и Славка.
Славка го позна.
— Скоро! Умира! — извика тя уплашено.
Радоил лежеше на снега. Около му се чернееше кръв.
— Княже, ти ли си? — изпъшка той страдалчески.
— Де си ударен? — попита Светослав.
— В хълбока — простена разбойникът.
— Стрелата извадихме — каза плачуща Славка.
Светослав се обърна към своите хора:
— Вие петима ще носите Радоила до къщи; ти, Славке, ела с мене.
Князовите хора понесоха тогава воеводата на ръцете си и излязоха из гората.
Светослав държеше Славка за ръка.
И всичките полека се запътиха през снежното Марно поле за столицата.
Снегът пак заваля още по-силно.
Донесоха Радоила у Светославови и го туриха на легло в стаичката, дето и друг път бе се крил.
Раната излезе не опасна: кръвоизлиянието бе причина да падне в изнемощение воеводата. Изкусният в лекуване Радоилов другар, Страхил, обяви, че Радоил ще се вдигне на крака след една неделя.
Славка бе повърната в палата благополучно на другия ден вечерта. Но Светослав не й допусна вече нито баща й да я види, нито Радоил…
Той с радост виждаше, че ранения бързо оздравя и се съвзима.
На осмият ден вече Радоил стана. Силната му природа бързо преодоля над болестта.
Още три дни — и Радоил обходи момчетата си, облечен като кумански търговец.
Остаяха още пет дена до уречения ден, в който щеше да бъде нападнат Царевец.