Иван Вазов
Светослав Тертер (42)

XIV. Присъда въз Темира

Двама души превързваха раните на ударените от Темира.

— Избери си сам смъртта! — каза му Радоил.

Той вече не прибягна до мнението па дружината. Темир, като татарин, беше негов.

Татаринът не отговори. Той нито дигна очи към Радоила. Дясната му ръка цяла бе окървавена от собствената му кръв. Мургото му лице нервно тръпнеше.

Радоил извика:

— Един кол!

Спуснаха се и отсякоха една бреза и бързо я задялаха, за да приготвят ужасното оръдие на адски мъчения и смърт страховита.

Темир като изтукан стоеше неподвижен и ням, с глава, оборена към земята.

— Момчета — обърна се Радоил към дружината, — развържете вързопа и извадете каквото има.

Вързопът бе открит. Лъснаха копринени рокли, атлазени женски обувки, покрити със сърма, скъпоценни обеци, гривни, нанизи, бисери и диаманти, кесия, пълна със златни монети.

— Добро. Приберете ги пак и на друго място ще ви разделя тия богатства. Сега бързаме. Заповедта му се изпълни. Между това, колът бе изострен и забит в земята.

— Вземете го! — каза Радоил и посочи Темира.

Поведоха Темира, който покорно тръгна към мястото на наказанието си. Той не произнесе нито една молба, знаейки, че всичко е напразно.

На закоравелите в убийства разбойници косата настръхна.

Радоил приближи Темира, тури си ръката на рамото му, погледа го няколко време и му каза:

— Ти си храбър. Обичам храбрите. Върви си!

Едвам сега Темир дигна очите си и ги откри широко към него.

Той стоеше смаян. Той не вярваше.

— Върви си, свободен си! — повтори му Радоил.

Темир се простря цял на земята и му целува носовете на цървулите.

— Стани.

Темир се изправи на колене.

— Къде ще вървиш сега?

— Позволи ми да се не деля от тебе, славний воеводо!

От очите му се порониха сълзи от признателност.

— Ти си юнак, остани при нас.

— До веки твой!

Радоил се обърна към зачудените момчета:

— Нашата дружина се увеличи с още един юнак. Превържете му раната, па да вървим.

След малко дружината се углъби в гората.

Главата Смилецова бе отнесена от Богора в торба, за да я хвърли като трофей пред Светославовите нозе.

Смилецовия труп остана един, плувнал в локва топла кръв.

Орли подушиха леш и се завиха високо в небето над мъртвата останка на тоя български цар.