Иван Вазов
Светослав Тертер (16)

XVI. У Пантолеона

Освен Дамяна никой друг не беше посветен в тайните въжделения Светославови: нито Фросина, нито Пантолеон. Но и двамата се догаждаха: първата по някои загадъчни думи за някакво „светло“ бъдеще, изтървани из устата на Светослава в двете любовни беседи, що бе имал вече с нея, а вторият чрез природната си прозорливост на хитър грък^[1] беше успял да погледне в душата на честолюбивия Тертеров син.

Между това, той взе да кичи къщата си, за да бъде приятна на бъдещата му съпруга, кога се настани в нея. Дамян му заемаше пари. Той яздеше всеки ден черния си жребец под прозорците на Пантолеоновия дом, който се намираше долу при Янтра, за да го види Фросина, облечен в златообшита копринена премяна, седнал на прекрасно седло със златни реси, на бедрото със сабя с дръжка от слонова кост.

Два дена преди сватбата, пред Пантолеоновата вратня минувачите видяха Светослава, че слезна от коня си и влезе в къщата му.

Той се изкачи бързо по стълбите. Преди да се изкачи на най-горното стъпало, Фросина се показа на пруста. Тя бе облечена по гръцки, в ясносиня дълга рокля със златообточени поли. Тя се смути, като го видя, че иде, когато нямаше там Пантолеона. Тя го покани в гостната стая. Но едвам пристъпи прага, Светослав я сграбчи и зацелува по главата.

Фросина се изтръгна от обятията му, почервеняла, гневна, с набърчено чело.

— Прощавай, гълъбице, аз съм си все варварин — каза й той.

— И наистина варварин — каза тя; но една усмивка по лицето й смекчи резкостта на тия думи.

Защото девойката, влюбена в княза, като се сърдеше на дързостта му, изпитваше удоволствие от тоя изблик на сила и необузданост у драговника си.

Светослав седна и свали шапката си. Кичури от руса коса паднаха по високото му чело. Той беше прекрасен.

— Но сега няма татка — каза тя свенливо.

— И не исках да го намеря, затова дойдох сега… Не обичам аргуси да бдят над моето съкровище: аз сам мога да си го пазя.

Фросина го гледаше възхитена. Ней харесваше тая дързост и горделивост у Светослава. Жените обичат да чувствуват сила у любимия мъж.

Ненадейно лицето й стана сериозно.

— Истина ли, Светославе, че татарския хан иде за Търново? — попита тя.

— Истина — отговори Светослав просто.

— Ти ми отговаряш това тъй спокойно, като че те питах: истина ли е, че подир есента ще дойде зимата?

— А какво има, Фросино, от това за нас? Чоки е мой шурей.

Фросина го изгледа зачудено.

— Светославе, не спомняш ли си някога, че короната, която носи Смилец, някога е носил баща ти?

— Фросино, аз не мисля за това… Сега само за тебе мисля. Искам да бъда честит само… Никакви корони не могат да те заменят в душата ми.

Очите на гъркинята стрелнаха княза, като да проникнат в дълбочините на душата му. Той се чувствуваше неловко, като човек, който се бои да не открият тайната му.

— И ти си тъй хладнокръвен към другото? — забележи тихо Фросина.

— Какво мога аз, Фросино? Аз съм безсилен… Съдбата е такава…

— Безсилен? Ето една дума, която ме учудва в твоите уста.

Светослав се смьлча. Девойката продължи с растяще вълнение:

— И защо Чоки иде тука?

— За престола.

— А Смилец?

— Той не ще може да се противи.

— И Чоки ще седне на престола?

— Твърде вероятно е…

Но като забележи скръбта в очите на Фросина, той каза:

— Може и да седне на престола, но той ще бъде гост, Фросино. Търново е срещало такива гости не един път: то е приемало тържествено и вашите византийски натурници и после ги е изгонвало с ританици в гърба. И Смилец е гост.

— И кой ще отпрати тоя нов гост?

— Когато удари часът, бог винаги намира един свой избраник да стори това… За византийците прати Асеня стари. И за другите гости ще се намери някой. На българския трон израстват тръне, когато седне на него чужденец или натрапник на чужденците.

— И кой ще бъде пак тоя юнак? — попита любопитната девойка.

— Който и да е… Но ще се яви. Светослав стана и заходи замислен.

— Светославе, ти ме обичаш, но виждам, че сстаям все чужденка за тебе… Ти криеш.

— Фросино, аз не знам кой ще е избавителят, но вярвам, че ще се яви, както вярвам, че слушам сега твоя сладък глас… Но ти ме обиждаш със своето натякване. Ти искаш много от мене.

Фросина го гледа няколко време вторачено в очите.

— И оня, който ще освободи Търново, ще тури и короната на главата си?

— Да — пошушна Светослав.

— Кажи, кой е?

— Не знам.

— Аз да ти кажа кой е: ти си, мой орело! — извика Фросина с пламнали очи, па се спусна и го сграбчи в обятията си.

Светослав я обсипваше с целувки.

— Царице моя!… — шепнеше й той и страстно я целуваше.

Пантолеон се подаде из вратата.

— Княже! — извика той строго. Фросина се отдръпна със запалено от червенината на щастието лице и се обърна към баща си:

— Татко, не е добре с такова строго лице да посрещаш бъдещия български цар!

От тоя ден заговорът Светославов сдоби още двама съюзници: Фросина и Пантолеона.

След два дена стана, скромно, бракосъчетанието на Светослав с Фросина в черквата „Св. 40 мъченици“.

………………………………………

Бъдещата българска царица, която до самото падане на българското царство църквата споменуваше с почит заедно с другите царици: Ефросинии, „благочестивъй царице царя Святослава, вечная памятъ!“, беше мома малка на ръст, но хубава, напета, с гръцки черти на лицето, нежно и деликатно. Големи черни, живи очи горяха под дъгите на две сключени вежди. Наболият й врат постоянно висеше на златна връв златното кръстче, дадено от кръстницата й Евфросина, дъщеря на гръцкия император Андроника II, станала после Ногаева жена.

Фросина беше дъщеря на някой знатен грък Мангус, изпъден за еретичество из Цариград и дошел в Търново, дето бе умрял. Останала сираче, тя бе осиновена от сродника й Пантолеона, безмерно забогатял чрез щастливи търговски предприятия в Търново. Той бе неженен и стар вече. За да я задоми добре, новият й баща бе й отредил голяма зестра, като я бе направил и единствена наследница на големите си богатства, състоящи в складове, пълни със стоки, в недвижими имоти и сухо злато.

Фросина имаше осемнайсет години, сиреч бе по-млада с десет години от Светослава. Живяла дълго в Търново, в близост с болярските къщи, тя знаеше добре български, тясна дружба я свързваше с някои болярски момичета. Тя беше природно добра, умна и честолюбива. Кръщелница на византийска княгиня, мома с живо въображение, богата много, тя бленуваше за високо положение, блясъкът на короната я прелъстяваше. Като любеше Светослава, тя любеше в него и своите момински честолюбиви блянове. Светослав, царски син, рядък хубавец, порази още въображението й със силните черти на характера си, с нещо мъжко и повелително, даже грубо, което и най-префинените жени обичат да виждат у мъжете. До годявката им тя се бе разговаряла с него само три пъти в Пантолеоновото присъствие и той бе оставил дълбоко впечатление в душата й. Но тя го виждаше често под прозорците си, като минуваше с коня, под разни предлози, и всеки ден го очакваше с туптяще сърце пак да го види да мине. Но след годявката той всеки ден я посещаваше в часът, когато баща й беше там. Той я видя сама само последния път и след беседата в това свиждане Светослав изпъкна пред нея в лучезарния блясък на герой.