Иван Вазов
Светослав Тертер (10)

X. Пир

Голямата трапезария в търновския палат беше вечерта осветена от три полиелея. Дворцовите слуги готвеха трапезата, покрита с бяло като сняг платно: слагаха кристали, сребърни съдове, сребърни чаши за болярите и златна чаша за царя, фаянсови гърнета със скъпи гръцки вина, нареждаха столовете с високи облегала с резби, а царския по-широк с позлата и инкрустиран със седефи, с крака, които имаха подобие на левски лапи.

Защото царството ако и да беше сиромашко, разкошът в царския двор беше голям. Византийската култура, незасегнала с малкото си добри страни живота в държавата, беше заела на двора своите пороци, своя празен блясък и разточителство, заедно с безбройните свои церемонии и етикети. Съседството с Византия донасяше на България само пакост и развала. Търновский двор рабски подражаваше на цариградския, и подражаваше неумело, грубо. Гръцката образованост му остаяше чужда, както и военната и административната й организация. И додето при императорския двор имаше философи и историци, които в многотомни хроники предаваха най-малките исторически събития в империята, в търновския двор нямаше ни помен от такива. Велики н съдбоносни дела отминуваха неотбележени или се отбележваха мимоходом и случайно в житиетата и по корите на черковните книги. Българската слава и българската скръб почти нямаха летописци. И нашата история е скърпена от скудните, небрежни, неверни и винаги пристрастни упоменавания на византийските летописци.

Придворните длъжности и титли също бяха гръцки, и държавните достойнства бяха гръцки: деспот, севастократор, великий примикюр; протосеваст, протовестиарий, протостратор, алагатор, еиикерний, кефалия, кастрофилак и пр. Даже областите се наричаха хора (орае)!

По подражание на византийските властители и българските имаха многобройни и надути титли: благоверний, благородний, христолюбиви?!, превисокий, прекрасний, самодържавний, благочестивий, великий, светии. Придворното гръцко раболепство се присади бляскаво и у българите.

Смилец в една друга стая очакваше поканените гости. По-високородните велможи му правеха задължителните поклони, а по-малко знатните му целуваха скута. Скоро дойдоха всички поканени мъже и минаха след царя в трапезарията. По тогавашният обичай цариците и княгините не взимаха участие в царските пиршества.

Редът и мястото на всеки болярин бяха строго определени, съобразно с титлата и чинът му. Отдясно и ляво на Смилеца седнаха: севастократор Радослав, бан Балдю, първий достойник в царството, старец влиятелен и богат, стопанин на големи имоти и далечен сродник на Константина Тиха; великият воевода Желяз, грохнал вече старец, прославил се в битките на Ивайла с византийците и татарите, сега напуснал военачалството, но запазил титлата. До него великий алагатор Проданку, от кумански род, сподвижник Ивайлов. От двете страни на царя и срещу него се редяха още петнайсетина великаши. Между тях беше болярин Годеслав, с очи и нос на лисица, слугувал и изменил на всичките царе от Калимана II насам; великий примикюр Владимир, сравнително млад още болярин, но съвсем побелял от претърпения едногодишен плен у татарите, от който се избавил само с голям откуп. Протосевастът Иван, блюстител на законите, нещо като министър на правосъдието, забогатял чрез подкупи и завладяване чужди наследства; великий логотет Рушимир, управител на държавното съкровище, сега празно, който въпреки името сг не бе разрушавал никой мир, но бе успял да съгради своето благополучие въз ограбването на държавните приходи още при Тертера. Стан, голям землевладелец и богаташ и заимодавец на Смилеца. Владислав — храбър воевода, прекарал живота в битки и походи и сега номинален началник на войската — защото тя не съществуваше!

Нека прибавим н гърбавия болярин Ивайло. Той беше осиромашел големец от висок род, без да има сродство с легендарния Ивайло, както нямаше и физическо. Той беше зъл и язвителен шутник, но Смилец му търпеше и го канеше на пиршествата си.

Пирът се почна и следваше весело. Сътрапезниците ядяха с ръка, по неколцина от едно блюдо. Само Смилец имаше особено. Разнасяха се миризми от пържени риби, от печено месо — на зайци, сърни и крилат дивеч, — от подлучена яхния, от облян с масло пилаф — тогава ястие рядко и скъпо, тъй като оризът се донасяше с генуезки кораби от Италия. Виночерпците наливаха вино в чашите внезапно изпразвани и пак напълняни. Говорът се усилваше заедно с увеличението числото на изпразнените чаши. Очите лъщяха, лицата бяха червени, но всички пиеха с неугасима жажда. Смилец сам беше пийнал доста и по едно време задряма под шумът на пиршеството. Но внезапно се сепна, взе си златната чаша и извика:

— Приятели, вие забравихте да пиете за моето здраве? Тогава аз пия за вашето, защото, докато вие, стълбовете, сте здрави, и царят ви е здрав, и царството е здраво!

И той изпи бавно чашата си.

— Да живей царят! — извикаха всички позасрамени.

— Да живей славния Смилец! — извика Годеслав и изпи последен чашата си.

— Без „славен“, без „славен“, Годеславе — отговори ухилено Смилец.

Ивайло вдигна недопитата си чаша и каза ниско на съседа си:

— Тогава да живей „безславний“ Смилец!

Това игрословие разсмя най-близките му боляри.

Смилец забележи и попита весело:

— Боляри, какво ви казва Ивайло? Аз ви завиждам, че имате това съкровище от остроумие при себе си. Ивайло отговори:

— Приказвам им, господарю, как моето куче лани умря, като се отказа да вземе лек от гърка и не даде да му баят.

Гръмогласни смехове последваха от тая шега.

— Добро е сторило: от грък и отрова не трябва да се взема — избъбра великият примикюр, като строши със зъбите си едно крило от яребица.

Бан Балдю с чаша в треперяща ръка и с мъка стана прав, за да каже здравица за царя. Всички млъкнаха.

Банът стоя няколко секунди с наведена глава, па проговори дебело, бавно:

— Смилчо! Бог ми преброил повече години, отколкото аз заслужавам. Аз бях буйно момче при благословений и незабравнмий наш цар Ивана-Асеня II — царство му небесно… Сега съм грохнал и наведен към гроба старец при цар Смилеца. Живях дълголетие, служих и на първий Калимана, и на Мица, светлите Асеневи рожби, видях гибелта на царя Константин а и тържеството на Иваила, и после бягството на царица Мария — нека да си не намери мястото… Дочаках срамотното избягване на гръцкия натрапник Ивана, претърпях татарското нашествие и видях, без да умра, Ногая във Велико Търново, посрещнат с тържество и с хоръгви черковни — в Търново, що беше посрещнало непобедимий Калояна, великий Асеня!

Балдю спря, за да си почине от вълнението, при гробното мълчание в трапезарията. После продължи:

— Дочаках всички тия позори и не умрях — имал съм грехове пред вишния.

Па се обърна внезапно към Смилеца, с пламенни очи:

— Смилчо! Доста! Доста срам! Възмужай се! Дързай! Свали бремето на татарски слуга! Нека България види на Симеоновия и Асеневския трон цар, достоен за тях и за нас! Пия здравица за тоя цар!

Той изпи чашата си и седна запъхтян.

Тия думи се посрещнаха с мълчание. Всички погледи се обърнаха към Смилеца, чието лице беше се изменило.

Но той скоро задави вълнението си и каза студено:

— Бане, държавата е мирна под егидата на негово величество хана. Не бих желал да се чуват в моя дворец думи като сегашните.

Смилец даде такъв отговор, защото се боеше да не би от някои болярски уста Балдювите думи да достигнат до ханските уши.

Балдю наведе глава и повече не продума нищо.

Разговорите се пременяваха и ставаха пак весели. Чашите постоянно се редяха. Болярите бяха почти пияни. Свещите осветляваха лица зачервенели с изражение на тъпа възбуденост или сънливо доволство, или оскотеност…

Смилец извика:

— Другари, попейте!

— Да, да попеем — обади се Желяз.

— Каква? Юнашка или весела, господарю? — попита един млад болярин. Ивайло се обади:

— Весела, весела… юнашка песен в юнашко време, весели — във весело време…

Смилец стрелна с недоволен поглед Ивайла, като усети жилото на сарказма му. Но той му каза шеговито:

— Ивайло, има само една разлика между тебе и цар Ивайла: оня обичаше младите жени, а ти бягаш от тях.

— Не, те бягат от мене, царю — отговори Ивайло. — А цар Ивайло не бягаше ни от тях, ни от татарите…

Смилец сви вежди.

— От кое вино му дадохте на Ивайла?

— От пияното вино — усмихна се един болярин.

— Любовна, любовна песен! — извикаха неколцина. Болярите запяха гръмогласно:

Мари, лудо, мари, младо,

мари, Дешке гиздосийке,

дай ми тая бяла гушка,

дай я, дай я, дай я, пиле,

аз да кусна, па да умра.

Мари, Дешке, мари, пиле,

дай ми това тънко кръстче,

дай го, Дешке гиздосийке,

дай го, дай го, дай го, пиле,

да го стисна, па да умра.

— Хубаво! — извика Смилец и запляска с ръце. Болярите продължиха:

Мари, Дешке, гълъбице,

червен божур във градина,

дай ми тия сладки уста,

дай ги, дай ги, дай ги, Дешке,

да ги хапна, па да умра.

— Не, да не умира, да не умира — извика Смилец. — Нека живее, та пак да ги хапне!

Вратата се отвори и влезе един мъж в ратно облекло и с прашни чизми.

— Браниславе, какво носиш ново? — извика Смилец към влезлия. Той беше скороходец.

— Печални новини нося, превеликий господарю. Хан Чоки мина Дунава с много хиляди татари и иде въз Търново. Из пътя всичко прави плен и пожар.

Присъствующите побледняха.

Смилец остана зяпнал, без да може да проговори.

Влезе Азатин бей, поклони се и подаде Смилецу писмо, като целуна печата му, па излезе.

Смилецовата ръка трепереше.

— Чети, логотете — каза Смилец на Рушимира.

Рушимир разпечата писмото и прочете сред всеобщото мълчание:

— „До славния болярин Смилеца, наш заместник в Търново и предан слуга.

Аз, великий татарски, хан, известявам на тебе, верний мой служителю, че ида в Търново, за да възседна престола по правото, което имам от аллаха, като наследник на високославний си баща, който сега е в недрата на рая. И заповядам ти, щом получиш това писмо, да дойдеш в станът ми с първите си боляри, за да ми се поклониш и ми предадеш ключа на верний наш град Търново. Призовавам божията милост над главата ти.

Чоки, български цар и заповедник.“

Наставаха всички в голямо смущение. Смилец плахо гледаше гостите, като че очакваше от тях помощ.

Стан ненадейно се повали на земята.

— Уплаши се! — извикаха.

— Не, пиян е.

Гостите на Смилеца трепереха. Той каза:

— Боляри, идете си. Лека нощ.

И тръгна към вратата.

Балдю извика страшно:

— Къде, Смилчо? Да спиш ли, или да плачеш? Стой! Сега не е време за треперене! Поведи ни срещу врага! Аз можех да гледам на тоя трон татарския слуга, но християнин и българин; но Чоки на трона? Тоя позор не искам да преживея. Поведи ни, Смилчо! Поведи народа!

Банът се обърна към присъствующите:

— Търновски боляри, дайте си богатството. Иване, донеси златото си, за да го преобърнем на желязо; Филипе, подари чърдите си с коне, за да ни носят против татарина. Рушимире, дай съкровищата си; Грозде, жертвувай осталото си богатство, за да откупим царството сега. Йове, положи пред олтара на отечеството твоето имане, Костадине, и ти, Годеславе, изсипете пред него вашите пълни житници, за хляб на ратниците. Царю, размени златните и сребърните си съдове на оръжие, което е натрупано в складовете на дубровнишките търговци. Аз давам, каквото имам, и петте си сина, и кръвта си.

Старецът цял трепереше. Бялата му брада се тресеше. Гневът и въодушевлението изкарваха мълнии из очите му.

Той чака̀ няколко време. Дълбоко мълчание отговори на позива му. Никой не искаше да жертвува.

— Мълчите? — извика яростно банът. — Свиди ви се? За вас отечество няма? Лицемери, лихоимци, роби, по-бездушни от идоли, по-долни от татари.

И той излезе.