Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (9)

ГЛАВА 9
Кривите улици
Гриндъл
Карвър прави разкритие

Лондон крие в сърцето си едно тайно място. Мрачно, с порутени сгради и лоша канализация, което не може да бъде срещнато на нито една карта или пътеводител. По осеяните му със зарази улици живеят паразити, които точно в тази част на града не са нито по-добре, нито по-зле от хората, обитаващи същите тези места. Тук не съществуват закони, няма пийлъри, не минават таксита. Дори въздушните кораби, излитащи от и кацащи на Финсбъри Парк, избягват да прелитат твърде близо до него. И точно тук — на Кривите улици — дойдоха Таниел, Кейтлин и Елейзабел. Въпреки всичките опасности, които криеше, идването тук бе равносилно на изчезване от лицето на земята.

Когато наближиха Камдън, вече бе обед. Улиците се виеха в различни посоки под силното и заслепяващо ноемврийско слънце. Неговата светлина безмилостно разкриваше всяко несъвършенство в тази част на града — дотолкова, че с грозотата си бе напълно отблъскваща за гледане. Все още се намираха в началото на Кривите улици. Наоколо се виждаха остатъци от плакати, залепени на порутените стени от някой безразсъден хлапак. Те известяваха пристигането на голям руски цирк в Лондон или поставянето на нова пиеса на Пикадили. По земята се търкаляха кафяви хартиени пазарни пликове, подмятани от лекия ветрец. Те прелитаха над трупове на плъхове, изплували в канавките по време на някоя буря и заклещени там, съсухрени и безжизнени. Опушените прозорци наоколо се взираха тъжно в тях, неми свидетели на разположените недалеч фабрики, бълващи по цял ден сажди и въглерод. В далечината се виждаха комините, от които изригваше черна пушилка и замърсяваше синьото небе над тях. Когато имаше подходящ вятър, можеше дори да се по-диша от нея.

След събитията от предишната нощ в Елейзабел бе настъпила промяна. По някакъв начин осъзнаването, че вътре в нея имаше нещо, което се бори да завладее ума й, я бе накарало да укрепи духа си. Стана й ясно, че именно незнанието е било причина за нейната потиснатост. Присъствието на Тач в нея не бе и наполовина толкова страшно сега, когато бе идентифицирала врага си. Спомни си, че Тач се страхуваше от нея по време на хипнотичното й ходене насън. След като бе имала достатъчно време да си помисли, тя бе разбрала какво се бе случило предната нощ и го обясни на Таниел призори, докато се приготвяха да напуснат „Крофтърс Гейт“.

— Сега всичко ми е по-ясно, Таниел — каза тя, докато седяха заедно на пода със скръстени крака, опитвайки се да отделят най-важното от случилото се. — Нещата ми се изясняват.

— Вече спомни ли си нещо? — бе попитал Таниел. На лицето му бе изписана искрена загриженост, която бе накарала Елейзабел да усети как сърцето й подскочи от щастие.

— Само… някакви странни образи — отвърна тя. — Но аз зная някои неща… ако разбираш какво искам да ти кажа. Не знам точно как, искам да кажа, че не си спомням защо ги знам. Но… смятам, че осъзнавам, а не си спомням. Разбираш ли?

— Така мисля — каза Таниел и бледите му очи потърсиха нейните. — Тогава какво си мислиш, че става?

— През миналата нощ — започна тя — Кейтлин сложи тези неща… тези Стражи в моята стая. — Тя постави ръката си върху неговата с виновна усмивка. — Тоест в твоята стая.

Таниел изобщо не бе забелязал разликата между двете, все пак успя да й отговори нещо като джентълмен, което после не можа да си спомни. Тя дръпна ръката си и продължи.

— Както и да е, онази нощ, нещото, което тръгна след мен…

— Дрог — прекъсна я Таниел механично.

— Това ли беше? — потрепери тя. — Мисля, че е най-добре да не научавам нищо повече за него. Но то бе отпратено от Стражите на Кейтлин. Чудех се защо Тач просто не ме накара да стана и да изляза в коридора, където бе то. Все пак го направи на следващата вечер. Тогава ми хрумна.

— Първата вечер не ти бяхме дали приспивателно — досети се Таниел.

— Да — възкликна тя и плесна с ръце. — Точно затова Тач успя да направи това. Разбираш ли, това, което каза за церемонията… ако и духът, и приемникът се борят, един от тях трябва да е по-силен.

— И ти смяташ, че си по-силната? Тя успя да се наложи само когато ти бе упоена?

— Да! — възкликна тя отново.

— Чудя се дали присъствието на Тач е причина за… за състоянието, в което те намерих онази нощ в Стария квартал — зачуди се Таниел. — Има известна логика. — Той вдигна глава и погледна към Елейзабел. — Но много ми е любопитно как успя да стигнеш до всички тези заключения?

— На мен също — призна си тя. За момент и двамата замълчаха.

— Ще открием родителите ти, да знаеш — обади се Таниел най-сетне. — Ще стигнем до дъното на всичко това.

Елейзабел не отговори.

Когато навлязоха по-навътре в Кривите улици, тя разбра защо ги наричаха така. Къщите бяха скупчени много близо една до друга, а самите улици вървяха ту наляво, ту надясно без каквато и да било закономерност. Между празните складове се издигаха насипи. От време на време се сблъскваха с купчини отломки, неразчистени след Унищожението, и им се налагаше да се връщат назад. По улиците нямаше почти никакви хора; срещнаха само няколко сакати просяци, които дори не им се примолиха за някоя дребна монета, а просто продължиха да се влачат нататък. Някъде в далечината се носеше шумът от игрите и смеха на хлапета, но с изключение на това всичко изглеждаше запуснато.

— Какво търсим? — запита Елейзабел.

— Не можем да го намерим, ако опитаме — отвърна Таниел. — Чакаме да ни забележат.

— Но защо тук е толкова тихо? — зачуди се Елейзабел, без да насочва въпроса си към някого.

— Просяците отиват в града през деня — обясни Таниел, търкайки едното си кървясало око с юмрук. За щастие, оздравяваха бързо и вече не го боляха. — Онези, които са тук, умеят добре да се прикриват. Почакай да падне нощта и тогава ще разбереш какво наистина представляват Кривите улици.

— Знаеш какво правиш, нали? — попита Кейтлин жизнерадостно. Таниел я погледна смразяващо, след което се обърна към Елейзабел.

— Тук имам един приятел. Казва се Крот. Той е един от четиримата Господари на просяците, които управляват това място. Той може да ни помогне. Трябва да се крием и да стигнем до дъното на тази мистерия. Случва се нещо мрачно. От Братството са намислили нещо. Успели са да призоват духа, който в момента е в теб, както и да повикат дрог, и още нещо — само Всевишният знае какво — в опит или да те убият, или да си те върнат.

Елейзабел примига на парцали, без да знае как да отговори.

— Какви са тези Господари на просяците? — попита тя.

— Да бъдеш просяк в Лондон си е занаят — също като да бъдеш крадец или дърводелец — обясни той. — Дърводелците имат свое обединение, крадците — свои организации, а просяците си имат Господари на просяците. Мисля, че преди е имало само един Господар, но сега са разделени на четири банди, всяка със свой водач. Бандите подпомагат своите членове срещу процент от печалбата им и се грижат за това да премахват просяците, които не са членове на нито една банда. — Той вдигна рамене. — Е, не съм напълно запознат с всички подробности.

— Ами Крот? Кой е той? — продължи да разпитва тя.

— Той се познаваше с баща ми — отвърна Таниел. — Жената на Крот бе обсебена от зъл дух. Това е вид вештица, която се прилепва към гърба на човек. Не се вижда и не може да се пипне, но стои там, тежи ти, разболява сърцето ти, съсипва душата ти и те кара да се чувстваш постоянно изморен. Постепенно изгубваш воля за живот и един ден падаш на колене и никога повече не се изправяш.

Елейзабел изглежда се натъжи.

— Това е ужасно — каза тя тихо.

— За щастие лесно се премахват. Бедата е в това, че никой не знае, че са там. Крот бе водил жена си на всички видове доктори, преди да стигне до баща ми в отчаянието си. Той прогонил вештицата, но вече било твърде късно. Жената починала, но Крот остана благодарен на баща ми затова че направи последните й дни щастливи. Бяха много добри приятели до самата смърт на баща ми. Надявам се той да си спомня и мен с добри чувства.

Според джобния часовник на Таниел бе малко след три часа. В далечината прозвуча и звън на църковна камбана. Тогава Кривите улици най-сетне забелязаха присъствието им. Бяха изтощени от недоспиване и от многочасовото обикаляне в произволни посоки. Затова усетиха облекчение, когато от една тясна уличка към тях се приближи човек с измършавяло лице и прокъсано кафяво наметало. Той заговори с дрезгав глас:

— Изгубихте ли сте?

— Ти от бандата на Крот ли си? — контрира го Таниел на свой ред.

— Хмм. Значи ви трябва един от неговата банда. Не съм. Аз съм от тази на Рикарак. — Странникът ги огледа от главата до петите като сврака, изучаваща потенциално съкровище. — Почакайте тук — каза той съвсем неочаквано и изчезна зад един ъгъл.

Те зачакаха, както им бе казано. Никой не продумваше. Бяха обхванати от трескаво нетърпение. След по-малко от три минути се появи друг човек. Той бе прегърбен и от едната страна на лицето си имаше ужасяващ белег, сякаш е бил нападан от диво животно. Бе покрит с парцали и дрипи, кожата на врата му бе увиснала, а по ръцете си имаше червеникавокафяви петна.

— Наричат ме Гриндъл — каза той с нисък и бавен глас. — Каква работа и’ате с Крот?

— Името ми е Таниел Фокс, ловец на вештици — отговори той. — Това е Кейтлин Бенет, също ловец на вештици. Дамата е Елейзабел Крей.

— Ой, чувал съм за баща ти, господарю Фокс, — каза Гриндъл, мижейки. — На Кривите улици няма вештици.

— Не сме дошли тук, за да търсим вештици. Бих искал да се срещна с Господаря Крот — заяви Таниел.

— Тъй ли? — каза старецът с кисела усмивка. — Наистина ли?

 

За Езраел Карвър денят бе дълъг. Нямаше конкретна причина, никакво специфично обстоятелство, което да го направи по-труден от останалите. Просто бе уморен и нямаше търпимост към никого и към нищо. Затова му костваше огромно усилие да се държи учтиво, докато обикаляше полицейския участък, за да търси папки, които безнадеждно некадърната им секретарка бе разпиляла в най-различни кабинети.

Оживлението, което цареше в главната част на сградата, не му се нравеше. Сякаш с всеки изминал ден хората, които се тълпяха на рецепцията, в чакалнята и по твърдите пейки, ставаха все повече и повече. Лондончани бяха тръгнали по наклонената плоскост след Унищожението. Откакто онези пруси ги бяха бомбардирали преди около двадесет години. Откакто бяха дошли вештиците.

Най-сетне, събрал необходимите документи, той се върна в офиса си и затвори вратата зад себе си, изолирайки се от шума навън. Забеляза, че Мейкрафт все още не се бе върнал от мястото, където бе отишъл. Седна на стола си и сложи книжата пред себе си.

В интерес на истината той харесваше Мейкрафт. Докато работеше в Холбърн, имаше доста вземане-даване с по-възрастния мъж, но когато бе разбрал, че Парламента му възлага да работи по залавянето на Кърпеното лице, той не се поколеба. Веднага прие, независимо че щеше да му се наложи да работи с човек, с когото винаги се бе спречквал в миналото. Сега, след две години съвместна работа, те се познаваха добре — знаеха и положителните, и отрицателните си страни. А той бе радостен от факта, че имаше привилегирована позиция при избирането на нови назначения по проблемите с Кърпеното лице.

Е, каза си наум Карвър, като оставим всичко това настрани, какво ще правя по въпроса с убийствата със зелените кабарчета?

Той почука с молива по зъбите си, взирайки се в пространството пред себе си. Приглушените светлини приветстваха поредната студена, мрачна и мъглива нощ. Денят бе преминал монотонно, без особени разкрития. Затова, за да свърши поне нещо полезно, той реши да се обади на доктор Пайк от „Редфорд Ейкърс“ и да го попита дали е имал време да хвърли поглед на книжата, които му бе предоставил. По предложение на Мейкрафт му бяха дали документите, свързани с убийствата със зелените кабарчета, за да даде професионалното си мнение по въпроса дали са дело на Кърпеното лице, или не и ако не са, кой би могъл да е извършителят. Карвър бе против изнасянето на информация извън полицейското управление, но Мейкрафт бе настоял под претекст, че на доктора можеше да се има доверие. В действително можеше да изчака Мейкрафт, за да се обади той на Пайк. Все пак двамата бяха приятели, но Карвър нямаше желание да чака повече.

Вдигна слушалката и се подготви да набере, но точно тогава осъзна, че няма номера на доктор Пайк. Помоли оператора да го свърже с „Редфорд Ейкърс“, но тя също нямаше координатите му. Той си извини и постави слушалката обратно на телефона.

Колко глупаво от моя страна, помисли си. Отправи се към бюрото на Мейкрафт и отвори чекмеджето, където бе тефтерчето с телефоните му. Мейкрафт трябваше да има номера. Разгърна го и започна да търси. Почеркът на Мейкрафт бе отчайващо грозен и нечетлив. Освен това той имаше досадния навик да драска по ъгълчетата на страниците, което бе доста неприятно и разсейващо. На всичко отгоре не бе подредил номерата по азбучен ред и когато Карвър най-сетни успя да открие името на доктор Пайк, под него със ситен почерк бе написано: Телефонен номер: виж Лусинда Уот, секретарка. Когато продължи да разлиства в търсене на мис Уот, той постепенно забави темпото и се намръщи. Върна две страници обратно и се вгледа в нещото, което бе привлякло погледа му.

На пръв поглед Мейкрафт не бе човек с особено въображение. И все пак от драскулките му можеше да се заключи, че имаше определено творческо мислене. Виждаха се дракони, човекът-кифла (очевидно нарисуван, когато Мейкрафт е бил много гладен, тъй като бе представен като Второто пришествие), както и много британски знамена. Но точно там, сред многобройните безсмислени драсканици, имаше една малка картинка. Наподобяваше нещо като назъбена мида или око с много гъсти мигли… Не, не, по-скоро приличаше на странен мутирал октопод или тюлен, или… не можеше да се каже със сигурност. Бе нарисуван в един кръг като някаква значка или символ. Сигурно в друг случай не би грабнало вниманието му, но просто сега усети някакво смътно неприятно чувство, когато го погледна. Острият му ум бе направил връзката още от първия поглед.

Той на няколко пъти погледна към картата на стената и после към символа. След това извади по-малка карта на Лондон от чекмеджето си и означи точките, където бяха извършени убийствата със зелените кабарчета. След това ги свърза като съзвездие и начерта крива около тях.

— О, Небеса! — Карвър се задъха и погледна към картата на бюрото си. Разпростряно над Лондон, с една малка недовършена част, бе нещото с пипалата от адресника на Мейкрафт. Местата, на които бяха извършени убийствата със зелените кабарчета, образуваха основните точки на неговата форма: върховете на пипалата, върха на нещото, което най-вероятно представляваше глава и т.н. Наблюдавайки картата, той забеляза, че оставаха само още две точки, за да бъде завършена формата напълно. Той ги постави. Слънцето се закри от облак и в стаята се смрачи.

— О, Небеса — каза той отново. — Мейкрафт!