Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (19)

ГЛАВА 19
Просяците се подготвят за война
Неизбежното настъпва

— Усещате ли го? — попита момчето-дявол, появявайки се като призрак на масата на господаря Крот, който подскочи от уплаха.

— Гръм и мълнии! — прокле той, шокиран. След това се обърна към своя помощник. — Защо не си в светилището и не се опитваш да намериш момичето?

Напоследък Крот бе доста изнервен и от неговата величествена осанка почти не бе останала следа. Някои от просяците в залата се обърнаха към него, загрижени, след което продължиха да хранят. Крот постепенно се пропукваше под тежестта на своята отговорност. Стотици мъже, жени и деца разчитаха на неговата закрила, а той не бе в състояние да направи нищо, за да предотврати плановете на Братството, мрака, който знаеше, че щеше да настъпи. Безкрайното очакване бе изхабило нервите му.

— Усещате ли го? — повтори въпроса си Джак, но този път стана ясно, че той бе насочен към Кейтлин и Таниел, които седяха срещу Крот и Арманд.

— Какво по-точно? — настоя да научи Крот, преди да отговорят.

— Братството се е добрало до Тач — каза Кейтлин и пребледня. — Усетих нещо, но… не знаех. Направили ли са го?

— Без съмнение — отвърна Джак с дрезгавия си глас. — Пречистването на Чандлър. Не мислех, че ще го усетя. Братството разполага с повече мощ, отколкото си мислехме.

— Ами Елейзабел? — попита Кейтлин и бутна настрани своята чиния. — Намери ли я?

Момчето-дявол се обърна към нея.

— Сега тя няма никакво значение.

— За мен има — извика Таниел и подскочи.

Кейтлин го хвана за ръката, без да сваля очи от Джак.

— Знаеш ли къде е било извършено Пречистването? — попита тя.

— Не можах да разбера — отвърна момчето. — Няма значение. Елейзабел е била отвлечена от Братството и то се е сдобило със своя дух. Смъртта на Лиана Бътчър ще доведе плана им докрай. Трябва да се подготвим.

Арманд се засмя с идиотския си смях.

Хъ, хъ, хъ.

Крот се огледа из голямата зала. Бе вечер като всички останали. Смях, храна, шумни веселби, висшето общество на просяците. Той бе техният закрилник и приемаше тази си задача сериозно. Що се отнасяше до него, целият свят можеше да падне в пропастта, но не и неговите хора. Лицата им можеха да са покрити с белези и обезобразени, крайниците им — счупени или липсващи, но сърцата им бяха като на всички останали. Той чувстваше, че ги предава. Лошите поличби, Краля на плъховете, Червената треска… всички свидетелстваха за идването на злото. Крот не вярваше в Бога, но вярваше в Братството и във вештиците. Знаеше на какво бяха способни.

Разговорите продължиха до зори. Изпратени бяха съобщения до останалите трима Господари на просяците за това какво щеше да се случи, предупредени бяха да се подготвят. Бандата на Крот бе уведомена. Наредено им бе да престанат с просенето и да се подготвят за война. Капаните бяха проверени, застроени бяха укрепления, вратите бяха заковани. В каналите бяха разпратени пазачи, а горе, по улиците — шпиони. Крот не желаеше да издава заповедта до последно, защото знаеше добре, че паниката и безредиците бяха лоши съветници. Хората неизбежно щяха да се уплашат най-вече от това, че не знаеха срещу какво им предстоеше да се изправят.

Злото настъпва, се шушукаше из Кривите улици. Злото настъпва. Но какво по-точно бе естеството на това зло, никой не знаеше.

За просяците бе достатъчно това, че техният господар им бе дал заповед. Тъй като бяха суеверен народ и бяха станали свидетели на поличбите из целия град, те вярваха в злото. Червената треска се бе разнесла бързо извън Кривите улици и имаше няколко жертви, въпреки че за щастие те не бяха заразили други хора. Поне така се смяташе. Знаеха, че бяха навлезли в мрачни времена, но бяха щастливи от това, че правеха нещо по въпроса.

Живущите под земята винаги бяха подготвени за война. Просяците се намираха в състояние на постоянна бдителност, защото враговете им не бяха никак малко. Пийлърите винаги бяха искали да прочистят Кривите улици от дрипавите им заселници, другите Господари на просяци постоянно се бореха за територия и плячка, което само по себе си също бе конфликт, заплашващ да избухне във всеки един момент. Естествено, съществуваха и вештиците. За по-малко от двадесет и четири часа Кривите улици щяха да са напълно подготвени, поне доколкото им позволяваха запасите, и владенията им щяха да бъдат непристъпни като Лондонската кула.

Кейтлин се върна в студената, стерилна стая, привлечена като молец към светлина. От време на време тя си бе открадвала по няколко часа сън, но умората, настанила се върху плещите й, отказваше да изчезне. Тук времето като че ли се забавяше, измервано по-скоро с вдишвания, отколкото със секунди. Дишането на Лиана Бътчър бе станало доста неравномерно с приближаването на края. Наоколо се носеше миризмата на смърт.

Лиана Бътчър: напълно незначителна, откъдето и да я погледнеше човек. Нещастно омъжена за груб и недодялан съпруг, работник във фабрика за консерви, тя бе бледа и крехка жена. Единственото, което Кейтлин знаеше за нея, бе, че имаше тайна любов някъде в Лондон. Тя бе отгатнала това от писмото в джоба й, където бяха запечатани нежните чувства на един мъж към нея. Това бе единственият лъч светлина в безрадостния живот на Лиана, но и това й бе отнето, тъй като бе станала жертва на демонична игра на „свържи точките“.

Тя бе отвлечена и доведена тайно на Кривите улици. Никой не знаеше къде се намира. Просто се бе изпарила. Така и трябваше да бъде. В нито една болница нямаше да се намира в безопасност от вештиците. И така, тя лежеше сама и умираше. Пред вратата й имаше пазачи, имаше и няколко посещения от лекаря и нищо повече. Само Кейтлин седеше до нея час след час. Нещо в тази жена предизвикваше силна мъка у нея. Тази жена и нейното писмо. Защо не напусна съпруга си? Защо не опита да бъдеш щастлива? Защо предпочете да бъдеш унижавана и тъпкана? Чувстваше се така, сякаш я познаваше, познаваше измъчените й черти, крехката й фигура, невзрачните й дрехи и шапка. Тя бе препрочитала писмото много пъти, беше разбрала много подробности от него. То докосваше сърцето й по непонятни за нея причини. Незначителната Лиана Бътчър сега бе най-важният човек на земята за тях. Умираше заради тях, а единственият човек, който имаше желание да стои до нея, бе Кейтлин.

Колко жестоки и ужасни са хората, помисли си тя. С всичките им амбиции, алчност и невежество. На сутринта всеки ще се заеме с работата си и нито дори една стотна от тях няма да подозира, че животът им може да продължи още един ден благодарение на тази жена. А онези, които знаят, не се интересуват. За тях е важно само тяхното сърце да продължи да бие. Ако тя никога не се събуди, ако продължи да диша, но не се събуди, те ще бъдат съвсем доволни.

Понякога тя мразеше града. Фабриките, бълващи мръсотия, безконечните нови изобретения, строгите обноски, престъпниците… това бе лицето на Века на разума, новия свят на науката. Мръсотия, сажди и ужасна, отвратителна алчност. Убийства, злоба и омраза. Фабриките носеха пари, а там, където имаше пари, бяха бизнесмените. И кой даваше и пет пари за живота на Лиана Бътчър, когато имаше милиони като нея, които пакетираха кутиите, стояха на тъкачните станове или разбъркваха лугата? Кейтлин копнееше за времената, за които бе чела в книгите, времената на селото, на честния труд и на топлото огнище. Времена, когато хората се грижеха един за друг и единствено аристократите се занимаваха със спорове за това как да се избиват помежду си, докато обикновеният човек просто вършеше работата си.

Такива времена сигурно никога не са съществували, каза си тя, но все пак можеше да си мечтае. Да мечтае за място, различно от това — бездушно, мръсно, гъмжащо от най-лошите човешки създания. Да копнее за свят без вештици.

Хвана студената и съсухрена ръка на Лиана Бътчър и й прочете писмото на глас за стотен път. Надяваше се, че от мястото, където се намираше, Лиана я чуваше и можеше да бъде доволна от това, че някой я обичаше. Тя някак усещаше, че момичето си отива. Завърши писмото и вдигна поглед към тавана на мрачната стая, сякаш виждаше през него небето. От очите й бликнаха сълзи. Какво щеше да стане с тях сега, сега, когато тъмнината щеше да ги погълне всеки момент? Какво щеше да стане с всички тях? Все още държеше ръката на Лиана, когато тя почина.